На всички, които бяха с мен, докато разказвах приказката на сенките.

Без значение разбират ли я или не…

Представи си четири стени, ограждащи малко пространство. Една крушка виси от ниския таван. Под крушката седи човек, привел глава и положил ръцете си в скута. Това съм аз.

Не мога да се изправя, защото тавана е много нисък и ще трябва да се изгърбя. Пък и може да счупя крушката, а тя е единствената ми светлина. Не мога и да легна, защото стаята е много малка. Затова седя и не мърдам на никъде.

Въпреки че крушката стои неподвижно, сенките по стените се вълнуват. Сенките танцуват. Много сенки на неистински хора подскачат около мен и се смеят. И смехът им е като нож, който ме разрязва.

Понякога сенките са много бледи, понякога плътни и черни като дупки. Понякога дори ми се струва, че стената е силно замърсено стъкло, през което мога дори да гледам, ако го поизчистя. Даже си мисля, че е мъгла през която мога да мина и да отида при сенките. Но не отивам.

По стената отпред подскачат сенките от миналото. Те играят бурния си танц без мен. Сенките на миналото. Някой дори ги разпознавам. Но те са слепи за мен. И са глухи за мълчанието ми.

По стената зад мен са сенките на бъдещето. Те също танцуват. Бързо. Щастливо. Без нужда от мен.

И, както предполагам си се досетил, по стените от двете ми страни се движат сенките на настоящето. Извиват се в странните си танци. Те имат нужда от мен, но аз имам ли нужда от тях?

Понякога някоя от сенките се отделя от групата. Това става само в дните в които мога да гледам през стената. Обикновено се отделя някоя от сенките на настоящето, но се случва да бъде и сянка на миналото. Обичам миналото. И сенките му също. Никога не идва сянка на бъдещето. Те са твърде унесени в танца.

И когато сянката се отдели от групата, тя идва близо до моята стена и ме вика. Тогава аз бръквам в джоба си и вадя единственият предмет който имам – малък ключ с надпис на китайски. С този ключ мога да разбия стените и да ида сред сенките. Но къде да ида?

В бъдещето няма да е. Там ще се задуша и ще умра.

В миналото може да ме отхвърлят.

А в настоящето? То ме плаши. То е твърде голямо и необятно. И има прекалено много сенки.

Тогава остава да си седя където съм. Може би, това е причината, да държа ключа в джоба си, защото ме е страх. Страх ме е, че ще загубя сигурността на малката си стая.

И докато се чудя как да постъпя, сенките, понякога бледи, понякога плътни, продължават да танцуват по стените. Танцуват около мен – човека с положени в скута ръце и привел глава. Под ниския таван от който виси една крушка. В тясното пространство оградено от четири стени.

Стени и сенки.

Вече може да спреш да си представяш.

16.04.2008

НРО