Приятел
Когато бях на 11 години, прочетох една приказка, която ми направи силно впечатление. Сюжетът и не ми допадна особено, но някак по детски се привързах към двамата главни герои. Дълго време, преди да заспя, измислях истории, в които те участваха...Пет години след прочитането на приказката, когато вече почти бях забравила за нея и отдавна не мислех за героите и, аз я сънувах и старата ми мания се завърна. Тогава написах кратък разказ, който всъщност е опит за нейно продължение...
Златна суета
(Английска легенда)
Дългите, тесни знаменца на върха на мачтата били нови. Златната боя върху фигурата на носа на кораба блестяла, а моряците продължавали да мислят за дома си, когато това се случило. Не били минали и три седмици, откакто "Златна суета " била напуснала Портсмут, когато я превзела турска каравела. Тя била лека и бърза, с достатъчно оръдия, за да пратят кораба и целия му екипаж на дъното на морето. Бавен и тромав, огромният английски скъпоценен галеон попаднал в мъртво вълнение, когато каменни топки и гюлета, свързани с вериги, чупили мачтите му и те падали като клонки от дърво.
- Загубени сме, превзети сме! - изревал капитанът и наругал екипажа си, кораба и адмирала, който го бил пратил на това гибелно пътуване.
Изскочил младият стюард.
- Има нещо, което мога да направя, господин капитан! Има нещо, което бих могъл да опитам! Какво бихте казали, ако потопя турците на дъното, където лежат костите на китовете?
- Бих казал пет хиляди лири и ще се ожениш за моята дъщеря. А откога стюардите печелят битки?
Били извадил от колана си малко шило.
- Какво ще кажете, ако преплувам и направя под водата дупка в кораба на турците, така че морето да нахлуе и да намокри техните варварски крака?
Капитанът отместил далекогледа си и за пръв път се обърнал да погледне момчето.
- Мислиш ли, че ще можеш?
- Ако някой може да го направи, то това е той! - възкликнал вторият помощник. - Момчето наистина плува като риба!
Оръдеен огън разцепил изпълнения с дим въздух като грохот на мълния и едно гюле профучало край ухото на капитана. Той протегнал голямата си ръка и стиснал ръчичката на Били.
- Тогава направи най-доброто за нас и най-лошото за тях!
Завързали въже около кръста на Били и го спуснали в морето. Той потрепвал като риба на въдица. Веднага щом попаднал във водата, развързал въжето и уверено заплувал, плъзгайки се по гребените на вълните като истински делфин.
- Кажете на вашата дъщеря, че ще и купя прекрасна къща с петте хиляди лири! - извикало момчето със смях.
Водата била студена. От време на време избухвал фонтан, когато наблизо падало оръдейно гюле. Но като затворел очи и си представял: "Били кавалерът! Малкият Били джентълмен!"- някак си стигнал до корпуса на турския кораб. Той бил легнал на дрейф, за да изпразни оръдията си по "Златна суета" и стоял неподвижен в развълнувания океан. Задържайки дъха си, Били се гмурнал, изджегъртал катраненото покритие и пробил дупка в дървения корпус. Били отново и отново се потапял. Дробовете му горели, тялото му било посиняло от студ. Не спрял, докато не чул виковете на каравелата:
- Влиза вода! Влиза вода! Има пробойна!
Тогава прибрал шилото в колана си и поел по дългия път назад.
Измръзнал до кости и изтощен до краен предел, Били затворил очи и си представил лицето на своята майка в деня, когато синът и щял да отиде с карета в църквата за да се ожени за дъщерята на капитана. Щял да бъде облечен в шинел от червено кадифе, с далекоглед и блестяща сабя, а братята му щели да кажат:
- Ето, минава нашият малък Били. Знаете, че той спечели битката!
Когато отново отворил очи, корпусът на "Златна суета" се издигал с огромните си размери над него, стръмен като стена на катедрала.
- Хвърлете въже, капитане! - извикал той и солената вода влязла в гърлото му. - Не мога... По-дълго... толкова съм уморен.
- Вдигнете платната и пълен напред, момчета! - наредил капитанът от мостика.
Екипажът се втренчил в него. Втурнали се към парапета. Посочили към Били, в случай, че капитанът не го бил чул. Някой изтичал за по-дълго въже.
- Били не направи нищо повече от това да изпълни своя дълг, а сега вие изпълнете вашия -изревал капитанът. - Качвайте се на рейките или главите ви ще хвръкнат като на долни бунтовници. - и в същия момент наистина заредил пистолетите си. След това си промърморил:
- Мисли си, че имам пари и дъщери, които да деля с такива като него ли?
- В името на Бога, капитане! Задръжте парите и дъщеря си! Изтеглете ме, иначе с мен е свършено! - извикал Били.
Капитанът свил тънките си устни, вдигнал далекогледа си и се загледал как марселът на турския кораб потъвал, сред фонтан от пръски, в студените морски вълни.
- Вдигнете още платна, момчета! - заповядал той.
Младият Били извадил шилото от колана си. Студените му ръце потупали бавно движещия се корпус.
- Трябва да го направя - лицето му потънало още веднъж под повърхността Мокрите дрехи тежали като олово. - Трябва да го направя и на теб както и на турския... - гмурнал се за втори път и юмрукът му почукал върху движещия се корпус. - ... но обичам мойте приятели, твоя екипаж! - Изричайки това, се понесъл по морето с обърнато надолу лице. Шилото паднало от ръката му на дъното, където лежали костите на китовете.
А ето го моето продължение:
(посвещава се на дядо ми)
Корабът се движеше съвсем бавно, тъй като вятърът беше стихнал. Един от моряците стоеше на палубата и гледаше към небосвода. Звездите проблясваха върху катраненото небе, студени и равнодушни към мъката в душата му. Морските вълни се надигаха плахо, разбивайки се в кораба с приглушен плясък. Величественият галеон пореше водната шир и изглеждаше непобедим. Но морякът знаеше, че не е така. Всичко, което има начало има и край. Всичко, което съществува на тази земя е изложено на опасност. Той се облегна на парапета на палубата. Чу се заплашително изскърцване. Или може би предупредително. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Морякът се загледа във водата. Специфичната миризма нахлу в ноздрите му. Океанът сякаш се взираше в него с огромното си, тъмно око - необятно и дълбоко. Тайнствен и непредсказуем, той се отдаваше на временното си настроение - ту бе спокоен, ту буен и неукротим. Но сега нещо беше нарушило моментния му покой. Нещо със сетни сили се опитваше да плува редом с кораба, борейки се за живота си.
- Том! - морякът чу името си и изтръпна. Гласът му бе познат.
- Хвърли ми въже! Моля те... Не ме оставяй!
Вторачен в черната повърхност, той започна да различава движещия се силует. След като се съвзе от първоначалната уплаха, Том осъзна, че няма време за губене. Приятелят му беше жив - Съдбата го бе пощадила и той нямаше да остане безучастен... Не и този път. Том изтича до каютата и се върна, носейки достатъчно дълго въже. След това завърза единия му край и хвърли другия зад борда. Момчето протегна ръката си и се хвана за него. Изкачването беше трудно. Тялото му бе вкочанено от студа, но волята го тласкаше напред. Той достигна до парапета и се хвана за него. Преметна единия си крак, след това и другия. За момент успя да се изправи на палубата, но почти веднага след това загуби равновесие и падна. Том се доближи до него и му помогна да се изправи.
- Трябва да се скрия... Той ще ме убие, ако разбере, че съм жив - изрече младежът. След това отново се строполи и изгуби съзнание.
Когато се съвзе, вече беше в трюма на кораба. До него стоеше Том, който носеше някакъв вързоп.
- Вземи - каза той и му го подаде. - Вътре има сухи дрехи.
Момчето ги прие с благодарност и се преоблече. След това подпря главата си на един от сандъците и погледна към приятеля си.
- Не знам как да ти се отблагодаря... - започна той...
- Ти спаси живота ми, а аз - твоя. Не ми дължиш нищо.
Том се изправи и продължи:
- Отивам да ти донеса вода. Съдът ще стои при теб и когато я изпиеш, че ти наливам още. След вечеря ще ти нося и храна. Сега се опитай да поспиш. До утре.
- До утре. - отвърна сънено Били. Умората го обземаше и очите му се затваряха.
На другата сутрин Том не беше способен да мисли за нищо друго освен за момчето в трюма. Страхуваше се, че някой от моряците може да го намери и да докладва на капитана. Понякога му се струваше, че той го наблюдава подозрително. Подобно на хищна птица, сякаш очакваше момента, когато морякът ще се издаде. Том се молеше всичко това да е плод на въображението му. По време на вечерята той отдели част от дажбата - сухари и плодове - и ги скри в джоба си. Когато нощта настъпи, Том отиде в трюма, намери Били и му ги даде.
- Заповядай - каза той. Това успях да заделя.
- Благодаря ти - отвърна прегладнелият младеж и започна да се храни.
След като привърши с яденето, момчето попита Том:
- След колко време ще бъдем отново в Портсмут?
- Пораженията, които ни нанесе каравелата, са много сериозни и преценихме, че ще е по-разумно да се върнем обратно. При добър попътен вятър може би след месец ще сме в пристанището.
След това помълча малко и попита:
- Какво смяташ да правиш оттук нататък?
- Когато се измъкна от това място и стъпя на английска земя, ще си потърся работа на друг кораб. Освен това смятам да доложа за случая - капитанът може да постъпи така и с други моряци.
- Не го прави. Морската Администрация не би ти обърнала внимание - той се ползва с уважение там. Години преди ти да постъпиш на кораба тук работеше един моряк-името ми убягва, но ясно помня чертите на лицето му. Капитанът се отнасяше непристойно и подчертано грубо с него и той потърси правата си. Но, уви-морякът бе уволнен, а той остана ненаказан.
- Прав си. Един скандал с вероломен човек като него би довело само неблагоприятни последствия за мен. А единственото, което искам сега е да се прибера вкъщи и да видя семейството си. Мисълта за озареното от щастие лице на майка ми ме крепеше и ми даваше сили, когато бях в океана. Тогава осъзнах, че всеки миг от живота е безценен и би било самоубийство да остана неподвижен сред вълните. Не спирах да плувам, воден от някакво отчаяно чувство за самосъхранение. Когато умората ме заставяше да спра дори и за миг, чувствах как сковаващият студ прониква в тялото ми бавно и неумолимо. В момента, когато капитанът извика "Пълен напред!", аз усетих как безнадеждността и отчаянието ме обземат. И за момент се отпуснах. Бях готов да оставя ледената, безмълвна пустиня да стане мой гроб. Но, слава на Бога, осъзнах грешката си навреме. И започнах да се боря с вълните. Ценях всяка секунда, всяка минута. Усещах, че живея. Въпреки студа, въпреки това, че ставаше все по-тъмно и очертанията на кораба се размиваха, аз не губех надежда, че ще достигна целта си. Ти беше на палубата тогава и ме спаси от сигурна гибел. Знаех, че обичаш да наблюдаваш звездите нощем и затова предположих, че си ти и те извиках по име.
- Били, чувал ли си легендата, че когато някой добър човек напусне този свят, духът му отива на небето и се превръща в звезда? Онази нощ стоях на палубата и търсех твоята душа.
Изведнъж се чу шум. Нечии тихи стъпки сякаш наближаваха към трюма.
- Бързо! Скрий се! - прошепна Том.
Били се изправи светкавично и потъна сред джунглата от сандъци.Том излезе и се огледа. След като се увери, че опасността е преминала, се върна и каза на момчето:
- Трябва да тръгвам. Утре ще решим останалите проблеми, свързани с престоя ти тук.
Дните минаваха бавно и монотонно. Всички си приличаха, всички бяха еднакви. Том прекарваше малко време с момчето, тъй като се страхуваше, че отсъствието му ще събуди подозрение. Били стоеше сам в мрачния си затвор. Спомените и мислите, които го спохождаха, бяха бледи и нереални като съновидение-картини от минал живот, преплитащи се в съзнанието му. Помнеше шумния Портсмут, пристанището, закотвените на брега кораби, синьо-бялата шир, крясъците на чайките... И хората. Лица, много лица. Гласове. Сълзите в очите на майка му. Думите, казани за сбогом. Носталгичната картина рязко се сменяше със споменът от ужаса, който бе преживял в океана - и най-малката вълна се превръщаше в кръвожадно морско чудовище, което заплашваше да го погълне. Викът на птиците звучеше като зловещо смъртно предсказание. Той затвори очите си и се опита да пропъди кошмара, завладял ума му. Но той не си отиде. Постепенно започна да придобива чертите на човешко лице - лицето на капитана. Предателят... Сега той олицетворяваше всичките му страхове. В тези моменти Били осъзнаваше колко крехка е безопасността му. Въпреки, че беше взел всички мерки, за да си я осигури, винаги нещо можеше да се пропука и всичко да рухне. Но лека-полека страхът се претопи във вихъра на сивото ежедневие и стана част от него. Секундите се превръщаха в минути, минутите - в часове. Желанието му да види слънчевата светлина, да усети топлината на лъчите му върху лицето си, да почувства полъха на вятъра, се засилваше неимоверно. "Истински живот"- помисли си веднъж той. - "Живот, изпълнен със смисъл, цел и идеали. Всичко е толкова крехко и преходно... Когато изляза оттук, ще живея истински. Не, няма просто да съществувам." Момчето изрече последните думи полугласно и очите му заблестяха с решителен пламък.
Дългоочакваният ден настъпи. "Златна суета" акостира в пристанището, където обикновено домуваше. Беше определен срок от две седмици, по време на който корабът трябваше да се разтовари и да се извършат някои поправки. Капитанът и част от моряците заминаха по домовете си. Беше оставена малка дежурна група, ръководена от първия помощник- капитан. Една нощ, когато Том беше на вахта, той изведе момчето от кораба. Двамата застанаха на брега. На фона на бушуващото море чувството, което съпътства всяка раздяла - смесицата между носталгия и неясна, плаха надежда се засили.
- Благодаря ти за всичко. Сбогом.
- Сбогом, Били.
Те се прегърнаха. След това момчето пое по своя път. Отдалечаващият се силует започна да се смалява и потъна в мрака на нощта. Една сълза се търкулна по бузата на Том. Не помнеше да е плакал.
декември 2005 г.
© Мария Всички права запазени