- Страх ме е за тебе, дядо.

- Няма страшно, не плаши се. Все, откак се помня, все на този ъгъл чакам - чакам внучката да се изучи, па старец мил да дойде, да види.

- Не ти ли става хладно, дядо, застудява, наметни се с нещо - ще настинеш.

- Няма, чедо, няма, аз кален съм… тука свикнал съм отдавна.

- Че защо така бе, дядо?

- Как защо… на внучката помагам - тежка медицина учи - лекарка ще става. Ама трудно, тежко, аз стар съм вече, но трябва да помагам.

Ех, дядо, гледам те и мъчно ми става, сърцето ми на топка се свива и душичката ми плаче за тебе. На колко години си, дядо, на колко мъки си се нагледал през този си живот… и продължаваш по мъки да ходиш - внучка да изучиш, лекарка да стане, а ти болен да легнеш - от твоята гордост лекуван. Да видиш плода на труда си, лично да го изпиташ.

Дано, дядо, дано - пожелавам ти детето голям човек да ти стане и да “пораснеш” покрай него. Горда съм с тебе, дядо, възхищавам се, но пак мъчно ми е за тебе, болно ми е - на моя дядо приличаш, така горко за него напомняш, че от сърце ми кръв прокапва и иска ми се да се върна при него. Че и аз като твойта внучка “голям човек” реших да ставам - правистка да бъда, в съда да работя. А как сега болно ми е, как мъчно ми е за моя си дядо - ни диплома, ни работа, ни слава стопля душата ми. Моя дядо по строежите ходеше, на стари години тежка работа вършеше, внучка като тебе и той да изучи. Човек да стане от нея. Така ми сълзи напират за него, дядо, че, ако можех добре да плувам, по Дунава сама бих тръгнала, при моя дядо бих се върнала. Да прегърна моя старец силно, че той човек направи ме, изучи. Ръката негова, от хилядите тухли  погрубяла, да погаля и лице му с бръчки, направени по ядове от менe, да целуна…

Прибери се, почини си, дядо - нека сърце старческо поотмори, па пак върни се отпочинал и медец продавай - пари за медицина спестявай…

Страх ме е за тебе, дядо…