21.01.2014 г., 7:58 ч.

Приказка без край. Историята на Котарачко в чизми (по идея на Росен Балабанов) 

  Проза » Разкази
805 0 6
10 мин за четене

 

   Бил тъжен летен ден. Дядото, стопанина вече цял ден не е излизал навън. Лежал на леглото със затворени очи. Не помръдвал, дума не обелвал. Изплашили се животинките от неговото малко стопанство. Двете кокошчици, петела, козичката и жълто рижавия котарак седели сгушени до вратата на малката спретната къщичка и треперили от страх за съдбата си. Без Дядото за тях нямало живот на тази земя. Той ги хранел и закрилял от лоши хора и животни. Обичал ги и те му отговаряли с голяма искрена любов и преданост. Двете кокошчици и козичката плачели, а петела и котарака ги успокоявали. Чула това близката гора и много се разстроила от чуждото страдание. Решила да помогне на бедните душици. Разлюляла клони на всички страни. Клоните до земята достигали. Зашумяла гората с гласовете на хилядите си листа и всяко от листчетата отправяло към Света своя въпрос:

     -Как да спасим  Дядото и така да помогнем на  милите животинки. Те са неговото малко семейство.

       Минавали часове никой не отговарял на зова на горските листа. Настъпила нощта. Изгряла Луната. Като огромна златна тепсия  изплувала тя на небето. Погледнала Луната развълнуваната гора. Заслушала се в звуците на листата и всичко разбрала.

     -Горо, горице, спри да шумиш и ме послушай. Аз ще ти помогна. През три планини в четвърта на една тучна ливада, между три  планински езера расте едно цвете. Чудно цвете с копринени лилави листенца. Ако някой откъсне това цвете и го донесе на Дядото, а той само да го помирише, стареца веднага ще оздравее. Това цвете ще донесе вечно щастие на този, който го притежава. Но  този, който намери цветето трябва да знае, че страшен вълк го пази и не допуска никой до него.

      -Благодаря ти, Луна. Всичко чух и запомних – прошумоляла  гората - Кажи ми само къде се намира тази планина  и тези планински езера.

   В този момент черен облак закрил Луната. Колкото и да викала тя, гласът и се губел в черните кълба, които я закривали.

   Разказала гората всичко, което чула. Зарадвали се нашите животинки и веднага решили да тръгнат за вълшебното цвете. Трудно им било да определят къде да го търсят. Накрая се споразумели да поемат в четирите посоки на света. Да питат и да разпитват докато го открият.

  Речено сторено. Тръгнала едната кокошчица на запад, петелът тръгнал на изток, козичката на север. За котарака останала посока  юг. Другата кокошчица оставили в къщата да наглежда Дядото, да му дава вода и храница и да го завива ако му е студено. Влизали всичките един подир друг да се сбогуват със стареца. Целували му ръка, покланяли му се дълбоко и той ги благославял, като ги докосвал нежно по главиците. Накрая останал Котарачко. Влязъл той в стаята. Поклонил се дълбоко на стареца , целунал му ръка и с тих глас се обърнал към него:

     -Дядо, деденце, имам към теб голяма молба. Разреши ми да взема твоите юнашки дрехи, сабята и калпакът ти. Моля те, Дядо. С тях аз ще бъда силен като славен български войн.

   Помислил, помислил Дядото и накрая промълвил:

     -Вземи ги, юначе и помни: Тези дрехи са носени само от войни победители. Носи ги и пази честта им на победоносци. Тази сабя със златна дръжка е прогонила много врагове от родната земя и никога не е допуснала да падне калпака с посечената глава на война, който я държи в десницата си.

   Взел Котарачко гвардейската униформа на Дядото. Развълнувало се сърцето му, когато докоснал обрулената от ветровете, обгоряла от вражески барут излиняла от времето свещена униформа. Обул тъмно синия брич, облякъл белият хусарски мундир с червените украси и сребърните копчета. На краката нахлузил черните войнишки чизми. На главата си поставил белият гвардейски калпак с орловото перо и златната звезда със смелия орел по средата. Всичко прилепнало по тялото на Котарачко, като че ли за него е било ушито. Но истински герой се почувствал той когато запасал сабята със златната дръжка обсипана със скъпоценни камъни. Накрая закопчал войнишката манерка. В паласката на колана му отдавна нямало барут, но Котарачко щял да постави там вълшебното цвете. Така готов, смелият котарак поел на юг. Дълго вървяло котето. Уморявало се , спирало да си почине.  На смрачаване спирало да прислони главица под някоя скала и да прекара нощта. Минал ден, минал втори. Накрая Котарачко стигнал до един кръстопът, а там точно където се разклонявал пътя на един камък седял старец.

     - Накъде така, млади момко?

    -Тръгнал съм, човече, на дълъг път -  и котето разказало своята история- Само дето не знам на къде да вървя.

    Котенцето не знаело, че този старец е владетеля на планината. Той познавал всяка пътека, всяка полянка и всяко стръкче трева.

     -Ще тръгнеш по дясната пътека и ще вървиш десет дена и десет нощи докато стигнеш до езерата с цветето.

     -Много време е това. Дядото ме чака.

     -Тогава тръгни по лявата пътека, но знай, че там пътя е труден, много труден. Ще изкачваш стръмни склонове, ще пресичаш каменни сипеи, ще прекосяваш буйни планински реки пълни с опасни въртопи. Ще срещаш люти зверове и разни подли влечуги. Ще си проправяш път през вековни гори сплели клоните си в плътна стена.

      -За колко време ще стигна по този път.

     - Ако си смел, до утре сутрин ще стигнеш.

     -Аз съм български гвардеец и мене нищо не може да ме уплаши.

    - Помни юнако, страшен вълк пази цветето.

   Котарачко погледнал стареца, усмихнал му се, извадил сабята със златната дръжка. Размахал я над главата си и отдалечавайки  се извикал:

     -До скоро виждане старче!

   Занизали се часове на големи изпитания. Стръмни, отвесни склонове се изправяли пред Котарачко. Каменни сипеи сривали порои от скали върху него. Буйни планински потоци се опитвали да го завлекат във дълбоки вирове. Не веднъж жълти очи просветвали в храсталаците около него, но той стискал дръжката на сабята и се провиквал:

     -Хайде елате де. Елате да видите колко е остра сабята ми. Елате да ви отсека главите.

   Подлите влечуги той прогонвал с камъни. Един дълъг змей се промушил между тревите и се опитал да го омотае, но безстрашният  котарак само с  един замах  му отсекъл главата.

    Призори достигнал до гъста, вековна гора. Толкова стара и толкова гъста, че клоните и се вплитали и образували плътна стена. Започнал Котарачко да сече гъсталака. Отсече клон, веднага три се вплитали на негово място. Опитал да се промуши под гъсталака, но там треволяка не го допускал. „Какво да правя? Как да се справя? Толкова препятствия преборих, а ето това ще ме победи. Не мога със сила. Тогава да опитам с разум и добра дума.”

    Седнало котенцето под най-високото дърво, погледнало нагоре, към върха на столетника.

     -Горски великане, столетнико многоуважаван, аз идвам с добро. Чуй молбата ми. Пусни ме да стигна до вълшебното цвете.

    -За какво ти е вълшебното цвете- този дар на природата?

   -Идвам да го намеря, да го взема и да го занеса на един свят човек, един обикновен дядо, който със праведният си живот е заслужил да има достойни старини.

     -След като го намериш няма ли започнеш да го продаваш ?

     -Не. . .Какво говориш. Как мога да помисля да продавам вълшебства.

     -Много хора превръщат светините в търговия, за това така скрито държа вълшебното цвете на щастието.

    -Аз залагам гвардейската си чест, че това цвете ми е нужно само за добро дело.

     -Вярвам ти. Върви! Не се бой от вълка . Щом отиваш с добро и той ще е добър към теб.

   В този миг клоните на дърветата се разтворили и очертали пътека, по която тръгнало нашето коте. Не след дълго стигнало до една долина, в която имало три чудно хубави езера. Водата в тях била кристално чиста и ледено студена. Те били разположени така, че между тях се образувала полянка. А там по средата на полянката греело, като ясно слънце, невиждано цвете. Красотата му заслепявала погледа. От листенцата му се излъчвало сияние. Котарачко стоял пред цветето и не можел да откъсне поглед от него. Протегнал ръка да го докосне, но ръката му застинала във въздуха. В основата на всяко листенце блестяла по една капчица. Блестяла с всички цветове на дъгата. Блестяла като бисер огрян от слънцето. В малката котешка главица под шапката с орловото перо забушувала страшна буря. „Какво да направя? Сърце не ми дава да откъсна тази неземна красота. Това цвете трябва да живее, за да радва и да помага на всички, които търсят щастието.”Котето много обичало дядото, но чувствало, че тази прелест е отредена за всички хора по земята. Откъсне ли го, той ще прекъсне живота на цветето. То ще помогне на дядото, но ще умре за всички други хора. В този  момент  Котарачко чул глас. Той се носел над езерото . Бил спокоен , уверен, мъдър глас.

     -Котарачко прочетох мислите ти. Ти си умен и смел младеж. Прояви героизъм и успя. Премина през много препятствия и достигна целта. Ти се колебаеш, защото не искаш вълшебството на красотата да помогне само на един човек и да бъде загубено за всички други хора. Аз оценявам добротата ти и давам шанса да помогнеш на този, когото много обичаш. Събери капчиците вода от листенцата и я занеси на своя стопанин. Тази вълшебна вода ще направи щастлив всеки, който погълне капчица от нея.

   Послушал Котарачко гласът и бързо събрал капчиците от всички листенца. Изсипал ги във войнишката манерка , закопчал я на колана си, където висяла сабята.

Огледал се, за да види на кого да благодари, но никого не видял. Тогава дълбоко се поклонил на четири страни и се провикнал.

    -Благодаря ти Невидими вълшебнико. Благодаря ти от името на всички, на които ще дам вълшебните капчици.

   В този миг станало чудо. Само мигнал с очи Котарачко и се намерил пред вратата на дядовата къща. Там вече чакали двете кокошчици, петела, козичката, които се завърнали след като нищо не могли да открият. Влезли всички в стаята на дядото. Котарачко свалил от колана си войнишката манерка с вълшебната течност. Дал по капчица първо на Дядото, после на козичката, на двете кокошчици. Накрая двамата кавалери Петела и Котарачко също отпили по капчица. А течността в манерката не намалявала. Тя си стояла все толкова, колкото донесло котето, защото била вълшебна Котарачко предал съда с вълшебната вода на дядото, за да може той да я раздава на хората. Още на сутринта Дядото събрал всички свои съселяни на мегдана и всеки отпил по капчица. Така селото се превърнало в най-щастливото  кътче на земята. Всеки, който се отбивал по оня край получава от Дядото по капчица , за здраве и щастие.

   И аз бях там. Получих капчица от дядото и вече гледам на живота по друг начин. Научих се да търся щастието  в обикновените неща, които ме заобикалят. Потърсете и вие това село. Там ви очаква един добър дядо, който раздава  по  капчица вълшебна вода за щастие.

 

    

 

 

   

 

    

 

© Снежана Врачовска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви Ани и Виктор, че се забавлявахте с моя Котарачко и ви е харесало приключението му.
  • И на мен много ми хареса този котарачко! Сърцат юнак и романтик! Браво!
  • Ех, че хубаво! Браво!
  • Светлана,Росен, благодаря ви , че уважихте Котаранчо в чизми и го посетихте.Той, милият е котарак с огромно чувство за достойнство, като всеки войн и много се радва, че е забелязан.
    Росен, твоята идея виж какво направи. Мобилизира ни,понапрегнахме сивите си клетчици и виж какви интересни и както казваш готини герои повикахме да дойдат при Откровениците.Радвам се и ти благодаря за идеята.А що се отнася до капчицата вълшебна вода, дядото щедро раздава на всеки, който потърси обикновеното човешко щастие.
  • Много ми хареса Очарован съм от луната. Много готини герои започнаха да влизат!

    Само капчича искам и аз Да вървим да го потърсим
  • Браво, Снежи! Благодаря за удоволствието.
Предложения
: ??:??