Адол седеше пред Г-н Дъб и го гледаше кръвнишки. Сякаш щеше да го изгори с поглед! Светьо гледаше шоуто развеселен и дори и не помисли да помогне на Ади в делото и, а именно:
- Навън съм! Най-сетне излязох! Сега ще видиш проклет дъб!
Като специалист по оръжията, естествено Адол не бе прекалено умел в магията, но пак можеше да използва пламъци като една от елементарните умения. Обаче, противно на очакванията, в ръцете му пламна огромна огнена топка. Вероятно се бе упражнявал през последните 100-200 години само за този миг…
- Спри! Това е плячката ми! Знаеш ли колко мангизи мога да получа за дървесината?! Да не си посмял да повредиш дори стърчащите резки! – Ади се хвърли към Г-н Дъб с намерението да го защитава до последно.
- Г-це Ади, дръпнете се! Това е отмъщението на един истински мъж към едно истинско дърво! Дори вие не бива да заставате на пътя на тази свещена битка!
- Аз съм висококачествен дървен материал, на който ще се радва и най-взискателния купувач! А и тук е влажно и мрачно! Да изляза веднъж на няколко столетия на чист въздух не е лошо…
- Млъкни, Дървесино! – Заплаши Адол. Към Ади додаде: - Г-це Ади, ще ви платя колкото искате, но моля ви, не се намесвайте.
- Колкото искам?! За какво говориш? Дори преди да си бил милиардер, в момента, след всички инфлации, си църковна мишка!
Собственото й споменаване на мишка, я накара да изтръпне и отново да огледа обстановката наоколо. Само параноя или доста точно 6-то чувство я накара да го стори - времето щеше да покаже.
Светьо, макар да намираше фарса за особено интересен, сметна за редно да се изнасят, затова:
- И двамата се успокойте! Дъбът трябва да остане тук. Според това, което ми каза на идване, това място не бива да седи отворено. Енергия наоколо е прекалено гъста и...
Препокриващи се гласовете:
- Ще го изгоря!
- Ще го продам!
Някакво копченце се прещрака в главата на Светьо.
- Вие, хлапета безподобни! Слушайте като ви говоря! - Ади и Адол в унисон погледнаха към Светьо, но само един от тях беше побит от тръпки. Този някой разбираше, че е време за отбой:
- Няма да го продавам! Ще си седи тук НЕПОКЪТНАТО! - Ади погледна заплашително към Адол да се съгласи.
Мъжът се замисли за малко. Не знаеше как да реагира, тъй като двамата бяха малко странна комбина. При нормални обстоятелства, вероятно щеше да ги остави да правят каквото искат, но тук ставаше дума за многогодишния му немезис.
- Все пак ще го изгоря! – Отговорът му бе очакван. Светьо все още имаше трудности по отношение какво да прави с Адол, но сега проблема беше решен!
- Разбирам. По-късно ще изнесем трупа ти навън. Най-малкото, което можем да направим за теб. - Светьо се усмихна с лицето на самия дявол – толкова невинно и сладко. Въобще неможеше да се предположи, че събитията от следващите няколко секунди бяха негово дело, а именно: по стените на тунела пред дървената вратата почнаха да се издават множество каменни пипала. За мигове, те формираха гъста решетка, покриваща цялата област около дъба. От пипалата почнаха да излизат израстъци, а от тях листенца и пъпки, разкривайки близка до завършената форма на магията. Великолепен каменен розов храст! Стеблата увеличиха твърдостта си постигнаха твърдостта на камък. Сега те представляваха блестящи кристали. Разклоненията се сгъстиха и на всяко клонче, по няколко пъпки, мистично проблясваха на слабата светлина. Още една особеност нужна да се отбележи бе, че началата на стъблата, почващи от стената зад храста, издаваха лека флуоресцентна светлина, като тази в галериите. Кристалната роза трябваше да се причисли за най-новия защитен механизъм на постройката, захранван директно от акумулираната в галериите енергия!
Преди крайната форма на храста да се появи, Адол пусна срещу, все още откритото дърво, огнената си топка. За изненада, това което се случи е, че една от току що формираните пъпки изсмука пламъка и се разтвори в красива синя роза.
- Хлапе, какво направи? - Тонът вече не беше приятелски. Адол се обърна с погледа на студенокръвен убиец. Но може би трябваше да преосмисли стратегията си. Дори пред него да седеше гении, бе невъзможно да се изпълни подобна магия без заклинание. Единственият начин да стане беше чрез фамилиар, но къде се спотайваше той, ако това беше наистина случая?
Хлапето го приемеше за враг и евентуална битка би му коствала, още повече, че нямаше оръжие по себе си. Но едно от многото му мототата беше „мисли след като действаш”, затова и Адол реши, че няма да чака отговора на едничкия си въпрос.
Светьо реагира: с жест на ръката накара малко топче светлина да се появи от нищото - това ли бе фамилиара му? Адол се спря в крачка и изчака достатъчно, за да прецени новосъздалата се ситуация. Малкото същество почна на проектира някаква форма във въздуха пред Светьо. След съвсем мъничко, голям и здраво изглеждащ меч се очерта и материализира на мястото, където светлинката щъкаше. Светьо го взе в ръката си, а съществото кацна на рамото му. Ако се загледаше човек, можеше да установи, че е малко фея-подобно същество с човешко-птичи вид.
- Няма да се чувствам добре, ако не ти дам никакъв шанс, така че, моля.
Мечът полетя и падна на 2 крачки от Адол.
- Кой е достатъчно голям идиот, за да използва оръжие дадено му от противника?
- Имаш право, но не и избор. – Светьо надигна непукистки раменете си.
- Играй по правилата и умри или не играй по тях, и пак умри, хъх? Децата са станали още по-големи таралежи в гащите и от преди! – Въпреки протестите си Адол взе меча и почна да преценя противника си като равен. Шансът, меча да е капан, беше малък при положение, че очевидно, той беше този, в беда. Имаше няколко различни типа стратегии, но никоя от тях не му даваше гаранции за нищо. Не беше сигурен на какво да отдаде арогантността на Светьо, което го озадачаваше. Все пак както и да го погледнеше момчето беше прекалено младо - 14-15 лета най-много - недостатъчно, дори, за да забрави вкуса на майчиното мляко. Но Адол усещаше, че в държанието му я няма нотката на блъф, което не му оставяше друг избор освен да го вземе на сериозно.
Когато не знаеш какво да очакваш се подготвяш за най-кофти варианта и ето така следната мисъл премина между ушите на нашия герой: „ Ако допусна и една грешка, ще се простя с живота“ е подходяща стратегия!“

Пътят към галериите му беше отрязан. Ако там се провеждаше битката поне щеше да има някакво преимущество. Тунелът, в края на който се намираха, беше еднопосочен и нямаше разклонения. Единственият изход беше заграден от Светьо, а зад Адол се намираха магийо поглъщащите рози. По стените се забелязваха някоя и друга пукнатина или разхлабен камък, което даваше повод да се допусне съществуването на някакъв таен проход зад тях. Но дори такъв да съществуваше, да си проправи път достатъчно бързо към него бе невъзможно. Следва самият терен. Не повече от 10х4 метра ширина към височина на тунела. Никъде не се забелязваше, да се свива или разширява. Да, определено не бе място, където можеш да играеш на воля! Ако нападнеше стените в опит да търси изход зад тях, шансът да бъде премазан беше прекалено голям. Да вземе като заложница Ади, другият вариант, можеше излишно да нажежи нещата, а и мечът не беше негов. Но тя сега беше и доста далеч от него, така че...тъй или иначе неприложимо. Да нападне противника си с главата напред, изглеждаше като интересно самоубийство, тъй де стратегия. Е, както и да протекаха нещата и Адол имаше няколко коза да изиграе.
Без да губи повече време, Адол се спусна към Светьо, който седеше видимо не обезпокоен, без оръжие по себе си… или поне така изглеждаше! Адол замахна към него, но удара беше избегнат и Светьо се намери отскочил на няколко метра назад, от която позиция, малката светлинка досега стояща на рамото му, тръгна напред в атака. Адол обаче използва силата от по-ранния си замах и пренасочи движението си към стената, срязвайки наредените камъни. Първоначално, нищо не се промени и Адол отстъпи назад, за да избегне странното мъниче. То сякаш увеличи обема си, но това беше само оптическа илюзия. В действителност трептеше с огромна честота и нетренирано око не можеше да следи движенето му, карайки зрителя да го вижда като голямо размазано петно. Веднъж достигнало Адол, създанието беше парирана от меча. Оръжието беше достатъчно твърдо, за да причини вреда на каменните стени, но сега след допир със светлинката, се бе разтопило за секунди в основата на острието. То все още се крепеше изправено, но близо до дръжката си имаше средно голяма дупка, която вероятно щеше да счупи меча при следващият удар. Да атакува отново стената по първоначалният му план беше изключено, да отблъсне светлинката отново, също! Можеше единствено да тръгне срещу слабите места на противника с надежда, че те наистина бяха слаби.

Ади не искаше да е наблизо в края на този сблъсък. Още повече, че заради удара в стената сега се чуваха някои лоши скърцания от засегнатата област. Тя беше нормален човек, така че не искаше да бъде погребана от купчина пръст с камъни или по-просто казано – не искаше да умре. Провикна се към Светьо, че изчезва. Точно преди да тръгне обратно по тунела, с периферията на зрението си видя нещо чудно. Извърна обратно глава назад и видя Адол да прави нещо странно, бързо загуби интерес и понечи да продължи по пътя си: каквото и да беше намислил Адол, нямаше да промени изхода от тази свада. Светьо нямаше как да загуби. Никой не бе способен да го победи!
Рязко въздуха се насити. Осветяващото заклинание, което осветяваше пътя й, за секунда сякаш загасна, за да освети отново странна гледка около й! От нищото се бяха появили поне едното.. нека за закръглим на 100 Адолци. Всеки от тях с меч в ръка и готов за бой. Всичките нападнаха по- близкия им противник. Преди обаче, кое да е острие да достигне до целта си…

- Събуди се, Избраннико на Съдбата! Тук не е мястото, където трябва да паднеш! Връщам ти живота, за да изпълниш мисията си! Спаси света! Спаси целия миши свят!
- Коя си ти? - Очичките му се фокусираха. Насред приказно бунище, бяла мишка, с огромни очи, го гледаше.
- Върни се към живите и спаси мишето царство! Врагът ти е ХЕИ! Това е организация от престъпници, които имат за цел да отърват света от расата ни! Ти си избраният! Ти трябва да спреш пъклените им планове! Събуди се! Давам ти „Светлината на Миширис”, да те напътства и цери, както и „Зъбите на ”Плъшетрон„, оръжие направено от орихалкон, за да победиш всеки от враговете си!
Последните думи на мишката потънаха като кънтеж. Каспър вече не се намираше на приказното бунище. Намираше се насред тъмнина. Нямаше ляво или дясно! Не усещаше нищо. Не знаеше дали е там, или само сънува! Отвъд тази тъмнина дочу чудовищен крясък!

Ади пищеше! Това нещо пред нея, истинско или илюзия щеше да я посече всеки миг! Светьо игнорирайки фигурите около себе си в тревогата си, нещо да не стане с Ади, бе допуснал магическата му енергия да излезе от контрол. Така, напълно неконтролируема, тя доста помогна трусовете и скърцанията в тунела да се увеличат.
„Толкова магическа енергия!” Това не бе нещо, което човек можеше да притежава! Истинският Адол се спря в ход, изненадан от чудовището пред него. Гняв, ярост се отприщиха и се чу мощен вик:
- Значи си едно от тях! Ще ви покося, от първия до последния! Дори да ми коства хиляди години и хиляди животи! - втурна се към Светьо и в невниманието му го прободе в гърдите! Ярка струйка кръв се разплиска наоколо! Светлинката, която до този момент, унищожаваше илюзия след илюзия, сега се отправи право към истинското тяло на Адол.
Като наблюдаваше стичащата се кръв, Адол разшири раната с натиск на метала нагоре, но това причини прекалено голям натиск върху вече повредения меч и той се скърши под напрежението. Отчупеното острие стърчеше от двете страни на Светьо, правейки дръжката в ръката на Адол, по-безполезна от всякога. Светлинката достигна Адол и той я парира с остатъка от метала, който мигновено се разтопи, като попари и дланта му! Съществото тъкмо щеше да премине през тялото му, причинявайки смъртта му, когато през коридора като вълна се разсипа ярка светлина заливаща всичко по пътя си! Фейчката се спря в ход, давайки време на Адол да я избегне.

Светлина тотално заслепи Ади, когато отвори очите си. Беше паднала назад, по-рано, когато един от многото Адол щеше да я прободе. Затворила очи в очакване на удара, тя ги отвори чак сега, за да открие на мястото на Адолвците странната светлина! Адол не я беше ударил, всъщност сега нямаше никой наоколо! В сляпата светлина губеше очертанията дори на собственото си тяло. Но усещането, което Ади имаше бе това на топлина! Светлината я караше да се чувства по-ведро и по-приятно. Сякаш някой пълнеше сърцето й с мед! Не беше изплашена. Само малко изненадана. Сякаш се намираше насред облак! Дори мястото, където седеше беше меко! Меко?! Ади усети леко сърцебиене под себе си. Рязко се отдръпна и всички положителни емоции от преди минута изчезнаха. Голямата топка козина, върху която бе седнала, сякаш беше от друг свят, до където светлината не достигаше! Пред Ади, съществото се издигна във въздуха като демон от дълбините на Ада. Наблюдаваше, как сиянието се концентрира около ужасяващия плъх, но не можеше да си зададе командата да помръдне, да избяга! Гледката беше прекалено шокираща за слабото й сърце!
Сплъстената козина, характерна за миши труп, придоби пухкавост и се изглади. Насъбиращата се около Каспър, светлината го връщаше към живот! Тя също преобразува зъбите му в орихалконени! Докато проблясваха с лекия сребрист оттенък, на крачето му се оформяше нещо друго! На лявото се появи гривничка, която изглежда беше и източника на светлината, тъй като сиянието се бе изцяло концентрирало в нея. Всичко наоколо се върна към нормалната тъма. Тогава Каспър отвори очички!
Къде се намираше? Все още е жив? Бялата мишка с големите очи! Като си спомни за нея, Каспър се поокопити и погледна наоколо. Забеляза как едно гнусно същество го наблюдаваше. Но нещо друго го разтревожи! Спомняше си тунела, в който бе умрял. Но сега той се рушеше! Инстинктът, да намира най-добрия път, за да оцелее, го подтикваше моментално да се измъква! Все още не се беше съвзел, но крачетата му топуркаха сами. Преди да тръгне, се обърна към гнусното същество. Гласчето му бе изпълнено с пренебрежение:
- „Цър, цър! Църрр!”(В превод: Разминава ти се, Гадино! Имам мисия, за която не бива да умирам тук!) След което се завъртя и през една от все още здраво изглеждащите пукнатини в стената се изнесе.


Тунелът се тресеше! Светлината си бе отишла, а с нея и малкото същество на страната на Светьо, както и всички Адолци, оставяйки само истинския. Мястото, където стената беше прорязана се намираше на няколко метра от Адол и Светьо в посока изхода. Там, камъните почнаха да поддават и да се рутят. Причината беше Светьо, който все още не бе поел контрол над магичната си енергията! Светлината от по-рано бе успокоила малко магическия поток, но сега всичко се връщаше. Адол не можеше да се приближи до тялото на момчето и да го довърши. Знаеше, че простото срутване на тунела, нямаше да го убие. Все пак, той бе едно от „тези същества”!
Но сега нямаше избор! Трябваше да бяга и то веднага. Ако изкараше късмет, поне някоя и друга седмица, Светьо щеше да седи погребан, докато Адол се върнеше да го убие с подходящи за целта средства. Спусна се през тунела и като достигна Ади я завари напълно обездвижена. Нещо черно се измъкна през някаква от естествените пукнатини и чак тогава треперейки Ади почна да се движи. Усети някой зад себе си и „Светьо, какво беше това...” Въпросът и остана да виси. Сега видя, че зад нея е Адол. Какво по дяволите:
- Къде е Светьо? Какво си направил с него? – Адол нямаше нито времето, нито желанието да и обяснява. Поколеба се дали да я вземе с себе или не:
- Бягай към изхода. Таванът всеки момент ще се срути.
- Какво по... – Ади го изгледа невярващо и се изправи. Леко потрепери, но тялото и се стегна и тя се стрелна към Светьо. Инстинктивно Адол я сграбчи и повлече навън със себе си:
- Не, пусни ме! – не можеше да се съсредоточи и затова набързо изрецитирано заклинание имаше изключително мижав ефект. Почна отчаяно да вика: „ Светьо!”
Адол я издърпа още повече към себе си. Ако я оставеше, щеше да умре под развалините, което на този етап не бе нужно. Метна я на рамо и заклещи ръцете и така, че да и е трудно да се измъкне. Докато бягаше с момичето на рамо, тя продължи да вика към пропадащия тунел: „Светьо! Светьо!”