27.02.2023 г., 0:30 ч.  

Преодоляване на височини 

  Проза » Разкази
783 1 12
6 мин за четене

 

   В кафенето на Мола беше шумно и потискащо. Гласове на майки и деца порязваха с ехо стъклените магазинчета, наредени около пластмасовите скали, по които се катереха деца. Колкото до възраста на госпожата, седнала там с детето си, макар да е в противовес на всякаква културна етика, нека деликатно вметнем, че Госпожа Валентинова беше на 45 години. Една най-обикновена суха и бледа учителка, седнала през две маси от хората. С противогрипна синя маска, с кльощави китки, подаващи се от ръкавите на сиво палто, но не по малко кльощави крака, обути в някакво подобие на чорапощник. И пак в противоречие с пустата етика –подобие на чорапогащник, понеже същият би стоял чудесно на френска  проститутка, но не и на отсреща седналата госпожа Валентинова, която преподаваше в едно основно училище на деца до четвърти клас. За чорапогащника тя ни най малко би се досетила. Впрочем тя не изглеждаше така сякаш страда точно какво е облякла.

  Непрекъснато чистеше стъклата на очилата си и единственото, което сега я вълнуваше беше да успее, чрез другите си сетива да почувства живота около себе си. Другите, освен зрението. Защото госпожа Валентинова виждаше света около себе си неясен. При това от нейното лице се виждаха най много очите. Дишането в противогрипната маска замъгляваше стъклата на нейните очила, карайки живота насреща ѝ да прилича на живот, погледнат през парник.

 

   Както вече споменахме, тя почти нищо не виждаше, но за сметка на това след малко се зарадва, когато подуши косата на детето си и докосна пухкавите му пръстчета. То седеше кротко до нея, като един пораснал малък мъж. Малкият мъж отпиваше от мехурчеста напитка, наслаждавайки се на неделната свобода заедно с мама. След малко Валентинова свали очилата, но откри, че няма особена промяна и фигурите около нея продължиха да се носят като шарени актриси и актьори от мъглив театър, в който пушенето беше разрешено. Какъв странен микс от гласове, силуети и парфюми! Какъв оперетен нюанс имаше в тези смутени,  весели лица, дъхащи на спарен дъжд!

 

 Госпожа Валентинова си пое въздух, стори ѝ се изведнъж, че стъклата наоколо се завъртяха. Вдигна очи и се загледа в посока на някакъв женски глас, който непрекъснато подвикваше нещо пискливо на детето си. Тя никога не пискаше на своите ученици, това си помисли, но после се сети, че именно в последния работен ден, нещо подобно се беше случило. Но то бързо отлетя от нейните мисли, заедно с нова палитра от движещи се акварелни портрети. Така се беше понесла към сърцето на живота, че и пискливия глас премина в тътен. Тътен едва доловим, далечен, който вече  преминаваше към другия край на пропастта.

  Дори радостта ѝ да улавя настроенията по тембъра на гласовете на преминаващите наоколо хора, да си ги представя в друга обстановка, дори това започна да досажда на учителката и тя се взря в някаква далечна точка. Сякаш, колкото повече се опитваше да достигне до същността на живота, толкова повече той я отблъскваше. Друго нещо беше да ходи на работа. Децата ѝ даваха стимул. Тя също беше и романтичка, четеше като луда, а  ако нещо силно я грабнеше от книгата, после го сънуваше и се въртеше и бълнуваше. Валентинова много обичаше съпруга си, но също обичаше и да сънува. Да скочи от някоя скала,  заедно с героя от романа и след малко да се окаже жива в друг сън,  за нея това беше детска игра. На която глава от романа я хванеше сънят, тя го продължаваше насън. 

 

- Преодоляваме страх от височини. 

 

В първия момент жената се сепна. И като стрела ѝ мина мисълта, че сражавайки се гласовете в нея, най накрая един от вдички тези гласове беше обобщил: "Преодоляваме страх от височини!" Но после съобрази, че е мъжки глас, при това и се счу съвсем близо до нейното рамо и изведнъж госпожата се почувства разкрита. Обърна се смутена. Да, правилно беше чула. Един мъж стоеше там – на съседния стол до нейната маса. Не беше никакъв вътрешен глас.

Тя го погледна безмълвно, сякаш да го попита на нея ли е казал нещо.

 

- Казвам, че преодоляваме страхът от височини.

 

  Сега Валентинова си върна лентата назад и се сети, че мислите ѝ допреди малко се бяха изкачвали по стъпалата на пластмасовата скала, точно където и онова момченце се катереше,  а майка му отстрани го напътстваше. А това, както предположи Валентинова беше гордият баща. Облегнат на стола, доволен и нетърпелив да се похвали.

- Браво на момчето. Много се радвам – опита се да слезе от високото Валентинова, но звучеше като след турболенция и сякаш на детето отсреща, препасано със защитни колани и въжета му беше по-лесно. И тъкмо когато го освободиха от коланите, то се втурна към баща си, за да получи одобрението му.

В този момент малкият мъж – синът на учителката откри на глас, че тази скала стига до самия връх на мола. Беше забравил за странното си мехурчесто питие и я дърпаше.

- Ехааа, видя ли? Тази не съм я катерел! - Той се изправи.

Валентинова също стана и сякаш очите ѝ се усмихнаха. Прибра очилата си в чантата.

  Бледа, суха жена, с маска на лицето и нелеп чорапогащник. Стана като че ли с ясното съзнание, че е неспособна да види живота отблизо, но стремлението ѝ към него ѝ беше доставило глътка  радост. 

  Тя обхвана пухкавата ръчичка на малкия мъж, а той своевременно се запита, дали вече не е голям да държи майка си за ръка, но му се стори толкова приятно, че я стисна още по свойски. След малко двамата се смесиха с хората и потънаха в стъкления тунел. 

 

 

 

14. 02. 23

 

 

 

© Силвия Илиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Боби, може нещо друго да ми хрумне за друг образ, знам ли... Не го бях обмислила и това, внезапно се появи. Благодаря ти много. 🙂
    Роси, благодаря ти, че прочете. 🙂
  • Височината я определяме в съответствие с нашия поглед към света, с нашите ограничения, страхове. Поздравления, Силве!
  • Хм, прииска ми се да чета още за госпожа Валентинова! 😊🌹
  • Благодаря ти от сърце, Влади.
  • Написано на характерна дата, произведението... е повече от датата. Много повече и по-високо от страха. Поздравления.
  • Съгласна съм, Наде. Благодаря ти много.
  • А някои така и не го преодоляват - страхът от височини. Или стоят здраво на земята, или се главозамайват. Та недовиждането си има и своите плюсове. Скачаш смело и каквото - това.
  • Благодаря ви, Пепи, Мини, Светулче и Тони. 🙂Усмихната вечер!
  • Интересни персонажи, много добре си ги описала. Погледнах през твоите очи.
    Поздравления, Силве!
  • Вижда- не вижда, за пенсия с виждащите. Да е мислила навреме. Много харесвам различните теми при теб, Силве!
  • Представих си, Валентинова, загледана в детайлите от живота и се замислих. Колко много хора имат страхове, които по някакъв начин преодоляват. Създаваш прекрасни образи, Силвия! Хареса ми и те поздравявам за таланта!
  • Светът около нас е наниз от картини, трябва само да ги видиш и "уловиш".
    Поздравления!
Предложения
: ??:??