Имало едно време малко момиче с млади и неосъзнати родители. След провала на тяхната връзка - всеки тръгнал да търси своя късмет и да създава семейства. Та това отроче от тяхния грях останало излишно. То все още не осъзнавало и било щастливо... Отгледали го баба му и дядо му. За онова време паричките стигали от първия каприз до нуждите на детето. Момиченцето било мъжкаранче, диво, но с добро сърце... С чест приемало вината и вярвало в приказките. Както всяко дете, тя не искала много, искала внимание, ласка и любов... Не че баба й и дядо не и давали нежност, напротив... Но нашата героиня осъзнавала, че не е като другите деца. То чувало как другите майки прекарвали времето с децата си, че бащите ги водели на луна парк... и страдала. Нейната майка не се беше появявала с години, а баща й все нямаше време за нея. Така, докато беше по-малка, успя да вземе малко от детството, но вълшебната приказка свърши... Баба й се разболяла от рак. Момиченцето не знаеше, но баба й умираше, а след тази смърт щеше да започне адът... И мъчителните дни на баба й свършиха и тя си отиде, а нашата героиня се озова в ръцете на майка си, беше щастлива, че поне ще има майка... Но нещата не бяха така, както си мислеше то... Майка й обеща да иде при деца, с които ще си играе и ще е временно, но нямаше и представа, че ще отиде в интернат. Там повече от всякога трябаше да е силна, но това го умееше. Та в този интернат тя се опозна с болката, със самотата, но въпреки това не беше сама. Децата там бяха нейното семейство и тя ги обичаше, чувстваше се добре, нямаше лъжи и предателства... След година там майка й я прибра. Но и това не беше начало на нейната приказка мечта... Самата тя не знаеше, че интернатът е рай пред това, което я очакваше... Майка и беше борбена жена, но и егоистка. Мислеше само за парите, без да знае истинската им цена. Нямаше и капка нежност в нейната душа. Търсеше плътска наслада, вместо любовта, и съвсем нормално, освен нашата героиня, тя имаше още две деца. И трите от различни мъже. Момиченцето искаше да вярва, че е било съдба, но никой не издържаше с тази жена... И мъжете се сменяха с годините, а очите на момиченцето бяха вечно облени в сълзи къде от бой, къде от мъка, къде от големите отговорности, с които бе натоварена. Та тя бе само на 10, когато стана и майка, и домакиня на брат си и сестра си, дори на майка си и нейните мъже... Но това не е всичко, една нощ, като всяка, свършила със задълженията си, искала да спи, когато поредният мъж на майка и се прибрал пиян, опитал се да я насили... но тя избягала. Майка и работеше зад граница, идваше си за два, три дни, а тогава я нямаше. Тя беше толкова изплашена и така сама, без смелост да се опре, без чест да продължи... Спала бе навън, а когато се прибрала, него го нямало, тя се почувства спокойна, но и много уплашена да не опита пак. Споделила на майка си, а тя не приела, че той е виновен, обвинила малкото момиченце, че била го предизвикала... С годините трупаше болка, страх и безсилие, но в един момент разбра, че нейната приказка може да започне едва когато тя бъде готова за нея... Така нашата героиня се опълчила срещу майка си сама. Както в онези далечни дни тя приела с гордост и чест отговорността да бъде смела срещу болката. Научила бе, че допуснеш ли страха да се намеси в живота, оставаш винаги сама, а тя бе на път да го направи. След жестоки скандали и кавги, нашето пораснало момиченце отишло при баща си... Той вече бил с втори развод и давел мъката си с алкохол. Иначе добър човек, но с голям порок. Гледали се те, имали си своите проблеми, но нашето момиченце, вече почти жена, била спокойна. Минали години, нашата мома се влюбила. Но всички били срещу тях... Той, малодушно момче, влияещо се от майка си. А тя, готова, бе научена за отговорност, бранеше любовта, но момчето се колебаело. Не знаело кое да избере - любовта или властната си майка. Пък и за нашата девойка била съдено по майка си, а тя не искала това, колкото и да се стараела, кажела ли коя е майка й, всички били срещу нея. Двойката не издържала срещу хората и се разделила... Нашата героиня не искала да чуе за приказки, дори забравила как да мечтае. Не вярвала вече в чудеса, не искала да бъде вече добрата, малка наивница. Искала само вече да не мисли за това... Не чакала своя принц и не молела добрата фея за красива, вечна любов, просто живеела ден за ден. Но чудото се случило. Девойката се запознало с едно момче, наглед нищо особено, е - бил е красив, но тя не искала да признае... Та това момче било със златно сърце. Да не е преувеличаване, бил готов да чака нашата героиня да го приема, да забрави за болката от любовта. И героинята, колкото и да бягала, магията на чувствата я хванали в нежна прегръдка и тя не могла да отрече, че обикнала онова момче. Беше я страх от любовта, но още не знаеше, че той бе нейният принц. Че мъката, която и тежеше, щеше да бъде загърбена, че приказките се сбъдвали, стига да си готов да ги приемеш, че тя ще бъде принцеса на своето кралство на доброта и вяра в красотата. Че тя ще бъде обичана, както заслужава и вече няма да се страхува. Че чудото беше вече факт, че адът, който беше изживяла, беше свършил... Че я чака онази съдба - Влюбена жена и добра майка. Е, не бързайте де - и това ще стане...
© Росица Митева Всички права запазени