Бутилираше сънища и морска вода, продаваше концентрирани мечти, чужди мисли и спомени със солен привкус, търсеше своята русалка в океан от протрити страници, зад борда на поредната книга, давеше се в предположения и потъваше в съмнения. Ноам беше писател - от вечно неразбраните, и като такъв често търсеше мястото си на брега на морето, затънал до глезените в пясък, събирайки миди, а с тях и вдъхновение. Фантазията му плуваше сред плисъка на вълните с рибя опашка, дърпаше го към дъното и хвърляше солени пръски в лицето ми при всеки опит да си го върна. Обектът на ревността ми дори не съществуваше, но пареше като отровна медуза, ненаситно  поглъщаше цялото внимание и любов на които замечтаният глупак беше способен, държеше го в люспестите си ръце и ядеше сърцето му, обещаваше му страна на приказките в морските дълбини.

Онази нощ луната изпълваше прозореца до пръсване, а тъмни облаци се кълбяха в ъглите му и надничаха през напуканото стъкло. Воят на вятърът не предвещаваше нищо хубаво, както и студените завивки под пръстите ми. Хиляди сенки се преплитаха върху стената, но неговата не беше сред тях. Тя лежеше на брега на морето безжизнена и изтъняла, давеше се в прилива, въргаляше се в пясъка. Ноам  стоеше под небето, отгоре му се сипеха звезден прах и песъчинки, а погледът му беше отправен право навътре в морето, като, че ли чакаше от там да изплува някоя отдавна забравена тайна.

„Ноам!" - една вълна се надигна и глътна викът ми. - „Добре ли си?"- въпросът ми потъна не дочакал отговор.

Той се обърна, помня колко бавно се обърна, как спря времето и дъхът ми в онзи миг. Хищният блясък, който видях в очите му тогава още ме преследва - идва да ме залови, хвърля се да ме захапе. Молех се бурята да погребе страхът ми в дюните, водата да отнесе съмненията ми подобно на разпилените по ивицата черни миди. Събрах малкото смелост, която ми беше останала и оставих пътечка от стъпки в студения пясък, а вятърът бързо я заличи. Черупки от раковини и стъкла хрущяха под обувките ми когато първите капки плъзнаха по лицето и голите ми рамене.

Адът се отвори - ярки светкавици раздраха небето, от раните бликна дъжд. Разбиваше се в земята и в протегнатите длани на Ноам, целуваше  извърнатото му към небосвода лице. Затичах се и го дръпнах за ръката, която увисна безжизнена като парче месо. Ръкавът на ризата му беше подгизнал, а на рамото му беше залепнало водорасло. Усетих мириса на морска вода и тиня и се вкопчих в рационалното си мислене като удавник. Мирис на тиня, на застояло, изгнило. Извиках, а морето заля писъка ми, отнесе го в немите си дълбини. Ноам се опита да говори, но на вместо думи се чу само неясно бълбукане. От крайчеца на устните му се спусна тънка розова струйка, последвана от кашляне, вода, съсирена кръв и слюнка. Той се усмихна и направи крачка към мен, а аз неволно отстъпих и тялото ми срещна мекият пясък Ръката ми се плъзна по изгнилото дебело дърво в което се беше ударила главата ми при падането. Лъскаво и почерняло, гладко като кост, стояло с години на дъното в очакване на прилива. Удавникът ме взе на ръце, а аз затворих очи и потънах в прегръдката му, оставих сънят да пропълзи под клепачите ми, докато той ме носеше към своята измислена бездна, населена с амфибии.