Нямаше време. Трябваше да диша. Оставаше ѝ само минута живот. Точно колкото ѝ бяха обещали лекарите, че ще е способна. Не можеше повече, все пак беше на години. Дано дойдеше скоро.
...
Вратата се отвори.
- Моля, съобщете получената информация.
- Трийсет и осем години средна продължителност на живота, а двойно повече е максимумът сред всички събрани данни за хората. Трябва да се вземе предвид, че те са били на ръба и не са могли да предадат цялата налична информация.
...
Няколко години след възстановителния процес пътищата отново бяха отворени.
- Скъпи, хайде да се прибираме. Вкъщи ни чака новият ни телевизор, няма да повярваш какви неща може. Ще се отправим на пътешествие из Космоса този път. Може да успеят да стигнат и до Земята.
- Земята?
- Планетата, откъдето е тръгнал човекът. Оттам сме произлезли.
- Съжалявам, не съм добър с имената и с историята изобщо.
- Но нали затова си имаш мен.
- Да, програмата ни е съчетала чудесно.
- Знаеш ли, първите програми за запознанства са били много тромави. Събирали са някакви характеристики на хората, давани от самите тях, и на този принцип им предлагали запознанства.
- Но нали човек може да дава само изкривена информация за себе си?
- Именно. Но тогава това изглежда е била тяхната представа за приключение. Неизвестното у другия, стремежа да го опознаеш. Странно, нали?
- Наистина много странно. Ако не те познавах, как щях да мога да си говоря спокойно с теб за всичко? Представяш ли си да се притеснявам например да ти споделя, че съм лъжец по природа и в моменти на страх предпочитам да излъжа пред това да кажа истината. Това щеше да срине шансовете ни за успешна връзка, защото постоянно щях да те лъжа и ти да ме намразиш. А сега ме приемаш и мога да избегна отрицателните си черти благодарение на доверието между нас.
- Любовта ни дава възможност да определяме кои да бъдем. И аз без теб щях да бъда изгубена в планини високомерие, вместо да правя каквото ми е приятно. С теб. Знаеш ли, светът е много по-прост, откакто те срещнах. Винаги мога да си поговоря с теб и да ми стане по-добре. Не се притеснявам как ще реагираш. Знам, че заедно сме по-добри.
- Наистина е така, Мила. Аз ще отида за малко до магазина, ти тръгвай. Изкъпи се и си полегни, докато се приготвиш аз ще съм дошъл. Ще си прекараме чудесно тази вечер.
...
Още няколко години по-късно пътищата се затвориха. Завинаги.
- Днес, приятели, сме изправени пред тежък проблем. Установихме, че всяко движение на човека, всяко вдишване и издишване, всяко движение на мисълта дори, наранява дълбоко Вселената. Не сме сигурни на какъв феномен се дължи това. Не ви е позволено да мислите заради собствената ви безопасност. В момента слушате запис от последните новини. Мислехме, че електричеството на древните е изгубило своето приложение след като открихме нашата свръхсетивност. Оказа се обаче, че нашата свръхсетивност черпи много повече енергия, отколкото електричеството. Временно не можем да произвеждаме храна и подходящи климатични условия за живот. Затова ще останем затворени по стаите си докато напрежението, прорязващо тъканта на времето, отмине. Моля да не се паникьосвате. Всичко, което сте правили до настоящия момент, ще бъде възобновено от вас при първа възможност точно така сякаш нищо не се е случило. Дотогава ще ви разказваме какво ново има за тъканта на времето и защо по-рано не сме успявали да го забележим. Виждате ли, всяка ваша крачка, която някога сте правили, е натрупвала огромни количества напрежение във времето. Дори сега, докато се опитвате да мислите, предизвиквате малки количества напрежение, но благодарение на навременната намеса на Великия робот, нивата ви на мисъл са толкова минимални, че напрежението, породено от тях, се разсейва преди да е причинило някаква вреда. Вярвам, че сте достатъчно търпеливи да разберете цялата истина. През последните години ежедневието ви беше доста разпуснато и нямахте достатъчно време да слушате. Сега ще чуете някоя и друга думичка, преди двигателните ви процеси, наред с активността на мисълта ви отново да се включат. Способността ви да помните в момента е толкова малка, че утре ще сте забравили всичко, но скоростта ни на предаване е достатъчно висока, че да закодираме нужната информация в мозъка ви. Така малко по малко у вас ще се изгради механизъм за лениво съществуване, който някой ден, когато отново можем да излезем навън, ще бъде напълно безопасен за вселената. Междувременно шепа избраници с нива на гениалност отчетени от Великия робот, ще продължават делото ни по разкриването на тайните на вселената. В никакъв случай не трябва да се притеснявате, че животът ви ще бъде различен. Вие никога не сте се стремели към голяма активност, истината е, че винаги сте искали сигурност и тя ще ви бъде осигурена. Винаги сте искали свобода и тя ще ви бъде осигурена. Просто скоростта ви на действие ще бъде толкова малка, че няма да причинявате вреда. Ще бъдете напълно безопасни. Повтарям, няма да усетите никаква промяна в ежедневието си. Стремежът ви да търсите ще остане. Любовта. Приятелите. Изкуството. Науката. Спортът. Дори мързелът, който така обичате. Нищо няма да ви бъде отнето. А това, че ще се движите и ще мислите по-бавно, няма да бъде усетено от вас по никакъв начин. Обясняваме ви всичко това от морални подбуди. Но утре няма да помните нищо, така че не се притеснявайте. Ще продължите да живеете така, сякаш нищо не се е случило. Дори ще запазите вашата свръхсетивност, но ще е на много по-ниски нива, защото вече няма да можете да произвеждате достатъчно материализиран труд, за да си позволите по-високи нива. Но това отново не бива да ви притеснява. Никак няма да го забележите. Избрани изследователи психолози ще търсят по-енергийноефективни проявления на свръхсетивността, за да запазите здравословните нива на разнообразие в живота си. Повтарям, нищо няма да ви бъде отнето. Само ще ви бъде дадено. Ще имате повече време за всичко.
...
Марта прегърна Иван и му каза, че го обича. Онази нощ той ѝ предложи брак. Тя прие. Бяха щастливи. Роди им се син. Години по-късно той обясняваше на човечеството най-голямата катастрофа, която никога не си бяха представяли, че ще се случи. Но дори и да знаеха, не биха променили нито миг от живота си.
...
Трябваше само да отвори вратата. Тя беше там, от другата страна. Той никога нямаше да я разбере, но тя беше там. Чакаше него, а той знаеше, че тя е достатъчно търпелива, за да го изчака.
Не ѝ достигаше въздух вече. Имаше чувството, че умира. Светлината над главата ѝ ставаше все по-бледа. Тогава го чу. Звукът на спасението. Леко подрънкване на ключовете, докато той отключва вратата. Сякаш сънуваше. Можеше ли да повярва, че вече е спасена?
- Мила!
Прегърнаха се. Сякаш не се бяха виждали от години.
...
Свестиха я. Дълго се опитваха да върнат нишката на мисълта ѝ. Припадъкът ѝ не беше твърде необичаен, предвид стреса, който беше преживяла, и умората.
- Не разбирате. Животът им не е трийсет и осем години. Информацията е погрешна. Те живеят средно по два милиона години и тези данни са само от първото поколение! Очаква се все по-дълго да живеят, а способността им да мислят милиарди пъти надхвърля нашата. Те могат да ни причинят зло. Голямо зло. Навремето са спрели нашето мислене и чистият късмет е отпратил интересът им далеч от нас. Установили са, че въпреки високите нива на напрежение в тъканта на времето, предизвиквани от човешката жизненост, техните нива на мисъл са вече достатъчно високи, за да борят това напрежение и да го поддържат в нормални нива. Не разбирате ли? Те все още контролират мисълта ни! Вече не е нужно да я забавят или спират, те просто определят накъде да тръгне, така че да се съчетава с трептенията на повърхността на времето.
- Говорите така сякаш времето е някаква завеса, изложена на вятъра.
- Именно това е! Нали именно това ви казвам, не времето е опасно, ами вятърът! Те определят какви да сме.
- Добре, но обяснете, как толкова бързо си променихте мнението? Преди малко твърдяхте, че са живели по трийсет и осем години, а сега - два милиона? Твърде несвързано приказвате, позволете да го заявя без да ви обиждам, просто това са фактите - сякаш бълнувате.
- Просто сега се сетих всичко. Моля ви, повярвайте ми. В голяма опасност сме, ако не се научим да комуникираме с тях. Те ще ни забравят, а заради забавените ни двигателни и мисловни процеси без тях сме обречени на смърт.
- Но, драга, защо да ни забравят?
- Вече не сме важни за тях. Срещите между хората на тяхното мисловно ниво са много необичайни. Бях там. Видях всичко. Те в никакъв случай не са направили живота си по-малко интензивен. Много са опасни, избухлива смес е нравът им, опасна и за тях. Наблюдавах срещата между мъж и жена. Жената го чакаше, той отключваше вратата. Тя щеше да умре, ако той се беше забавил още минутка. Буквално. Разбирате ли, леглото отчиташе жизнените ѝ показатели и тя беше почти мъртва, когато той се прибра. Те не само са развили мислене, имат и високи нива на маниакалност. Те са побъркани. Буквално. Моля ви, повярвайте ми. Те ни управляват. Трябва да намерим начин да комуникираме с тях.
Забележка. Днешният ден беше сбор от доловени думи. Не видях нищо. Но записах, струва ми се, всичко дочуто, в общи линии. Поради някаква причина съм попаднал на свят, в който няма светлина. Нищо не се вижда. Не мога да видя ръката си на изключена лампа. Не мога да видя кораба. А като включа лампата, светлината не излиза извън кораба. Там просто няма нищо, няма какво да се види. Цял ден стоях вътре от страх да отворя вратата към неизвестното. Освен долетелите разговори, отвън се чуваха странни звуци. Като разкъсване. Сякаш се разкъсваха завеси.
- Здравейте, как сме днес, по-добре ли сме? Аз временно замествам днес. Отчетени са високи нива на напрежение, машината също се е натоварила много, така че за днес приключихте.
Прибрах се като след дълго каране на кънки на лед. Още усещах опиянението от движението, радост, сякаш излизах от приказка, както обикновено. Наистина бях напрегнат, но не пътешествието с капсулата беше причината. Имаше нещо друго.
© Йоана Всички права запазени