Кой е най-ужасният затвор?

            Най-ужасният затвор е усмивката. Тази измамна малка змия. Тези очи, преграда към душата. Тези студени ръце. Да заредиш тялото си с бензин е да го отровиш. Привлича те огъня, омразата, изгарящите грозни чувства... защото добротата вече е преструвка. Никой вече не харесва добрите хора – те са само стъпало, на което да стъпим за „нагоре”. Никой не харесва честността, защото тя е слабост, а лъжата – майсторство. Да си оптимист означава да си идиот. Песимизмът е така прекрасен и успешен живот. Всеки пее за мъката си. Щастието е безинтересно. По-скоро... щастието не съществува. А знаем всички как обичаме несъществуващите неща – толкова ни е страх от тях и тъмнината, която представляват, че бягаме от тях, при това с писъци. И при това на висок глас. И тогава не си нито мъж, нито жена, нито дете – всички пищят с еднакъв глас, когато са толкова ужасени. Пищят с празните си очи и усмивката, най-красивият затвор.

            Да цениш душата е да витаеш в облаците, а да витаеш в облаците е да си мъртъв, тъй като на небето живеят само духове. Да си дявол е привлекателно. Да пиеш кръв е сексапилно. Да си зъл се приема като висша добродетел. Добро-детел? Злото твори добро? Приятно ли е?

            Кога едно младо момиче – да речем, на 16 годишна възраст, би могла да ми е дъщеря, ако бях избрал пътя на съвкуплението за да дам на едно дете бъдеще, където да крие дяволи в себе си – та,        да речем, 16-годишно момиче гледа в компютъра си и той й изписва:

Press F1 for more help.

            Загниващото е това, което не става за ядене, но го ядем, храним душите си с него и сме така доволни, че вечно се смеем. Ах, този смях. Мисля, че вече казах какво означава. Да разнищим душата?

            Умът е това, което я напада и я разяжда за собствено забавление. Тези, които са глупави, живеят весело. Тези, които много мислят, гризат собствените си кокали. Накрая се чудим кой накъде и защо никой млад човек не знае какво иска да прави с живота си. Защо не знаят каква професия да изберат?

            Та те вече са си избрали професия – да станат недосегаеми, злокобни, усмихнати и непобедими, тъй като Втората световна война (или впрочем всяка война, някога започвала) никога не е свършила! Професията на младежта е да бъдат отровни. Вкусна е отровата, защо му е на някой да става инженер, програмист, симпатяга?

            Те пият сълзите си, както аз пия уиски. Смеят се на злобата така, както се смеят на болните хора. Ала болестта е във всички. Болестта на това да не успяваш да се адаптираш. Защото да се адаптираш не означава да захапеш до кокал този, който е протегнал ръка към „твоето”. Да се адаптираш означава да си спокоен и в мир. А какво става, когато си войнствен? Ти се бориш, а борбата не е адаптация.

            А какво ще кажем за виртуалната реалност? Ето точно този компютър помага на това момиче да престане да живее тук и сега. Тя живее в свят на разцъфващи дървета, феи и дракони. Тя живее в свят на сила, нестихваща енергия, истински приятелства, истинска любов?

            Press F1 for more help.

            Press F1 for more help.

            Press the button for new life.

            Защото, разбира се, този вече ни е омръзнал...

            Накратко, само да помислим, без да си гризем кокалите.

            Мир, човечество.