***

       Нямам представа как е при мъжете. В повечето случаи при тях избива една единствена емоция, а не вулкан от „манджа с грозде“, както сега беше при мен. Мъжете ги избиваше  на гневни изблици, плюс страст, и много рядко, подобие на някаква нежност. Поне при тези мъже, които аз познавах бе точно така.  Какви мисли само! Мисли, които си бяха чисто хипотетични от моя страна за „силния пол“. Не бях, не съм и едва ли ще стана експерт по „мъжките въпроси“, с тези мои три опита на „рулетката на любовта“. Играеш, губиш или печелиш. Така е с хазарта. В повечето случаи губиш. И винаги има някой друг, който си е „опекъл работата“, така, че да ти подлее водата. И, може би, мъжете бяха по-добри актьори от нас, жените, или пък наистина се приближаваха до определението „пънове“, както ги наричаше навремето една  моя съученичка. И в двата случая в този момент им завиждах за всичкото хладнокръвие и неангажираност към емоционалните ни бури, което показваха пред женските ни очи, макар точно в момента мъжът срещу мен да не показваше, чак такава селна незаинтересованост.

       - Извинете ни. – тих, но плътен гласът му прекъсна всякакви останали мисловни функции в главата ми. – Ако знаех, че котката е на някого от входа, щях още преди два дни да звъня по вратите.

Погледнах го. Погледът - сериозен. Изражението на лицето - твърдо и непроницаемо. Момченцето все още подсмърчаше и ме гледаше лошо с мокрите си от сълзи очи. Разбирах чувствата на детето. И аз така си поплаках за моята Маги, която сега напълно невъзмутимо си мъркаше в ръцете ми и потриваше рошавата си глава в рамото ми.

       - Хайде, Марти! – каза господин Красен Найденов, моят нов шеф, и взе момчето в обятията си. –Да влезем вкъщи, за да поговорим.

Сега гласът му беше спокоен, а в думите му едва се долавяше някакво притеснение. Аз, все още се съвземах от неочакваната среща, стисках здраво Маги в ръцете си и гледах ту в него, ту в захвърлените торби с боклук, ту към момчето. Разбира се, че избягвах погледа на детето. Никой не обича да го гледат лошо, особено, като знае причината за това и разбира болката на отсрещната страна.

       - Аммм.. Да. Аз… - не можах да го изрека така, както ми се искаше, но и думите на господин Красен Найденов - хубав мъж, желан от поне половината женска част от квартала, способен собственик на фирма и чаровен баща…Да не забравя и новата му титла „ Настоящ мой шеф“ - прекъснаха лошата ми дикция и опит да изляза от ситуацията що-годе нормална.

       - Дължа Ви, още извинение и…- той спря за миг на прага на апартамента си, - Ще изхвърля торбите по-късно. Надявам се  да не пречат.

    Някой шумно издиша. Какъв някой бе? Издишах аз. Дори не съм забелязала, че през цялото време след като изразих радостта си от това, че Маги е пред мен, съм използвала въздушното пространство в коридора, толкова ограничено, че дробовете ме стягаха, а главата ми бучеше от напрежението.

    Някъде отдолу се чу познат звук от отключването на входна врата. Леля Гинче изнасяше своите торби. Често се уговаряхме и за мен не беше проблем, когато хвърлям моя боклук, да изхвърля и нейния. Маги не удържа неспокойният си дух, изви се и скачайки от ръцете ми хукна надолу към новата си мишена. Беше чула мяукането на Сиси и Миси, които както винаги се увъртаха в краката на стопанката си.

       - Магс! – извиках и се втурнах след нея по стълбите. Почти бях подминала захвърлените торби на площадката, когато нещо ме жегна и в движение се извъртях, грабнах ги в другата ръка и почувствала се като крадец се пришпорих по петите на котката.

       - Леле Наде!- възкликна насреща ми леля Гинче, видяла зачервеното ми лице и тръсът с който се движех към нея. – За къде така си се разбързала? Да не те гонят стадо кучета, та и двете с Маги сте като пощурели…А и виждам, че най-после се е прибрала и…

       - Ох! Хайде не сега! Вземи Маги при момичетата, а аз ще сляза да хвърля тези торби. Ще говорим по-късно… Става ли?

Не изчаках нейната реакция, нито да видя учудения и питащ поглед. Хукнах надолу, нарамила пет пълни торби, пухтейки, може би повече от срам и напрежение, отколкото от тежестта им.

***

  Красен загуби пет минути, докато накара Мартин да се успокои. С половин уста му обеща да помоли стопанката на котката, да я оставя понякога у тях, за да може да си играят. Нещо го глождеше отвътре. На шестата минута той вече беше отворил вратата, но торбите на площадката липсваха. Инстинктивно  разбра кой ги е взел и взимайки по две стъпала се озова за няколко секунди на долния етаж. Едва не смачка една дребна позакръглена женица.

       - Извинявайте! – пое си дъх той. Днес му се случваше доста често да се извинява.

     - А, не се притеснявайте!Случва се. – отвърна му жената и продължи, - Да няма пожар по горните етажи, че всички сте се разбързали така?

              Три мяукания се сляха с последните думи. Три рунтави опашки се въртяха до отворената врата и Красен позна Рунтавелка – Маги.

    -  Не, не мисля. – отговори, объркан от прилива на мисли в главата си. Сигурно щеше да продължи надолу, ако не го спряха думите на жената.

     - Хей, муцунке, пак ли искаш рибка?

            Крас се обърна и видя как Рунтавелка –Маги търкаше козината си в глезените на жената.

     -  Какво казахте? – не искаше да звучи грубо, но гласът му придоби онези стоманени нотки, с които беше известен в бизнес средите на попрището си.

       - Говорех на Маги. – почудата в погледа на жената си личеше. – Стопанката и слезе надолу, а тя я нарича така, защото, когато котката иска нещо любимо винаги трие муцунка по краката, за да го получи.

        Красен се върна стълба по- нагоре, за да застане наравно лице с лице с нея.

     - Да не би името Ви да е Надежда Кръстанова?! Изкуствовед? – попита той, а тялото му несвойствено се напрегна.

По-възрастната жена се засмя чистосърдечно и махна с ръка, докато взимаше с другата котката.

       - Аз съм леля Гинче с котките. За децата – баба Гинче. Надето Кръстанова е собственичката на ето тази  дивотийка  - тя показа с поглед въртящата се котка в нейните обятия и веднага продължи, - и я изпуснахте. Само преди няколко минути слезе, за да изхвърли торбите с отпадъци.

„ Благодаря“ – просто бе отвърнал Крас, а после се  беше продължил да слиза надолу по стълбите, но този път значително по-бавно. Трябваше му време, за да се съвземе и преосмисли новата информация. Докато стигне изхода на лицето му вече засияваше игрива усмивка.

***

       Ама как я сгазих! Няколко минути след срещата си с настоящия ми шеф, който всъщност е непознатият със съобщенията и…Ами и още е мъжът развълнувал ме поне мъничко от последния ми любовен крах, все още стоях пред големите контейнери и се опитвах да подредя разбърканите си мисли и още по-непонятните си чувства. „ И сега какво, Надеждо?“- сама се питах. Раздърпана, недоспала, да не говорим за природно невзрачния си вид, който в момента беше като под прожекторите, тоест изваден на показ в пълния си блясък, и за капак - да срещна точно него. Него?! „ Забрави, Надеждо! Забрави! „ – си повтарях. Ама за всичко трябваше да забравя. Не ставах за хазарт, нито с рулетки на любовта, още по-малко с игра срещу живота. То се беше видяло, че у мен нямаше и капка случаен късмет, та даже за най-малки житейски неща, като това да си намеря работа, която да обичам и да се задържа повече от ден-два на нея. Да не говорим, че и в един вход, един блок, етаж по-долу…

         - Направо ще полудея! – и пак започнах да си говоря сама.

      - Трябваше да ме изчакате. Сигурно са Ви тежали... – а на мен сигурно ми се причуваше, защото реших, че Крас Найденов ми говори.

         - Пълни глупости! – измърморих отново на себе си и се завъртях обратно, за да се прибирам.

       - Полека! – едва не се сблъсках с новия ми най-голям кошмар. Носът му беше на нивото на очите ми, а устата малко по-надолу…“Ще си прехапя езика, вържа ръцете и ми иде да …Следващият път…“ Не можах да продължа с мисловните нападки срещу собствената си личност, защото осъзнах, че само на сантиметри пред мен е точно той – онзи, когото исках да избегна.

     - Съжалявам. – измрънках и погледнах виновно. Почувствах се, като Маги, след като е направила някоя голяма беля.

     - Няма за какво. – усмивката трепкаше по устните му. – Сигурно са тежали торбите, но трябваше да оставите аз да си ги изхвърля.

         - Не, не няма проблем! Все пак ми върнахте Маги. – замрънках насреща му.

       - Не съм. – той все още се усмихваше. – Тя сама се върна при Вас. Между другото нещо против да си говорим на „ Ти“? – погледнах го, а той все още се усмихваше, когато продължи с думите си, - Все пак сме съседи.

        - Да! Няма проблем. – мрънкането под носа започна да ми става навик.

Не изчаках да продължи с още въпроси и предложения, а го заобиколих и закрачих към входа. Той тръгна редом с мен. Как беше онази фраза за потъването в земята…На мен много повече ми се искаше да потъна. Толкова на дълбоко, че ако ще в течното ядро на земята да се претопя. И на всичкото това, най-големите „тракачници“ бяха разположили стан на близката пейка…

        - Няма оттърване…Ще ме разпнат. - измърморих или по-скоро пресумтях носово на себе си.

       - Значи сте съгласна? – заковах се. Вдигнах глава и потънах…Къде? Ми не знам къде? И часове след това не можех да си отговоря, а на момента пък въобще.

         - За кое? – това не беше моят глас, но думите бяха мои.

        - Поканих те да излезем някъде. Искам да се извиня за неудобството с котето, а и боклука…- той продължаваше да се усмихва, а старите клюкарки“ тракачки“ попиваха всичко, та дори да бяха глухи, та дори да носеха слухови апарати…

         - А?! Не. Не!- размахах ръце. – Няма нужда от вечеря. Всичко е наред! – всъщност, нищо не беше наред, ама как съм задобряла в лъжите…

       - Не може да ми откажете. Иначе ще съм Ви длъжник и ще се налага да Ви нося закуска, обед или вечеря от чиста благодарност, а и Марти да може да вижда новата си любимка, тоест котката, която вече има няколко имена, освен основното…

„ Ама аз наистина ли имах чувството, че мигам „на парцали“ и не знам какво да отвърна?“

       - Не приемам отказ. – засмя се той. Неусетно бяхме влезли във входа и вече рамо до рамо се изкачвахме по стълбището.

      - Ами…

      - Другият вариант е да дойдем у Вас и да сготвя нещо?!

      - А? Не…Искам…

      - Тогава остава навън. Уговорката е за утре. Към 8 добре ли ще е? – той питаше, а аз забравих какво трябва да кажа. Или по-точно как да откажа?

      - Разбира се, че ще дойде! – разсеяността ми беше отрезвена от гласът на леля Гинче. – Аз ще гледам Маги.

     - Значи, решено. – каза Красен.

     - Ами, да…- И какво друго да отговоря? Цели десет минути не можах да намеря бърз отговор  с който да откажа, та сега ли…

     - Чудесно! – възкликна той, а после се обърна към леля Гинче, - Благодаря, за помощта ти, лельо Гинче!

     - А, няма защо! Та кой отказва на такъв хубавец?- шегата и го разсмя.

     - За малко да стане, но…- той ме погледна вече сериозно и продължи. – Марти е горе сам, а и трябва да поговорим и да видя дали малко му е минало.

     - Аз, съжалявам за котката – това защо го казах? Ех, като ти трябва някой да те прасне с тиган по челото, че да ти излязат звезди, все не се намира нито желаещи, нито тигани.

    - Това не трябва да те притеснява. – той вече се изкачваше нагоре, а аз не отлепях поглед от гърба му. – Ще се справим и с това. Животът е така устроен, че човек губи нещо, но печели още и всечкото още е повече от едно нещо.

Следва.