"Животът никога не е справедлив...

И може би това е добре за повечето от нас."

Оскар Уайлд, 1895

Нека ви разкажа една история; история, в която престъплението и наказанието невинаги вървят ръка за ръка като влюбени под пролетното слънце. История, в която няма добри и лоши, нито черно и бяло. Истинска история, от истинския живот. Каквото и да значи това.
И ето го и нашият субект, изправен пред съда. Убийство! Ау! Но кого убил? Как? Кога? И така слуховете плъзнаха като свински грип, ангажираха и без това жадните за сензация умове на граждани и селяни, стари и млади. "Виновен е, ще мре!" И без да знаят нищо нито за обвиняемия, нито за делото (а те и принципно нищо не знаеха), хората засядаха я в кафето, я в парка на раздумка, и като привършеха с политиката, стигаха и до новината на деня, а именно: убийството на Моцарт от преподобния Амадеус. Моцарт! Великият Моцарт! Убит... И цъкаха бабите с език, старците псуваха, а младата псевдо-интелигенция напираше за по-пикантните подробности, само и само да има какво да "анализира", обсъжда и осъжда.
А кой беше Амадеус? Човек - като мен, като вас. Живее тъй както може, както намери за добре (като мен и вас). Не беше популярен с ненадмината красота, не беше и известен с брилянтен ум или уникален талант. Човек, субект, но личност. Със своите идеали, идеи и страхове, той се бореше с ежедневието, тъй както може (като мен и вас). И точно поради това Амадеус нямаше място в хорските сърца. Не беше велик, не беше и талантлив, обикновен човек, когото никой така и не разбра. Убил ли беше Моцарт - да, беше го убил. Но подбуди и причини - много, нека чуем и неговите.
В бедна държавица като тази, корупцията и алчността бяха на мода. Всеки драпаше да се докопа до каквото може, лицемерието и лъжите бяха ежедневие, но, кажете ми вие, не е ли във всяка власт така? Та ситуацията е ясна като безоблачно небе в топъл летен ден. Делото беше добре дошло за всички онези, чиито тъмни дела очакваха удобен момент да се измъкнат незабелязани, когато погледите бяха насочени другаде. И техният час беше ударил - преговорите за черното злато преминаха успешно, т. нар. реформи бяха приети и одобрени без публична обява и всичко незаконно, което не търпеше отлагане, беше свършено, а дейците изтупаха уличителната прах от дрехите си и потъркаха доволно ръце. Всичко бе приключено и прикрито, а хорските умове още бяха ангажирани с Амадеус и убийството на Моцарт.
А нашият герой дори не пледираше "невинен". Мършав и дрипав, той стоеше гордо пред съдии, адвокати и заседатели и погледът му казваше всичко, което имаше за казване. Те гледаха, но не виждаха.
- Вие, господине, Вие ли убихте великият композитор Моцарт?
- Аз убих Моцарт, но не и великия композитор Моцарт.
- Признавате се за виновен, значи?
- Признавам се.
- И защо, смея да попитам, го убихте?
- Какво да Ви кажа, господин съдия... Вече беше мъртъв. Човекът, написал музиката, която вниква в душите ни, която с няколко тона ни казва много повече, отколкото хиляди думи, го нямаше. Имах насреща си убиец и, господине, този убиец не беше композиторът Моцарт. Ако беше той, с радост бих умрял от неговата ръка, ако това би допринесло дори за съвсем дребна красота в този свят. Но човекът пред мен не беше композиторът Моцарт, беше друг човек с неговия облик. И за да предпазя себе си и вероятно още мнозина, които щяха да срещнат жадните му за кръв очи, аз го убих. И толкова. Наказанието за мен, господин съдия, няма да е доживотната тъмница, дори бесилото, за мен наказанието е загубата на един от малкото източници на светлина в живота ни. Защото, господине, в мрак не се живее, в мрак се оцелява. И какъв живот би бил това?
И така - бесилото и смърт. Престъпление - следва наказание. А наказание за угоените от лицемерие и безчовечност? Може би след време, господа. Но в друга форма.