Приятели от фронта

Разказ от Георги Гълъбов

Куршумите, като разсърдени оси минаваха на сантиметри над главите им, или като тежки дъждовни капки се забиваха в насипа пред тях. Експлозиите от артилерийски снаряди и миномети тресяха земята непрекъснато. После към тази какафония се присъедини и съскащият шум на “катюшите”, последван от страхотни детонации, пламъци и прах. Но вместо върху немските окопи те се бяха изсипали върху българските, понеже някой си не разбрал, че те носели същите каски като немците.

- Ей, че ни изтепат наште!- Върбан се опитваше да надвика трясъка. На лицето му, покрито с мръсотия, се белееха само две очи с разширени от страха зеници. От окопа им, забулен в прах, се чуваха дълги откоси от картечен огън, виковете за помощ на ранените. Кольо, без да изпуска дръжките на MG-то, наведе глава към помощника, блъскайки каската си в неговата.

- Дай нова лента, пак идват! – В настъпилата за миг тишина гласът му проехтя като крясък. Картечницата, като че ли поела дъх за секунда, започна да изсипва отново смъртоносния си заряд. От две седмици немците, като добре смазана машина, бяха концентрирали атаката си главно върху българите, явно смятайки ги за по слабото звено на трети Украински фронт. Елитната СС-девизия “Принц Ойген” служеше за връх на копието, с което Вермахта се опитваше да пробие защитата на противника. Така те смятаха да спечелят ценно време, което им беше абсолютно необходимо, за да окомплектоват новата си ядрена бомба. С нея щяха да принудят настъпващите отвсякъде армии на противниците да капитулират. Бавно, съскането и детонациите от “катюшите” се изместиха напред, върху позициите и тила на немците. Днес, въпреки бомбардировката пехотата им, предвождана от танкове, продължаваше атаката. Българите отново ги посрешнаха с много силен картечен огън, противотанкови юмруци, огнехвъргачки, миномети и ръчни гранати. Няколко “Тигри” пламнаха и атакуващите пехотинци зад тях се прилепиха за земята, а не след дълго пълзешком се върнаха в окопите си. Моментът беше критичен и за двете страни. Немците вече осъзнаха, че българите въпреки лошото си въоръжение и недостатъчна подготовка, са много “костелив орех” и никак няма да е лесно да се справят с тях. На свой ред, българите знаеха, че сега е момента да прекършат “елитния гръбнак” на довчерашните си съюзници. Получи се заповед за атака. Напред се устремиха български танкове, бронирани коли, оределите редици на пехотата. Руските “катюши” и изтребители отрязаха пътя за маневри и отстъпление на противника. Датата беше 21 март. В тази петнадесетдневна битка 1614 българи загубиха живота си и още 2500 бяха ранени. Командването ги изтегли за почивка в тила и някои дори бяха пуснати за месец в домащен отпуск. Върбан и Кольо, които заради картечницата бяха неразделни през последните четири месеца, знаеха всичко един за друг с най-малки подробности. Особено любовните си истории. Разказваха, преразказваха и после допълваха... всеки се стремеше да надцака другия. Тук Върбан май имаше преднина. Беше “покорил” някаква унгарка и вечер често се промъкваше при нея, носейки ѝ шоколад и консерви. На сутринта разправяше с престорено безразличие преживяното, докато другият го гледаше завистливо. После вадеше от пришития в куртката си вътрешен джоб снимка на българката. Дълго я съзерцаваше и с усмивка на превъзходство я подаваше на Кольо, който не можеше да не се съгласи, че красивото усмихнато русо момиче със щедро надарен от природата бюст наистина бе чаровна. Когато съобщиха на Кольо, че му се полага домашна отпуска, той с готовност се съгласи да занесе подаръци и писмо на Върбановата годеница. Фронтовата линия минаваше през порутени, запустели градове, селца, манастири. Обитателите им, спасявайки живота си, бяха изпокрили доста ценности по мазетата, надявайки се след края на войната да си ги преберат. Скоро някои от българите, учейки се от “по - опитните” си съседи, започнаха да “забогатяват”. В повечето случаи плячката се състоеше от сребърни предмети, бижута, дори часовници , често сваляни от убитите немци. За годеницата си Върбан изпрати едно грижливо направено вързопче с пълен сребърен комплект за шест души: лъжици, вилици, ножове, чашки за ликьор и два чудесни антични свещника. Никой не можеше да предположи, че тези скъпи предмети, доскоро красели дома на семейство евреи, са били скрити в мазето на полусъборената им къща. Там ги бе “намерил” помощник-картечарят, докато собствениците им “бяха изпратени на почивка” в един обграден с бодлива тел лагер и зловещо пушещ комин. Разбира се, имаше и изпълнено с нежни трели писмо, обещаващо скорошна сватба. За разлика от приятеля си, Кольо “колекционираше” само бижута и часовници. Имаше три дузини ръчни, но слабостта му бяха джобните. Особено харесваше онези сребърните с двойния капак, дето се навиваха с ключе. Нищо не разбираше от часовникарство, но се захласваше да гледа малките колелца, които неуморно въртяха стрелките, цъкайки нежно. Да.... у дома от часовниците се правеха добри пари – много добри пари. На дъното в зелената брезентова торба с грижливо подредената “плячка” имаше и един Маузер с три пълнителя – за всеки случей. Отпускарите бяха двайсетина на брой и пътуваха с два камиона. На пода имаше сламеници, но по разбитите пътища бе такова друсане, та едва ли някой можа да спи подхвърлян непрестанно. Все пак, след две безсънни денонощия , няколко спукани гуми и безкрайното чесане от въшките пристигнаха в София. Повечето от отпускарите тръгнаха за провинцията, но Кольо си беше софиянец и бързо намери, на кого да продаде няколко часовника. Сделката се оказа много добра и голямата “буца” пари го накара да се почувства богат. Тръгна за Коньовица, където беше бащината му къща. По пътя мина покрай познати сгради, които сега бяха се превърнали в купчина тухли, докато други, полу-разрушени, показваха оголените от експлозии вътрешности на някогашни така добре познати нему къщи от квартала. Там, в разкривените постройки все още живееха техните собственици. Някои дори се смятаха за късметлии, защото вместо къща, тези без късмет, имаха огромен кратер в земята, пълен със зеленясала вода. От писмата, които пишеше сестра му знаеше, че къщата им не е пострадала. Вода, както и преди войната, черпеха от бунара в двора. Клозетът също беше навън – нещо много неприятно, особено през зимата. Когато наближи къщата, видя улицата разкопана. Поправяха отдавна повредената от бомбардировките канализация. Посрещнаха го зарадвани, дори “завряния” зет, който беше довела сестра му, го запрегъща, като че ли се знаеха от деца. Беше донесъл малки подаръчета за всички и тази вечер, въпреки мартенския студ в двора им се събраха доста от комшиите, зарадвани да го видят жив и здрав. Извади от торбата голямо парче сланина, бутилка ракия, намери се и кисело зеле за салатка, чукнаха се и веднага си легна на миндерчето в кухнята, примрял за сън. Зелената войнишка торба както и на фронта му послужи за възглавница – така си пазеше плячката. Въпреки умората не можа да спи добре, събуждаше се при най-малкия шум, пушеше цигари. Стана рано, облече старите цивилни дрехи и забърза към пазара. Там намери един почти нов тъмно син раиран костюм, пардесю, чудесни италиански обувки, мека шапка “Борселино”. Собственикът на магазинчето, евреин, който едва изхранваше семейството си в това толкова трудно време, беше приятно изненадан от добрата сделка, му подари поплинена риза. Привечер, облечен в новите си дрехи, подстриган, чист и гладко избръснат, Кольо, който само преди час учуди всички в къщи с изискания си вид, отиде да потърси момичето на Върбан. Къщата ѝ беше в Подуене, близо до гарата. Малка, скромна къщичка, калдъръмена пътека водеща от улицата към нея. В двора, стара череша, под която семейството явно прекарваше много от времето си, с добре отъпкана земя около нея, кухненска маса и столове. Още щом отвори портичката видя, че са го забелязали, защото една руса жена на средна възраст излезе навън, бършейки ръце в престилката.

- Какво има? Вие кой сте?

- Добър вечер, казвам се Никола Филев, търся Венета. Идвам от Унгария, от фронта. Идвам с новини за Върбан. – Кольо беше спрял на метър от жената с шапка в ръка.

- Венета е дъщеря ми. Какви са новините? Нети.... търсят те с новини от фронта, от Върбан. Влезте, не стойте на двора.

Кольо влезе в малко предверие, където закачиха пардесюто му. Майката на Венета го представи на двама мъже, от които едиият беше по-млада версия на другия. Явно бяха баща и син.

- Това е бащата на Нети – майката сочеше по-младия от двамата, - а това е Нети.

В стаята влезе онова русо създание, което бе гледал на снимка всеки божи ден. Подаде му ръката си.

- Аз съм Нети, вие приятел на Върбан ли сте? От фронта?

- Дааа.... – за пръв път в живота си се почувства обезоръжен, объркан. Някаква проятна слабост го обгърна, когато погледът му срещна нейния. Това естествено го забелязаха всички в стаята. Тревога се промъкна във въпросите, които не закъсняха.

- Какво е станало? - Върбан добре ли е?

- Дааа. Приятели сме, картечари на фронта... заедно ... той загина – лъжата, като че ли сама излезе от устата му, а той сякаш нямаше нищо общо с това

– Немски танк го премаза в окопа, беше само на метър от мен.

- Боже, та ние го очаквахме да си дойде, той и Нети... – майка и дъщеря прегърнати не криеха сълзите си.

- Много съжалявам, че ви обезпокоих с лошата новина, ние с него преживяхме доста в окопите... беше ми като брат!

Кольо свали пардесюто от закачалката, искаше да се махне колкото се може по-скоро.

- Седнете поне за минута – обади се бащата на Нети. - Кажете кога се случи това с Върбан?

- Преди три седмици немците ни удариха с най-добрите си бойци от дивизията “Принц Ойген”. Беше истински ад, бомбардираха ни с оръдия, миномети, напалм. Нападаха ни с “Тигри”. Един дори дойде върху окопа ни и нарочно се завъртя на място и така смаза Върбан. Беше само на метър от мен. Хвърлих му два “Молотови коктейла” и накрая избухна. – бащата и дядото на Нети го слущаха с нарастващ интерес, защото те самите бяха защитавали България в предишните войни и знаеха опасностите на фронта. Майката и дъщерята мълчаха стъписани от новината. На масата се появиха няколко от онези малки шишенца, които се ползваха по кръчмите, дядото ги напълни с ракия и поднесе една на Кольо.

- Хайде, пийни една за здраве, виждам че се разбърза.

- Ами то... донесох ви лошата вест. Благодаря за почерпката. Ракийката си я бива, домашна, много силна.

- Да, наша си е, от черешата в двора – в гласа на дядото имаше гордост. - Друг път ако се отбиеш ще има пак.

Явно тук си падаха по наздравиците. Изпратиха го чак до улицата. Не можеше да откъсне погледа си от Нети. Подаде му ръка за довиждане с насълзени очи. Той обеща да “намине” преди да тръгне обратно за фронта. На другия ден се качи на влака за Пирдоп. Отиде да посети родителите на Върбан. Оказа се, че бащата е повикан запас и го няма в къщи от два месеца. Посрещна го майката. Зарадва се на сребърните подаръци, които годеницата на сина ѝ не приела, понеже наскоро се омъжила. -

Е, нищо, здраве да е, риби много в морето!

От пазара в Пирдоп можа да купи агнешки бут, картофи и дамаджанка с гроздова. Прибра се в София в ранния следобед и отиде направо в къщата на Нети. Там много се зарадваха на бута – такова нещо бе невъзможно да се намери в София ... пък и струваше цяло състояние. Докато жените приготвяха вечерята, Кольо и мъжете “опитваха” съдържанието на дамаджанката и вечерта се превърна в едно малко празненство. На другия ден разрешиха на Нети да отиде с него на кино. По пътя тя го хвана под ръка, което накара сърцето му да забие по-силно отколкото при немските атаки на фронта. В “Одеон” даваха толкова нашумелия филм “Двойна застраховка”, от който той запомни само, че жена се опитваше да прибере застраховката на мъжа си, но така и не разбра, какво точно се случи на екрана, понеже ръката ѝ беше в неговата. После дядото доста се смя, когато не можаха да му разкажат какво са гледали. Бащата на Нети не беше в къщи, но дядото с удоволствие наля от черешовата.

- Ха, наздраве, хаирлия да е! – шишенцето дрънна, чукайки се в Кольовото – Ти много гледаш подир внучка ми Кольооглу, да не я урочасаш! – очите му святкаха хитро под рунтавите бели вежди.

- Бе, то, май тя ме урочаса, дядо Евстати, само за нея мисля. Искам я.

- Ами, като я искаш, попитай баща ѝ. Момата си е за даване.

Като се разделяха тази вечер Кольо я целуна. Едва дочака утрото, отиде в ”Чепишев”, където беше поръчал една от техните чудесни торти. От пазара купи два букета алени рози, бутилка шампанско и забърза към Нети. Там както винаги го приеха радушно, майка и дъшеря много харесаха розите, но когато попита родителите ѝ, дали ще му дадат Нети, настъпи неловко мълчание.

- Да! – изпревари отгвора на мъжа си майката на Нети

- Да! – като ехо се чу и гласа на Дядо Евстати

- То май стана доста бързо. Но......ще се радвам да си имаме и син! – обади се баща ѝ най-после. Нети, просълзена, прегърна бъдещия си мъж и повече не се отдели от него. Всички бяха много развълнувани, говореха един през друг, вдигаха се наздравици за щастлив живот на младите. На другия ден сключиха граждански брак. Не се наложи да търсят булченска рокля, защото Нети имаше в чеиза тази от сватбата на майка си. Венчалните халки, от които Кольо имаше няколко, се наложи да смали една за булката, при същите хора, на които продаваше часовниците. На сватбената вечеря, освен семейството на Нети, поканиха две нейни приятелки, сестрата и зет му. Решиха младите да живеят в стаята на Нети. Оказа се, че улиците на София съвсем не са безопасни, защото блюстителите на новата власт, привлечени от елегантните му дрехи, за малко щяха да го арестуват. Търсеха черноборсаджии и всякаква “фашистка измет”. Когато разбраха, че е отпускар от фронта и младоженец, се размина с предупреждение да внимава, как се облича в бъдеще. След този ден Кольо излизаше облечен в старите си, отпреди казармата, дрехи и дори замени “Борселиното” с каскет. “Плячката” и оръжието скри на сухо, под пода в бараката – едно тайно място, което бе ползвал покойният му баща. Времето, което остана от отпуската, мина много бързо. От двадесетте отпускари, които се върнаха от фронта, на сборния ден в двора на коменданството се явиха осемнадесет.... липсващите двама щяха да бъдат съдени от военния съд като дезертьори.

- Ако ги хванат – на ум се изсмя Кольо.

Двата дни, в подскачащия по дупките на пътя камион, препълнен с писма и колети за фронтоваците, прекара в спомени: Нети, сладостната нежност, с която му бе отдала смайващо красивото си тяло, семейството ѝ, приело го безрезервно за свой, неизвестността на бъдещето. Разходките им по “Царя” и “Борисовата” градина, наетата лодка в езерото около “Ариана”, от където се чуваха цигулки, свирещи виенски валсове, “Очи чьорние”. Хората се мъчеха да забравят трудното време, в което живееха през последните години. Войната, проточила се толкова дълго, объркващата неизвестност, насъпила след смъртта на Царя, писъка на сирените, предхождащи бомбардровките, руините на града, глада. Новите властелини, опиянени от безграничната си власт, изкупваха “вината на народа”, изпращайки армията да громи довчерашните си съюзници. Кольо завари полка си вече в Австрия, където немците се биеха с обичайния си професионализъм, но със значително намалено желание да умират за губещия войната фюрер. Често, техни войскови части се предаваха в плен, предвождани от командния си състав. Тогава ги настаняваха в набързо оградена с бодлива тел покрайнина на някое село, от където пленниците нямаха никакво желание да бягат.

Ротата на Кольо пазеше именно такова “селище”. Даваха караул около “телта”, разнасяха баките с храната за пленниците. Върбан веднага организира легло за приятеля си в палатката на техния взвод.

- Хайде, разправяй – Върбан нетърпеливо мачкаше пилотката с ръце – Писмо от нея носиш ли ми? Как е тя?

- Писмо нося, твоето, това дето ми даде когато тръгнах.

- Стига бе, защо не си ѝ го дал?

- Омъжила се за някакъв голям човек от милицията, преди три – четири месеца. Писмото ти не пожела да вземе, подаръците също. Каза ми да не я търсиш, онзи бил много ревнив и можел да те затрие. Надула е корема от него. Подаръците занесох на майка ти в Пирдоп, ето нося ти пакет и писмо от нея.

Върбан, за пръв път видимо смутен мълчеше. Запали цигара, с една от онези гилзи – запалки, които руски войници разменяха срещу алкохол. Ръцете му трепереха.

- Ами, че тя, мръсницата трябва да е била с онзи, когато ми писа последния път, пазила ме за “резерва”!

- И аз така мисля, не се коси– Успокояваше приятеля си Кольо - риби много в морето. Ще намериш колкото щеш свободни, хубави жени има в къщи.

- Ще, като онази няма да намеря. Ти нали от там идваш, кво намери?

- Ами аз там си “топнах” на няколко места, но нищо сериозно – сега и Кольо “цакаше “ без да му мигне окото, беше се научил от Върбан.

Наскоро след това немците подписаха безусловна капитулация и хилядите фронтоваци се прибраха по домовете си. Прибраха се, само че 12,587 млади българи не се прибраха с тях. Останаха завинаги по полетата на Унгария, заплащайки с живота си “срама“ на Родината.

Кольо се прибра при Нети, намери добра работа като счетоводител, и в началото на следващата година им се роди една прелестна русокоса дъщеричка. Наскоро след това се появиха и “признаци” за второто бебе. Един красив есенен ден, когато алеите в “Борисовата” градина бяха покрити с нападали алено-златисти листа, Кольо и Нети се изправиха лице в лице с Върбан. Нети го подмина, като че ли никога не беше го виждала в живота си. Кольо се изненада, колко спокойна остана жена му. Настани я да седне на една пейка и отиде да види бившия си фронтови другар.

- Ти...ти...ти си ми взел годеницата! – гласа на Върбан звучеше като съскането на змия. – Скъпо ще ми платиш за това!

От този ден той започна да се появява често около къщата на Нети. Следеше я. Няколко дни по-късно ѝ препречи пътя, когато бутайки количката с детето се връщаше от пазара.

- Родила си дете от онзи, гледам и второ е на път... много лесно ме забрави, любов моя! – Престорено любезният му глас я изплаши.

- Върбане, каквото е било между нас отмина. Сега имам семейство, дете и съпруг, щастлива съм, моля те не ми се бъркай в живота.

- А, за моя живот не се ли интересуваш? Онзи, кучи син, те открадна от мен, но няма да му се размине!

Усещайки заплахата в гласа на непознатия човек, детето се разплака, и това сложи край на неприятната среща. Нети се прибра много разтревожена. Още щом се върна от работа Кольо забеляза уплахата по лицето на жена си.

- Какво има, муце, какво ти се е случило?

- Върбан ме пресрещна на улицата, изплаши детето, заканва се и на тебе. Беше ме страх, да не би да ни посегне... на детето! Нали ми беше казал, че го премазал танк... а сега е тук?

- Пред очите ми го премаза, само на метър бях от него. Нищо не разбирам... дори в ротата го вписаха при загиналите. – Кольовите лъжи се изсипваха от устата му с лекота.

– Ще го накарам да спре.

- Трябва да спре – обади се и дядото. – Да си беше стоял при умрелите по-добре щеше да е за всички!

Още тази нощ Кольо замина за Пирдоп. Носеше и Маузера. Прибра се рано сутринта, изморен, но доволен. След работа, въпреки, че не беше края на седмицата, отиде в местната кръчма, където след няколко ракии започна да си ''излива'' мъката на един, за когото се знаеше, че е ''кука''.

- Бе, иде онзи, и ми вика, да ходим при горяните на Пирин. Знаеш, вика, имам оръжие, вика, и за тебе. Ние с тебе, вика, от фронта се знаем, нека да свалим тая гнила руска власт. Бре, викам, ти луд ли си, имам жена, викам, второ дете чакаме, това си е чиста глупост. А той, вика, ние, дължни сме да освободим Родината. ''Горяните'', са сила!

''Куката'' тръгна по следата, поръча още по едно, зашепна на ухото му:

- Стига бе, наистина ли те навиваше онзи? Колко интересно. От фронта те знаел той, ....как му е името?

- Името, как да го не знам, беше ми помощник – картечар на фронта. Ша се напика от страх там, а сеа голем го вади, ''Горянин'' ша става, лайното.

- Добре де, добре, как се казва? – дъхът на ''куката' пареше ухото му - Това лайно, къде живее?

- Как къде бе, на Веслец 16, Върбан Модев. Само дето оръжието си крие в Пирдоп, в една барака. На баща му бараката.

Кольо стана и престорено залитайки, излезе от кръчмата. Никой повече не видя Върбан.