Не знам колко време бях лежал в безсъзнание, но когато се свестих, вече приближавахме предпоследната гара. Лежах на седалката в купето, а от момичето и мъжа нямаше и следа.

Как ме изиграха само! А аз наистина вярвах, че тя се страхува и искрено й помагах.

Спомних си отново онова лице...

Странният пътник бе същият, който се бе представил за неин дядо само няколко минути по-рано. Наистина бях голям глупак, не можех да повярвам, че не го познах веднага, вързах се на представлението и доброволно бях оставил багажа си в купето без надзор. Но ето каква работа вършат едно вехто палто и малко мръсотия по лицето. Бяха ме измамили и ограбили! Кой от двамата ме беше ударил - нямах никаква представа, а и беше без особено значение.

Заех се да прегледам багажа си и установих, че липсва единствено фотоапаратът. Всичко останало бе преровено и захвърлено настрани като ненужно. Малкото плюшено мече гледаше тъжно от пода. Бръкнах бързо в джоба си и извадих портфейла си. Естествено, той беше празен. Така или иначе не разполагах с голяма сума.

Бях изпълнен с гняв, загубата не беше голяма, но достойнството ми бе наранено. Нямаше да оставя нещата така. Събрах набързо вещите си и се измъкнах от купето.

Насреща си съзрях кондуктора и се обърнах към него:

- Извинете, в купето ми пътуваха млада дама и възрастен мъж. Бил съм задрямал и не съм забелязал кога са слезли от влака. Когато се събудих, забелязах, че дамата си е забравила едно мече. Случайно да сте обърнали внимание на коя гара са слезли, искам да се опитам да ги открия.

- Ами да, видях ги да слизат на гарата в Малиново. Но селото не е малко, трудно ще ги намерите.

- Благодаря Ви все пак!

Кондукторът повдигна вежди многозначително и отмина.

В този момент се чу свирка и влакът спря на последната си спирка.

Слязох на перона и се отдалечих от порутената гара.

....

Застанах до един уличен телефон и набрах номера.

- Случайно да си споменавал на някого с кой влак ще пътувам?

- Ти за какъв ме взимаш? – бе отговорът отсреща. – Дори нарочно казах, че ще пътуваш с обедния ...

Яростно присвих очи. Колко нелепо бе всичко!

Бях решил да пътувам с обедния влак, но не исках никой да е наясно с това, затова бях излъгал дори най-добрия си приятел, че ще пътувам с вечерния. А пък той, вярвайки, че няма да съм в обедния, нарочно бе разпространил мълвата, че ще хвана транспорт в 12.30 ч. Понякога прекалената лоялност също създаваше проблеми!

- И на кого каза? – едва процедих аз през зъби.

- Защо? Какво има? Наред ли е всичко?

- Наред е. Успях, прибрах се, но имаше известни затруднения.

- Прибрал си се? Нали щеше довечера...

- Няма значение. Ти на кого каза с кой влак ще пътувам?

- Споменах на двама-трима познайници, но никой от тях не би създал проблем. Освен, ако и те не са споменали на някого...

- Е, някой създаде проблем! Някой знаеше, че са в мен и бе наясно в кой влак да ме намери – изкрещях аз. – Но няма значение, знам къде да открия този „някой“. С две думи – нападнаха ме и ме ограбиха. За щастие не са открили това, което са търсили. Защото са търсили пари!

Усмихнах се леко и затворих телефона.

Извадих плюшеното мече, откъснах му очите и го изхвърлих в едно кошче. Все пак нямах племенница...

С откраднатата сума от г-жа Татяна Манова още същата вечер бях купил диаманти. Продаде ми ги един стар познайник, който сега водеше уж порядъчен живот. Не струваха толкова много, но за да ми се реваншира, моят познайник съобщи в полицията, че е забелязал странен, възрастен мъж с дебели вежди и посивели коси да се измъква от хотела на г-жа Манова, оглеждайки се подозрително. И какво съвпадение – той или негов познат (мълвата вече не бе толкова ясна) бе видял мечка преди две седмици, което бе дали повод за посещението ми в градчето.

Бях сложил диамантите в тубата от пастата за зъби, но понеже обичах предизвикателствата, два от тях поставих на видно място - като очи на плюшена играчка. Е, бяха увити с малко плат, за да не блестят.

Спомних си полицая на гарата, на когото сам бях подсказал да търси в мечето и отново се усмихнах. Човешката глупост винаги ме е забавлявала.

А тези, които се бяха опитали да крадат от крадеца, щяха да си получат заслуженото. Съчувствах на момичето при страха й от крадеца, но също й се надсмивах, защото знаех, че крадецът няма да я нападне, ха-ха, тя не представляваше интерес за мен. Не се бях притеснявал особено и да оставя багажа си в купето, докато я придружавах в коридора, защото не бях подозирал странния ни спътник, просто крадецът бях аз. Върховната им наглост щеше да бъде наказана.

Следващата дестинация в плановете за пътуванията ми бе село Малиново.

А в края на краищата, лесно можех да си позволя нов фотоапарат...