Приказка без край. Историята на Котарачко (по идея на Росен Балабанов)

Живял едно време един котарак, голям рошав жълт котарак. Живеел с един дядо в една красива малка къщичка на края на едно село , съвсем накрая, почти в гората. Живеели двамата заедно с две кокошчици, една козичка и един славен петел. Сутрин рано, рано петелът ги будел с песен. Неговото ку-ку-ри-гу огласяло двора, полянката накрая на гората и се извисявало над всички съседни дворове, та ч-а-а-к до другата махала. Разбуждал така нашият петел събратята си и се започвало едно надпяване, една надпревара , едно себедоказване, докато не остане спящ стопанин наоколо.

   Тогава нашият дядо излизал на двора, и отивал да наобиколи кокошчиците и петела, да издои козичката. Да ги нахрани всичките, да им даде водица и да им се порадва. През цялото това време Котарачко се мотаел в краката му и уж му помагал, но май повече му пречел. Дядото не му се карал, а щом издоял козичката му сипвал млекце в една паничка.

     -Да хапне моето момче, да хапне вкусно млечице, защото то ми е юначе и много, много ми помага.

   А когато Котарачко изядял млекото и хубаво оближел паничката двамата сядали, дядото на едно малко трикрако столче, а котенцето на коляното му. Гушвало се в стареца, а опашката му виси до земята. Дядото го гали и му говори нежни приказки.

   Така си живеело това задружно семейство тихо и спокойно. Разбирали се и много, много се обичали. Докато един ден се случило нещо страшно. Дядото си легнал вечерта след като нахранил и прибрал всички да  спят, но сутринта не станал. Колкото и да кукуригал петела, дядото не ставал. Кокошчиците започнали тревожно да кудкудякат, дядото пак не ставал. Козичката започнала да блее. Вече минавало времето, в което дядото трябвало да я издои и козичката се тревожела да не загуби млякото си. Но дядото не ставал. Тогава всички обърнали погледи към Котарачко. Признавали, че той е най-умен от всички и най-добре ще се оправи в създалата се ситуация. Думата ситуация им била чужда и неразбираема но Котарачко я употребявал и те си мислели, че щом той я използва, значи това е много важна дума.

     Котенцето се разтревожило най-много от всички и започнало напрегнато да мисли какво да направи, за да помогне на дядото. Тогава се намесила гората, разлюляла клоните си до земята питала и разпитвала тревичките и птиченцата, всичко живо как да помогнат на дядото. Когато намерила отговор изпратила  кафявата сърничка с известие за лечебното, чудодейно цвете, което расте през три планини в четвърта. Щом чули от вестоноската за вълшебното цвете, нашите герои взели решение да направят нещо.

     -Трябва ни план за действие- мъдро заключил петела след като обстоятелствено запознал аудиторията с положението.- Тъй като не са ни известни точните координати на цветето –цел, е необходимо да разделим света на четири основни посоки и всеки от нас да поеме своята. Ако се съобразим с посоките дадени ни от розата на ветровете смятам, че е най- подходящо да поемем в четири главни направления: североизток, северозапад, югоизток и югозапад.

  Къде, къде по-лесно беше ако посоките бяха : изток, запад, север, юг, но нашият стратег искаше да блесне с познания и вярваше, че колкото по-сложно се изкаже, толкова по-авторитетно ще звучи. Кокошчиците и козичката го гледаха в захлас, а котето , котето просто не го чу. То си мислеше само за едно: Как да помогне на любимия дядо. Какво да направи, за да стане той от леглото.

   Речено, сторено. Разпределиха света на четири посоки, определиха едната от кокошчиците, по общо мнение най- грижовната, да остане в ролята на самарянка край леглото на дядото и поеха на път. На Котарачко се падна югоизток. Той обаче вече имаше план за действие, който никак не съвпадаше с югоизточната посока. „Ще тръгна на юг, към селото , а после ако ме питат защо, ще се оправдая, че мънистата по синият ми костюм са от олово и са разстроили стрелката на компаса.” Котето знаеше, че докато обяснява на колектива причината за промяната на посоката , ще загуби ценно време, а и никой, даже петела нямаше да разбере разликата между югоизток  и юг. Така си разсъждаваше котето и с бързи стъпки пое в избраната посока. Докато тичаше, умното юначе си мислеше. „Кой ли вярва, че са останали чудодейни билки, неизвестни на световната фармацефтична мафия. Да, имало една, останала там далече в някаква държава, май се казваше Китай, там на върха на някаква страшна планина, хем стръмна, хем скалиста, ама и тази тревичка вече са  превърнали в лекарство и можеш, в Нета да си го купиш. Така си мислеше нашето котенце тичайки към целта. То познаваше селото много добре, защото винаги придружаваше дядото, когато той отиваше да пазарува, или да поседне в селската кръчма при старците или в редките случаи, когато се отбиваше на профилактичен преглед при селският доктор. Докторът беше стар, почти колкото нашият дядо, но хората от селото си го обичаха и уважаваха, че то щеше ли да дойде друг, по-млад в това забравено от света красиво кътче на Родината.

   Стигна нашето коте пред къщицата, наречена с гръмкото име „Здравна служба” и зачака някой да отвори вратата, за да влезе или да излезе. Не чака дълго. Там вече имаше опашка от бабички, дошли да си премерят кръвното, че то в това село посещението при доктора си  е едно от развлеченията. Нашият хитрушко се приготви до вратата и веднага щом някой я открехна , котето се вмъкна и застана пред доктора. Как да му каже  ли? Котето беше обмислило всичко. Веднага щом застана пред доктора, започна да мяука. Толкова силно и толкова тъжно, че човек трябваше да е сляп, глух и безчувствен, за да не се досети за призива, който то отправя към лекаря.

     - Я-а, това не е ли котарака на Дядото. Какво искаш да ми кажеш, момче?

Защо си сам? А-а разбрах. Ти си сам, защото Дядото не може да дойде. А защо не може да дойде Дядото. И той е старец като мене. И аз сутринта едвам станах. Значи стареца не може да стане. Така ли?

     -Мяу, мяу, мау! –утвърдително замяука котето. Зарадва се, че е разбрано правилно. Обърна се към вратата, уж да тръгне, подканящо обърна към доктора главичка. – Мяу-у-у! Хайде тръгвай!

    Докторът разбра. Не се наложи котето да повтаря призивното мяукане.

     -Дами, Дядото е зле. Отивам на домашно посещение. Утре ще продължим с прегледите по повод  хипертоничните ви оплаквания. Моля някоя от вас да уведоми внукът му веднага да тръгва към село.

   В отговор на призива на доктора мигновено  дисплеите на пет GSM-а  светнаха. Докторът бързо грабна чантата за спешни посещения, заключи бързо кабинета и заситни след Котарачко. Котето бързаше, от време на време спираше да изчака доктора, не го подканяше, защото разбираше, че това е максималната скорост за старият човек.

   Няколко часа по-късно пред къщицата на края на селото спря мощна модерна кола. От нея излезе млад мъж, влезе в двора, мина край кокошчицата самарянка и прекрачи прага на дядовият дом. След минутка докторът излезе и остави дядото и внукът сами. Не съвсем. Там до главата на стареца свит на кравай се беше настанил Котарачко. Какво си говориха тримата никой не разбра и няма да разбере никога, а когато внукът стане старец и настъпи важният момент и  той ще  повика своя внук  на прощална изповед - завещание.