3.04.2008 г., 21:28 ч.

Препятствие (фентъзи) 5 глава от Руините на Мъртвия град 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1118 0 2
4 мин за четене

От Воинските хълмове го деляха не по-малко от 2 дни, а времето бе все така на негова страна. Инстинктът го държеше през целия път нащрек, независимо спокойствието, което цареше в есенните гори. Знаеше, че това бе неестествено, имайки в предвид множеството пещери, които го заобикаляха...

Слънцето започна да се стопява в мрачната прегръдка на нощта, а Ноа не бе спал от близо 3 дни. Долината, в която се намираше, едва ли можеше да му предложи необезпокояван сън... наоколо буквално гъмжеше от дълбоки, мрачни пещери, които лъхаха на прогнила мокра дървесина, кръв и някакъв вид билки.

Определено не бяха обитавани от тролове. Това бе сигурно. Да минеш през тролска бърлога и да оцелееш бе малко вероятно - не, ако събудиш гнева на някой обитател... по-скоро от отвратителната миризма, която дори пречеше на виреенето на горската разстителност около домовете им...

При тази мисъл Хорн не успя да скрие странната си усмивка. "Какви мърляви врагове..."

За никой не бе тайна необичайният нрав на горския принц. Когато бе сред живописната гора, всичко се променяше - усмивката играеше по красивото му младо лице, природата вдъхваше с всичка сила дива енергия във вените му и успяваше да прогони мисълта за по-дълга почивка или сън... поне в това отношение бе изкарал голям късмет, от гледна точка на местонахождението си в момента...

От погледа му не убягна един масивен вековен дъб, който се извисяваше до едно поточе, прииждащо откъм северозападните гори. Докато вървеше към него, го обзе някакво странно усещане и на няколко пъти се поогледа зад себе си. Тези пещери, макар не и тролски, раждаха студени тръпки по гърба му. Сякаш милиони очи го наблюдаваха и просто чакаха така омразната им светлина да се скрие зад хоризонта, за да му се нахвърлят със сопи в ръка.

И въпреки това, Ноа дори не забърза крачката си...

Доближи столетното дърво, погали грубата кора и погледна нагоре към короната му.

Нямаше спомен някога през живота си да бе виждал толкова високо дърво, краят сякаш потъваше в небесния купол. Широките му клони се извиваха в причудливи форми, а красивите му къдрави листа бяха големи колкото дланта му. На върха му щеше да е безопасно, никой друг, освен горски елф, не би успял да се покатери на подобно дърво.

Без да губи време принцът се изкатери на близката ела и от най-високия й клон скочи в една от вдлъбнатините на дъбовия ствол. Ловко се закатери нагоре и все нагоре към върха му. Устремът му бе изключително силен. Премяташе се, скачаше и извиваше между здравите жилави клони, а дългата му коса се развяваше като пламъци зад гърба му.

С последно премятане и скок се озова на върха. Вятърът бе по-студен, но все така спокоен.

Тихо шумолене зад него, някъде на запад, докосна острия му слух. Рязко се извърна и в миг затаи дъх.

Какво зрелище само се откри пред очите му... Там, на по-малко от половин миля, меденокървавият залез плъзгаше меката си светлина по диво сипещите се води, върбите плавно се вееха над черните му лъскави, повечето покрити с гъст зелен мъх, скали, сухи, обагрени от сезона, листа, бутани от вятъра, бавно се сипеха и изпълваха бистрите му потоци. Водопадът на Об... и то на фона на есенните гори на Корт. На височината, на която се намираше, Ноа ясно виждаше приливащите, като вълни на бурно непокорно море, хълмове, които се вплитаха, снишаваха и издигаха, оформяйки прохладни низини, потайни долини и мразовити, покрити със мек сняг, върхове.

Чувство се надигна в гърдите му и закипя, подпалвайки младешката му кръв. Чувство, съвкупност от всички - изумление, възхищение, уважение, любов, страхопочитание - то просто не можеше да се побере в сякаш отеснелите рамки на една дума.

Остана на мястото си, безмълвно любувайки се на тази картина, докато слънцето не залезе напълно и не погълна почти цялата изящност на магията със себе си. Сърцето му щеше да се пръсне, а краката едва го държаха. Имаше чувството, че този миг бе изпил силите му. Поклати се и тромаво се намести на разперените дебели клони. Отпусна се, облегна глава на буйно избоялия мъх по кората на вековното дърво и повдигна поглед към звездите, току-що разбудили се от дневния си сън.

Внезапен полъх на вятъра и топъл лъч светлина обля близкия клон. В миг изчезна и една малка фигура прелетя пред притворените му очи.

- Ела тук, Лиф... - с весела усмивка прошепна принцът.

И ето, че соколът кацна на ръката, която елфът бе повдигнал и пусна в дланта му малка клонка. Той я заразгледа. Определено бе достатъчна, за да разбере, че човешките земи не са далеч.

- Ех... - Въздъхна и мушна клонката в кожената си кесийка. - Каква гледка, а?

Птицата се заразмърда нервно от мястото си.

- И тези звезди... - Повдигна отново поглед към небето - ... Да ти кажа... Всяка една звезда е като една малка мечта...

Недалечният клон се размърда и сухите му листа трескаво зашумуляха. Ноа светкавично посегна към камата си.

- Зависи от мечтата.

Този глас бе до болка познат на горския принц. Глас, който не бе чувал от деня, в който бе напуснал Земите на Торис... земите на своя народ.

Пред него се изправи един горски елф, едва различаващ се от него, с много дългата си червена коса, кафяв плащ и стройна фигура, но ясно се виждаше, че непознатият бе по-възрастен.

- Остави оръжието, сине, трябва да поговорим...

© Ру Леприконова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Яба.Кво имаме тука.Някой се мъчи да пише проза.Въй други пък пишат рими(B.O.T.D)ти ли го измисли това ако е така значи имаме малко работа с теб!!!
  • Хахаха добре...Описанието как миришат троловете направо ме хвърли в тъча!!!
Предложения
: ??:??