Призрак

    Беше почти обяд. Антон отвори бавно и мързеливо зелените си очи. Прокара пръстите си през дългата, отдавна неподстригвана коса. Стана бавно, движението му беше изпълнено с ненавист и ленивост. Антон се изправи на крака, зави му се свят, но това не му попречи да излезе от стаята си. Отиде в банята, взе си душ, изми зъбите си, опита се да среши току-що измитата си коса, но без успех. "Трябва да се подстрижа" - помисли си той. Облече се набързо, дрехите му бяха смачкани, развлечени, но ухаещи приятно. Набързо подреди чантата си и излезе от вкъщи.
    Пътят към училище беше дълъг. Антон прекосяваше почти целия град, но пък той обичаше този маршрут. Сложил слушалките на своят iPod, слушайки Slipknot, Антон гледаше в една точка и небрежно подминаваше всичко, което го заобикаляше. Беше почти един часът, когато Антон пристигна в училище. Влезе в празната класна стая, седна на своето място, извади два сборника и започна да решава задачи по математика. Тази година, Антон беше в неизбежната роля на кандидат-студент, което никак не му харесваше, въпреки че искаше да се махне от малкото провинциално градче, в което живееше.
    Стана един и половина, първите му съученици започнаха да влизат в класната стая. Всички подминаваха Антон, защото го намираха за зубър и за много странен, но това не беше така. На него вече му бе писнало от това да бъде като другите, той също не общуваше с тях. "Нека ме подминават, нищо не печелят, нито аз губя от това..." - помисли си Антон.
Влезе и учителката. Антон я погледна с презрение, помисляйки си: "Поредната овца в стадото, с нищо не се различава от другите." Естествено, със своята затвореност, граничеща до отшелничество, Антон беше противен дори на учителите. Те рядко се занимаваха с него, защото той спореше с тях, беше по-умен от тях, а тестовете му бяха винаги отлични.
Антон не беше клюкар, не го интересуваха другите, също никога през живота си не беше предал някой, независимо дали е бил приятел или враг. Антон имаше много врагове, защото много хора му завиждаха, но той не мразеше никой, стараеше се да бъде добър с всички.
    Час след час, междучасие след междучасие, изниза се поредният мъчителен за Антон ден. Беше седем и половина, навън беше тъмно вече, а Антон се прибираше сaм и въпреки че беше много слаб, той не се страхуваше от нападатели.
    Изведнъж зад Антон изскочи мъж. Висок и силен, но реакциите му бяха забавени - беше надрусан. Антон не го чу, защото слушаше музика от своят iPod. Мъжът го сграбчи, хвърли го на земята и натисна с крак гръдният кош на Антон. Момчето се стресна, но бързо се осъзна и се опита да се измъкне, но без успех.
    - Давай парите! - изкрещя мъжът.
    - Нямам никакви пари, iPod-ът е всичко, което имам. - отговори без страх Антон.
Мъжът го ритна няколко пъти и след като видя, че няма да стане така, извади пистолет и го насочи към главата на Антон. Антон си помисли: "Сега сигурно ще умра, а дори не казах на родителите си колко ги обичам." Мъжът изкрещя още няколко пъти, Антон с пренебрежение го гледаше в очите, а това бяха черни и зли очи. Антон без капка страх извика за помощ, но никой не го чу. Улицата беше пуста, нямаше кой да го чуе.
    Чу се изстрел, а от челото на Антон бликна струйка кръв. Мъжът го преджоби, след като се увери, че няма нищо и че никой не ги е чул, побягна.
    Валеше дъжд, беше студено, а гробището беше тъй пусто и мрачно. Дори то не се радваше, че приема нов обитател. Над ковчега на Антон стояха само родителите му. Майка му пищеше и оплакваше мъртвия си син. Антон беше единствено дете, а това натъжаваше още повече двамата родители. Бащата я държеше, но и той плачеше, макар по-сдържано. В ковчега на Антон сложиха лаптопът му и любимата му книга "Под Игото". Бащата на Антон прошепна на майка му: "Това бяха двете най-обичани от сина ни неща. Той обичаше науката, не пречеше на никого, винаги помагаше, а сега е мъртъв. С какво е заслужил това?!" Думите на бащата накараха майката да заплаче още повече: "Той бе призрак сред това болно общество, в което живеем. Радвам се, че остана различен от другите, както винаги е искал. Радвам се, че бе по-силен от мен и успя да не зависи от никой и нищо."
    Гарваните грачеха, двамата гробари спуснаха ковчега в гроба и започнаха да го зариват. Със смъртта на Антон умря единствената черна овца в стадото. Единственото различно нещо си замина тъй безславно и зловещо.