Принцесата и глухарчето

   Имало някога едно царство, едно господарство. Като всяко приказно царство то си имало белокаменен замък. А в замъка с краля и кралицата живеела тяхната малка принцеса. Тя била много красива и добра, но и мъничко глезена. Била едничка на мама и татко и всяко нейно желание се изпълнявало на часа. Щом поисквала нещо, старият крал веднага издавал заповед  желанието да се изпълни. И в това не би имало нищо лошо, ако принцесата казвала поне „Благодаря!" Но тя дори и не подозирала, че на света съществувала такава думичка. Кралството било омагьосано преди много години от зла магьосница и хората забравили думата „Благодаря". Никой не я използвал...

   Недалеч от замъка се простирал огромен парк. В него имало цветни лехи, зелени поляни, китни горички, дори и езеро с рибки. Принцесата обичала да се разхожда в парка още от дете. Било ѝ интересно да се вслушва в песните на птиците, в шепота на дърветата, в жуженето на пчелите. Още като бебе била орисана от своята кръстница - кралската фея да разбира езика на растенията и животните. Най обичала да се приближи тихичко до някое дърво или до някой храст и да подслушва разговорите на обитателите на парка. Всеки ден научавала от малките животинки и растения по нещо ново.

   Един горещ летен ден принцесата решила да се разходи до езерото с рибките, за да се разхлади. Когато наближила, чула някакъв разговор. Приклекнала зад един розов храст и започнала да подслушва. Говорели си едно жълто глухарче и една белоснежна водна лилия.

   - Извинете, госпожо Водна Лилия, може ли да натопя листенцата и коренчетата си във Вашето езеро? Умирам от жажда!

   - Как смееш да доближаваш до моето езеро?! - разгневила се водната лилия - Виж колко си мъничко и грозно! Това е кралското езеро, а аз съм кралската водна лилия. Аз съм най-красивото цвете. Има ме дори на герба на краля! Езерото е мое и никой няма право да взима от водата ми!

   - Зная, госпожо. Но ако не пийна вода, ще загина!

   - Какво от това? Кому си нужно ти, безполезно буренче?

   - Момичетата от селото обичат да си правят венчета от мен...

   - Глупав репей! - изсмяла се лилията - Момичетата от селото! Тогава там ти е мястото!

   - Много Ви моля, госпожо Лилия...

   - Казах „не"!

   Посърнало глухарчето. Клюмнали листенцата и цветчето му. А слънцето печало безмилостно и всеки момент малкото цветенце щяло да загине. Дожаляло ѝ на принцесата. Спомнила си как понякога срещала по поляните малкото глухарче, но дори и не подозирала, че и то е полезно с нещо. Излязла иззад розовия храст, натопила шепи в езерото и поръсило с вода глухарчето. Надигнало поглед то и тихо отронило:

   - Благодаря!

   - Какво каза? - принцесата учудено го гледала.

   - Казах „Благодаря!"

   - Какво значи това? Никога не съм чувала тази дума.

   - О-о, Ваше Височество! Тази думичка е най-красивата в света. Когато някой я каже, му става хубаво и на него и на този към когото е отправена. А тя е отправена винаги към човек, който е направил нещо добро за теб! Тя значи обич. Тя значи усмивка! Чуй я! Благо-даря! Значи, че искам да те даря с цялата благост на света. - Тъй рекло глухарчето и се усмихнало.

   Едва след усмивката му принцесата разбрала какво значи думата.

   - Благодаря! - усмихнала се и тя! - Благодаря, че ме научи на най-красивата дума на света! Благодаря!

   От този ден тази дума станала любима на принцесата. Когато някой от придворните вършел нещо за нея, тя винаги казвала „Благодаря!" Когато старият крал изпълнявал всяко от безбройните ѝ желания, също не пропускала да благодари и да се усмихне. Научила и останалите хора в кралството на най-красивата дума. И хората станали по-усмихнати и добри.

   А какво станало с глухарчето и лилията?

   Принцесата помолила кралския градинар да полива глухарчето. Скоро цялата поляна пред езерото се покрила с килим от жълти глухарчета. Тогава принцесата поканила момичетата от близкото село и те я научили да плете венец от жълтурчета. По цели дни в парка ечал смехът и песните на принцесата и връстничките ѝ. А бялата лилия гледала завистливо отстрани, но никой не ѝ обръщал внимание. Дори рибките от езерото, възмутени от нейното високомерие спрели да почистват корените ѝ. Избуяла водна тръстика, скрила високомерната водна лилия и скоро тя била съвсем забравена.

   А ти, малка принцесо или малък принце, когато видиш мъничко глухарче в парка или в градината, си спомни, че то е върнало на хората най-красивата думичка. Думичката „Благодаря!"