Приказка за лека нощ

Хайде, малките, време е да си лягате вече...

- Мамо, молим те, разкажи ни приказка за лека нощ!

- Добре, но кратка:

Имало едно време далечно царство, в което живеела красива...

- Нее! Мамо! Не искаме такава приказка! Моля те, разкажи ни някоя от твоите!

- Да, мамо, разкажи ни твойте истории. Никоя друга майка не може да се похвали с такива истории.

- Мооолим те!

- Ах, знаете, че не мога да ви откажа - не знам дали "моите" приказки бяха за децата ми, но те ги обожаваха и можеха да слушат за младостта ми, сякаш я изживяват заедно с мен, докато им говоря:

... След като завърших, пътувах много. Напред, назад, непрекъснато. Вие бяхте толкова малки, че нищо не си спомняте. Тогава баба ви гледаше за малко.

Виждате ли онази витрина там? - посочих малката, направена от баща ми на времето витринка, която се виждаше от съседната стая, сега пълна с различни малки сувенирчета от всяко кътче на света, на което съм била. - Любимата ми е малката порцеланова гейша с мъничко кимоно от коприна и изрисувано бяло лице и алени устни. Когато за последно ходих в Япония, беше след поредното опустошително земетресение. Не беше кой знае колко тежко, но от там ме препратиха в Чили.

Както и да е... От Чили реших да отида доброволно в Африка. Там децата не ходят обути, облечени и нахранени като вас и приятелите ви. Не знаете колко мъка има по света. И колко глад. Там се запознах с децата от местното училище. Имаше едно прекрасно момиченце на вашата възраст сега. - Спомних си как преди време си бях мислила... да осиновявам деца  от Камбоджа, Африка и да имам много деца... В очите ми проблесна спомен от миналото, заедно с това погледът ми се замъгли. Замигах, за да не видят близнаците ми сълзите. - Казваше се Мади. Тогава ù подарих малката кукличка, която си носех чак от Япония.

Това беше най-щастливият момент в живота ù, сякаш за първи път празнува Коледа.

След това пътуване се върнах и повече не съм пътувала.

- Но, мамо, какво прави статуетката във витрината???

- Малките ми те. - усмихнах се - след години, съвсем случайно на улицата ме спря чернокожо момиче. Нещо в очите ù ми беше познато. Тя се разплака. Извади от чантата си малката гейша и не можех да повярвам на очите си, деца. Мади беше пораснала и случайно беше дошла тук, но навсякъде била ходила с порцелановия си подарък. Тогава тя ми го върна и каза, че ако съдбата реши отново да ни срещне някога, тогава пак ще ù я дам.

- Леле, тази приказка е по-страхотна от всички други приказки, които си ни чела.

- Дааа, искам и аз, мамо. Искам да съм като теб.

- Недей да искаш много. Вие ще постигнете много повече от мен, сигурна съм в това. Хайде сега лягайте да спите, милички. Гася лампата.

Излязох и се запътих към витринката. Отворих я, но не посмях да взема малката гейша. Само стоях пред нея и я гледах. След минута взиране вече не я виждах. Усещах само горещите капки по бузите си.

Питах се защо съдбата не ме срещна с този, с който ме раздели преди години, защо не ме сполети този късмет, който ме сполетя с малката Мади. Защо не ми върне изгубената любов, както ми върна усмивката на едно малко момиче. Какъв късмет имах само - да се срещна с човек от другия  край на света, а да не знам къде е моята любов, която изгубих толкова отдавна. Толкова отдавна, че вече започвам да се чудя истинска ли е била. Усмихнах се.

- Погледни го от добрата страна, - казах на себе си - поне знаеш, че си я имала.

Взех малката порцеланова гейша и я докоснах по лицето с пръст, за да се убедя, че е истинска, че не е видение. Да, истинска е, като любовта, която имах.