Приказка за не-принца, който дори нямаше кон

Не-принцът си мислеше, че е невъзможно да съжаляваш за нещо, което не съществува и винаги се смееше на другите по този повод. Смееше се на другите, които страдаха и изливаха чувствата си върху хартия, докато един ден тяхната съдба не го застигна. Принцесата, за разлика от него, беше аристократка и никога не би погледнала някой селяк. Редовно посещаваше най-реномираните заведения и озаряваше малцина избраници с присъствието на величавата си особа. Както на всеки друг, в чийто вени тече благородническа кръв обаче, житейският път на принцесата беше предначертан от родителите ù. За техен най-голям ужас, тя реши да пренебрегне частните школа и се озова в езикова гимназия - място, пълно с утайките на обществото. Още по-ужасен за споменаване беше фактът, че някои от новите ù съученици дори си позволяваха да идват с автобуси, да не говорим, че мнозинството от тях си бяха въобразили, че биха могли да се сприятелят със знатната дама . Един от тези нещастници се оказа и не-принцът. Младежът бе удостоен с честта да бъде част от свитата на принцесата и макар да не бе сред най-покорните слуги, се радваше на завидна популярност сред останалите лакеи. В разговорите си със знатната девойка, той многократно забравяше да я назовава с титлата си, но изненадващо за всички, принцесата го остави жив и дори се сближи с него, доколкото ù позволяваше потеклото.  По-късно не-принцът се усъмни в това и с разочарование отбеляза, че по-голяма част от връзката им се беше случила единствено в неговата глава. Това обаче не го обезвери и той продължи да си въобразява, че някой ден любимата му ще осъзнае, че трябва да бъдат заедно. Вярно, той не беше благородник, но въпреки това имаше високо мнение за себе си.  Би могъл съвсем спокойно да се задоми с някоя добродушна селянка с оцапани с брашно ръце. Пък и вярваше, че е умен - с малко късмет можеше да забогатее, че и да си купи някоя графска титла.  В крайна сметка един ден не-принцът загуби благоволението на своята принцеса и бе прокуден от замъка, който впрочем, за всеобща изненада, изобщо не се намираше в местността  Д’рагалевск, където бяха домовете на повечето знатни хора от града. Самоувереността на не-принца обаче не се стопи и той си внуши, че бъдещата кралица не го заслужава. Поживя си в самота няколко години, доволен от тази мисъл, докато един ден не пристигна новината за сватбата на принцесата. Щяла да се жени за сина на някакъв херцог от далечна страна, за която повечето селяни не бяха и чували дори.  Носеше се слух, че „говорел по немски”. Каквото и да значеше това, не се хареса никак на не-принца, който също се радваше на високо мнение за себе си. Накратко, той успя да се вмъкне в замъка и да хвърли един поглед на своя конкурент. Онова, което видя, силно го потресе, но той не сподели с никого мъката си и се върна на село.  Дълго време той си мислеше за случилото се, но така и не можа да си обясни напълно смисъла му. Имаше откъслечни спомени за принцесата, но с времето те избледняха и той дори не беше сигурен дали я е познавал изобщо.  Въпреки това жестоко съжаляваше, че не е на мястото на новия ù съпруг. Чудеше се дали ако се беше държал различно, дали ако беше казал нещо, нещата щяха да са различни... Мразеше принцесата, но едновременно с това усещаше, че му липсва. Но не му липсваше тя, липсваше му една мечта, за която бедният му селяшки ум не беше готов. Никога нямаше да бъде с принцесата, но продължаваше да се измъчва и да обмисля всевъзможни сценарии. Обмисляше и обмисляше, търсеше смисъл, хранеше надежди и така живя до края на дните си.