Втора част
- Все ги пазех за нови тея черги, ама я как грейна къщата с тях. Довечера е Бъдни вечер, ще си седим сами, ама утре на обяд ще поканим Злата, да не е сама. Откак миналата година се помина Митьо, мъжът й, сме все заедно. Тя няма деца, то не че моят син ме навестява често, но пак, обажда се. Не ме е оставил. Така исках да си имам още едно дете, момиченце, ама... нещо не се получи. Мечтаех да ми дойде снаха, отмяна... Не се сърдя, младите не са като нас. Да са живи и здрави!
Бяхме седнали трите да обядваме, когато телефонът иззвъня. Леля Бонка скочи и отиде до апарата. Дълго говори и, като остави слушалката, каза:
- Синът ми! Никога не ме забравя за празници. Довечера ще ходят на ресторант с булката и някакви приятели, пък утре ще дойде да ме види.
- Ами аз?!
- Какво ти?!
- Какво ще му кажеш за мен?
- Не бери грижа, а сипвай винцето по чашите, Коледа е! Разчупвай баницата на леля ти Злата и си погледни подаръците!
До прозореца си бяхме украсили елха, но чак сега видях, че под нея имаше пакети.
- Отваряй, отваряй!- подканяше ме леля Златка.
Отворих първия пакет. Вътре имаше шал.
- Това е от мен. Специално за теб го оплетох! Я го наметни, да те видя!
Наметнах топлия шал и се гушнах в леля Бонка. Тя ме прегръщаше и целуваше.
- Да не настиваш!
- Хайде, отвори и моя подарък!
Отворих и него. Вътре имаше плетени терлици.
- Благодаря ви от сърце! Толкова сте добри! Но аз нищо не съм ви приготвила.
- Ние сме доволни, че си тук! Пълниш ни старческите души. Ще изметеш дворовете, ще ни закърпиш дрешките, вече не виждаме. Това също е подарък.
Колко са мили! Прегърнах ги и заплаках от умиление. Мама я нямаше, но те се грижеха за мен като майки и имах не една, а две.
Изпратихме леля Златка до вратата. Тя живееше в съседния двор, една ограда ни делеше. Постояхме отвън, валеше пухкав сняг. Вечерта беше тиха, а аз от виното ли, от какво ли, пощръклях и като взех сняг и като почнах да ги замерям двете със снежни топки. Ама и те луди глави, не отстъпват. Смях, смях. Заприличахме на снежни човеци.
- Стига толкова, цялата си мокра, пак ще настинеш! Пък и ти, Злато, си като децата!
- А ти, Бонке?
- Мале, откога не бяхме се смели така? Това момиче...
- Това момиче... Нали всичко те болеше, а как се навеждаше и хвърляше снежни топки, като млада булка.
- Ух, пък и ти, как го каза, Злато - млада булка! Като си спомня на младини какви снежни човеци правехме. Хайде, че утре ще ставам рано, синът ще идва!
- Аз утре ще ви направя снежен човек за чудо и приказ!
- Не се и съмнявам, а сега марш вкъщи – леля Бонка ме хвана под ръка и си тръгнахме.
Въртях се дълго в леглото. Не ми беше удобно утре да се показвам пред сина на леля Бонка. Кой знае какво ще си помисли за мен. Какво да му кажа, ако ме попита какво правя в неговата къща? Заспах почти към сутринта.
Събуди ме шум, идващ откъм кухнята. Скочих от леглото и бързо се облякох. Не знаех колко е часът и дали синът на леля Бонка е дошъл.
- А, ти си станала? – леля Бонка надникна през вратата. – Хайде, че млякото ти изстина!
Измих се и седнах да закусвам.
- Колко е хубаво при теб! Колко е уютно, като в бащин дом! Мирише на мляко и мекици и е топло. Чак на душата ми става топло. Лельо Бонке, трябва да си тръгвам, да търся своя път в живота. Благодаря ти, като на майчица ти благодаря за всичко. За добротата и топлината. Не спах цяла нощ и си мислех, не ми е мястото тук в чуждата къща. Млада съм, имам сили да се оправям и сама. Ще започна работа. Ще се обадя на старите си колеги. И ще идвам при теб, когато ми стане тежко, за да ме стоплиш само, както ти можеш.
- Никъде няма да ходиш. Идва Нова година, ще я посрещнем заедно. Пък после, Нова година – нов късмет!
- Защо плачеш, лельо Бонке?
- Защото съм стара егоистка. Така свикнах с теб и не ми се иска да си отиваш. Пък ти си млада и животът е пред теб. Какво ще правиш с една изкуфяла старица.
- Какво става тук? Мамо, защо плачеш? – не бяхме усетили кога беше дошъл.
- А, нищо, сине! Добре си ми дошъл! Силве, това е синът ми! – леля Бонка засия.
Аз станах и поех протегнатата мъжка ръка.
- Васил, приятно ми е! Мамо, каква е тая млада компания при теб?!
- Аз тъкмо си тръгвах.
- Но моля Ви се, останете. Толкова ли страшно изглеждам, та си тръгвате?! Как си мамо? Как се оправяш сама? Донесох ти подаръци. Ще ти оставя и малко парички, защото няма да ти се обадя една-две седмици. Заминаваме с жената на Боровец за Новогодишните празници.
- Добре съм сине, всичко си имам. Ти за мен не бери грижа! А откак Силвето е при мен и другар си имам.
- Квартирантка ли ти е?
- Не – смънках.
- Да – леля Бонка ме погледна строго.
- Нещо лъжете и двете.
- Виж какво, сине, няма защо да увъртам...
- Лельо Бонке, недей, аз тръгвам – казах тези думи и изтичах до стаята си. Багаж нямах. Нямах какво да си взимам, освен шала и терлиците, оплетени с много любов за мен. Просто трябваше да се облека и да изляза.
- Аз, ако трябва, ще я закарам, мамо.
- Чакай първо да ти обясня – и леля Бонка му заразказва всичко от началото.
На вратата се почука.
- Да – тихо се отрони от устните ми.
- Мога ли да вляза? – Васил стоеше в рамката на вратата. Господи, какви хора! В собствения си дом ме пита дали може да влезне! – кимнах.
- Аз не знаех каква е работата и май с пристигането си нещо обърках. – клатех глава в знак на несъгласие. – Слушай, Силве... мога ли да запаля? – пак кимнах. Станах и му подадох пепелника, който стоеше на раклата. – О, този порцеланов пепелник някога подарих на татко. Той на младини пушеше. Колко отдавна беше... Татко го няма, а вещите... Какво исках да ти кажа? А, да! Мама каза, че заради мен искаш да си тръгнеш. Тя много се е привързала към теб. Все си мечтаеше за дъщеричка... После все ми казваше, че като дойде снахичка, ще я обича като дъщеря. Но жена ми е изтънчен човек, обича лукса. Аз съм отраснал тук и всичко ми е мило, докато тя... разбирам я. А пък на мама й е болно, че жена ми не идва. Затова, когато съм свободен, все гледам да се обадя, да прескоча. Правя й подаръци, оставям й пари. За какво ли са й, но с тях изкупувам синовната си обич. Нямам време. Но не за това е мечтала мама. Да ми е жива и здрава! Кога ли ще намеря време поне една седмица да дойда и да се отлежа на воля, а тя да ме поглези, както само тя умее?
- Деца, хайде на масата, обядът е готов.
- Казах ли ти! Умирам за нейните вкусотии. Не е като на ресторант, по-друго си е – мамино! Хайде, че ще се сърди, като изстине яденето. Пък ти сама си реши какво ще правиш. На мен ще ми е по-добре да си при нея. Ще съм по-спокоен, че има човек. Ако търсиш работа, аз мога да ти намеря. Какво си работила преди?
- Сервирано е всичко. Заповядайте на масата! – леля Бонка се беше подмладила. Личеше си, че синът й беше у дома.
Обядът премина във вечеря. Цял ден не станахме от масата. Дойде и леля Златка. Васил беше център на вниманието им. Техен син. Те само го подканяха да опита това или друго, защото специално за него са го приготвили.
- Не мога повече, преядох.
- Хапни, домашно е! Не е като в столицата, да ти го правят чужди хора.
- Силве, как ги издържаш?! Сякаш светът се крепи на тях и ако ги няма, ще загине. Нали всички се хранят така, по заведения. Вярно е, че тук всичко е специално приготвено, но просто няма време. Хапваш набързо и тичаш по работа. Обещавам ви да си взема една седмица отпуска и идвам при вас, и... само ще ям.
- Все това повтаряш, сине, ама ти си знаеш. Работа, работа, ама трябва и почивка.
- Край, сега наистина ви обещавам. С леля Златка се гответе. Другия месец не мога, но края на февруари или началото на март пристигам и ще изям всичко, което имате.
-Той мисли, че ни плаши, Бонке. Ти само ела, пък ще видим.
- Мамо, имаш ли кафе, да ми направиш едно.
-Имам, ние трите сутрин без кафе не можем. Искаш ли с мляко, че е късно и няма да можеш да спиш.
- Може, аз мисля тук да спя, а утре да пътувам.
- И аз така си мислех, сине, защото си пийна винце повече от друг път. С кола си, не трябва да караш пийнал и толкова късно.
- Мамо, нали знаеш, че никога не карам, след като съм пил.
- Знам, знам, ама аз да си кажа, нали съм майка. Отивам да сложа кафето.
Седяхме двамата с Васил в хола пред камината. Леля Бонка и леля Златка отдавна си бяха легнали.
- Колко е хубаво у дома! Как хубаво пращят дървата в огъня! В апартамента е топло, но... Друго си е къща. Ако зависеше от мен, щях да живея тук и да пътувам всяка сутрин. Ей го къде е, има-няма половин час до работата ми. Но жената не иска. Права е, приятелките й са в София. Тук ще й е скучно. На теб не ти ли е скучно с бабите, само да не ме чуят?!
- Не, дори ми е хубаво. Тук е спокойно. Природа, чист въздух, топлина и уют. Какво повече му трябва на човек?!
- Да, топлина и уют. Може би му трябва само любов.
- А, и здраве!
- О, и пари!
- Е, и още нещо!
- Да, и още нещо! Добра работа, къща, басейн, кола и деца...И пак спокойствие, топлина и уют.
- Какво най-много ти се иска да имаш, Силве? За какво мечтаеш?
- Не знам. Засега това ми стига.
- Кое?!
- Това, което имам. Леля Бонка с добрината си. Пък после ще видя. А ти за какво мечтаеш?
- За повече топлина. За много неща. Иска ми се вече да имам наследник. Време ми е, но жената не бърза. Тя е още млада, живее й се. А аз съм се наживял. На нея й дай купони, ресторанти, тоалети. На мен това вече ми е омръзнало. Ще я изчакам още малко... и после... Не искам детето да ми вика дядо.
- Млад си, имаш време, пък и няма ти да раждаш. Виж, аз трябва да се замисля сериозно по този въпрос.
- Тъкмо исках да те питам...
- Недей!
- Но ти не знаеш какво ще те питам.
- Няма значение, нека оставим за друг път.
Васил покорно вдигна рамена, опъна краката си пред камината и се загледа в нея.
© Светлана Лажова Всички права запазени
Продължавам нататък...