Имало едно време... в едно далечно, далечно кралство... през девет планини в десета, се родила една принцеса.
Малката принцеса растяла, растяла и се превърнала в най-усмихнатата принцеса на света. Всички искали да бъдат нейни приятели. Давала цялата си любов на света, но това не било достатъчно. Нещо липсвало. Въпреки веселото ù лице, тя се чувствала много, много, много сама..
Разказвали ù приказки за славни времена, за рицари в красиви доспехи, за вълшебни любовни истории... Тя вярвала в тях толкова истински... Искало ù се да открие своя принц и да живеят щастливо, както става в другите приказки... но за жалост тъкмо започвала да пише своята приказка, тъкмо срещала някоя жаба, която се опитвала с милиони целувки да превърне в принц, но уви! Тъкмо написвала началото и в миг всичко се изтривало и започвала историята отново, и отново, и отново. Накрая вече толкова се уморила от празни думички, толкова се уморила да хаби нови и нови тетрадки да записва историите си там, с едничката надежда това да е нейната приказка.
Но в реалния живот понякога нещата стоят по друг начин. Един ден тя събрала всички стари истории, опаковала ги хубаво и ги пуснала с един балон от един хълм... балонът летял, летял... докато не изчезнал от погледа ù. Очите ù се насълзили, сърцето ù се свило... Обещала си повече никога да не вярва в приказки, обещала си никога да не вярва на жаби, представящи се за принцове, заклела се повече никога да не плаче за измислици. Отказала се от мечтата си и продължила напред сама...
Някой веднъж ù беше казвал, че хубавите неща ставали бавно, а прекрасните изведнъж.
В този ден тя все още не беше сигурна, все още се колебаеше кой път да поеме - този, по който е вървяла досега, или този, който се открива пред нея, чисто нов, непокътнат... Струваше ли си? Вярваше ли?
Погледна го и той се усмихна, усмихна се и тя, но продължаваше да гледа в очите му, сякаш се губеше в тях.
Изумително. Огледа се... бяха съвсем сами, правеха своите стъпки в снега заедно. Сякаш няма болка, няма проблеми, няма нещастие, няма сълзи, няма несбъднати мечти. Сякаш не съществуват други хора... сякаш светът беше спрял и ги гледаше отстрани, усмихваше им се. Пътят е тежък, но те са заедно, какво може да им се случи? Помагаха си, трудно е да вървиш по неотъпкани пътеки, трудно е да покоряваш нови хоризонти, но нищо лесно не е тъй красиво.
Изведнъж се озоваха на едно магично място, изпълнено с много мистика и романтика. Някой в нищото беше запалил огън. В старата, изоставена съборетинка имаше огън...
Приближиха се, макар че знаеха, че този огън ще ги изпепели, ще промени живота им.
Стояха там и му се радваха, около тях беше толкова вълшебно, откриваше се неземна гледка и постепенно малки, бледи звездички започнаха да блещукат по небето... звукове от далечни отминаващи влакове галеха нежно душите им... Тя хвърли една сребърна монета в огъня. В този миг това стана техният огън. Той прибави към него всичко, което има, и огънят започна да гори все по-силно и по-силно.
Цялата природна картина беше толкова неописуемо прекрасна, че чак не можеха да повярват, че нещо тъй вълшебно им се случва... Странно е. Да откриеш запален огън в нищото - странно е. Сякаш тази малка съборетина олицетворяваше техните сърца. Сякаш там са горели хиляди огньове, но бързо са изгасвали. Сякаш в наранената им душа се появи лъч надежда, отнякъде се появи една топлинка, една светлинка. Сякаш мечтата ù започваше да се сбъдва. Сякаш в този миг те пишеха своята история. Снегът олицетворяваше този сив свят, с тези ледени хора. И как въобще е възможно в такъв свят като нашия да се появи нещо толкова истинско, толкова красиво? Този огън ги събуди от дългия зимен сън, в който бяха потънали. Сякаш знаеха, че са създадени един за друг. Сякаш този огън беше тяхната Любов.
Засмяха се. Струваше им се нереално. Не бяха готови за нещо такова точно сега. Бореха се със себе си. Но в истинския живот не си готов за нищо на сто процента, казаха си те и отново избухнаха в смях.
Как е възможно?
Що е това?
Съдба?
Любов?
Една мечта?
Може би тепърва им предстоеше да разберат. Решиха да не го мислят. Уловиха мига, хванаха се за ръце и тръгнаха да правят нови стъпки по снега... Вече не бяха сами - бяха заедно.