ПРИКАЗКА

Понякога се чувствам странно! Избива ме на чувства и се отнасям далеч от
този свят. Отивам на едно красиво, топло място до морето. Да, до морето съм,
но съм в гора, влажна и топла, със зелени листа, а дърветата ме обгръщат от
всички страни като пухена завивка. През клоните им виждам изгрева над морския
хоризонт. Виждам златните очи на слънцето в морското огледало и чувам песента
на прибоя. Малките бели облачета ме гледат като детски личица през клоните на
разлистените дървета. Няма коли, няма учители, няма родители, няма никой, който
да ме притеснява - само аз съм със себе си.
Постепенно усмивката на слънцето облива всичко в светлина. Капките роса грейват
като малки звездици, видели своята скъпоценна майчица - Луната. Те са малки
диаманти, пръснали се по земята.
Оглеждам се наоколо и виждам красота, любов, приятелство... Всички хубави неща
в света са се хванали за ръце и се носят във въздуха като слънчево облаче и идват
към мен. Опитвам се да ги прегърна, но те се дърпат от мен и ми казват:
- Преди да дойдеш с нас трябва да оставиш всичко лошо тук! - и ми подават
малка скъпоценна кутийка.
Отварям я и започвам да слагам в нея цялата омраза, която намирам в себе си,
всички проблеми, лошия късмет, всички лоши мисли, а накрая слагам и дрехите си,
които ме притискат към света. Затварям малката кутийка и я пускам. Тя отлита към
хоризонта и изчезва в един слънчев лъч. Обръщам се към хубавия слънчев облак и
той ме облива в топлата си прегръдка! Сливам се с него и потъвам в море от
светлина. Сега съм щастлива и се смея, целувам всичко, което обичам.
Целувам живота!!!