Природа!

Думите... откога има значение какво казваш?

   Толкова бе потаен, толкова магнетичен и завладяващ. Живееше в реалността там, при другите! Рядко се докосваше до детското, до първичното, макар че самият той бе първичен понякога. Усмивката му беше рядко срещано явление. Нищо,  че пред някои хора се смееше много.

   Магьосник, жрец?! Нямам идея, но умееше да омагьосва и да прелъстява. Със сладки думи, със сините му очи и добронамерена усмивка. Говори, а ти му вярваш... Разтапяш се, когато го видиш и твърдиш, че не си прехласната, но се заблуждаваш. Отваряш очи и виждаш, че не е лошо да имаш едно наум за загадката пред теб.

   Признавам, много заинтригува всичко в мен. Студената му игнорираща безразличност. Сините му, правещи всичко възможно да се чувстваш като объркано агне насред пустошта, очи.

   Бях напълно враждебно настроена към него. Просто мразя хората да са безразлични и студени. Държах се с нежелание и упрек. Но въпреки това пак нещо ме привличаше в него, нещо като магнит. Природата му! Ненавиждам това, че за него бях като прочетена, стотици пъти, статия във вестника, а той за мен бе като човек, чието сърце се намира в девет - планини, реки, гори, поляни - че чак в десета.

   Макар че и двамата знаехме, че нямаме нищо общо, се опитвахме да разберем и завладеем другия. Бяхме агресивни. Понякога си мислех, че мога да го убия с голи ръце, както съм сигурна, че ако можеше и той, в някой случай, би го сторил. Това, да се дразним взаимно, ни подлудяваше, но и предизвикваше интереса ни. Понякога ми си искаше да му кажа, че не го искам до себе си, но не го сторих, защото след като видех очите му... просто не можех.

  Нелепото е там, че беше с мен. А пред него бях дете (и още съм), дете с развито съзнание, но дете. Дете, което не спира да се смее, но не спира и да намеква за нещо по-сериозно. Хлапе с детски искания и маниери. С лунички, лъчезарно излъчване, импулсивни постъпки, ядящо сладко, с две плитки, носещо плетени гривни. Дете с бунтарски вид. А той беше и е по-зрял. Ходи на рабата, има кола. Не се усмихва пред множество от хора. Знае какво иска. Знае и как да си извоюва това, що е негово (или му се полага). Мисля, че в неговите очи бях объркана, но не и заблудена.

   Умееше да лъже, и то с лекота.Понякога ме изненадваше с действията си, а друг път се чудех какво правя с него.

   Знам, че няма да си позволя да любопитствам за хора като него. Макар че едно опарване от огъня не ми пречи.

    И все пак аз никога не се стремях да го променя, да го затворя или да го подчиня на друг живот. Защото никой не може да противодейства на природата.

    П.П.  Щеше ми се да не беше станало в този мой живот.