Връхчета на пръсти по корема ми. По корема и малко по-надолу. Бавен е, нежен, внимателен. Търси нещо все по-надолу… Така не искам да го спирам, старае се толкова много. Диша в ухото ми. Не тежко, но на пресекулки. Знам, че едва преглъща. Знам, че всичко по него изтръпва все повече с всеки милиметър по-надолу, който обхожда с пръстите си. Не искам да го спирам… Не искам, никога не искам секса да бъде за мен. Защото много често не мога да го понеса. Не мога да понеса идеята, че не мога да имам власт над физическото усещане и някои части от тялото ми не могат да бъдат контролирани, когато ги докосват. И този път не мога да спра да се опитвам да направя всичко възможно да спра да се възбуждам. Искам, много искам да ми е хубаво, когато той ме докосва, но не винаги искам да има някакъв израз на това, и без това не е необходимо, не играе роля в това, което правим. Искам просто да мога да го контролирам. Но не мога. Стискам очи, поемам дълбоко въздух, въртя глава и свивам ръката си в юмрук, за да не я сложа върху неговата и да го спра да слиза надолу. Как да му се сърдя, че често е груб, когато, щом е нежен, аз ставам неадекватен. Но няма нужда да хващам ръката му, той познава всички симптоми и знае след кое какво следва. Очите му преди малко бяха премрежени, бяха отнесени, влюбени, търсещи, даващи, сега ме гледат отново с разочарование.
- Да спра ли?
Не знаете какво е да пита така, когато по принцип прави каквото си иска. Да иска да се съобрази и да е готов да спре, въпреки цялата прелюдия от нежни докосвания, въпреки, че видях ,че изпадна в някакво състояние на разнеженост, което рядко му харесва. А сега му харесваше. Не мога, не мога да губя този поглед. Събирам всички сили.
- Не спирай.
И той не спира. Все по-надолу. Говори в ухото ми как всичко, ще бъде наред. Знае, че винаги се хващам за тези думи като удавник за сламка. Отпускам се. Или поне се опитвам. Ръката му отдавна е превзела всякакви опити да контролирам физическото усещане. “Дотук добре, нищо няма да се случи” си казвам…
Проблясък. Една картина на богинята Диана на стената. Стената вкъщи. Вкъщи, когато наричах така мястото, където живеех с родителите си. Ето, ще се концентрирам върху нея, няма да си спомням нищо друго. Нищо. Както тогава, когато се мъчех да забравя какво става и да виждам само нея. Все още не съм избутал ръката на Водолея. Преглъщам в опити да спра, да изгоня проблясъците. Втори проблясък. Не искам. Не искам да отмествам поглед от картината. Не искам да гледам напред. Гласът. Не искам да чувам какво ме пита. А Водолея е така внимателен и едва докосва… Трети проблясък. Погледнах напред. Ето го, там пред мен. И в мен. Трябва да съм му се молил хиляди пъти да спре през сълзи, защото всичко е засъхнало по очите и бузите ми и усещам гърлото си прегракнало. Движи се напред-назад. От самодоволния му поглед ми се повдига, буквално  ми се повдига. Извръщам глава към Диана, в опит да се спася от мислене, но чувам как диша, изморен от това, което прави. Което ми прави. А аз… А аз отново не можах да го спра. А всеки път имах в главата си план, как следващия път, когато се опита, ще го спра. Говори ми нещо, но на мене ми се вие свят и не чувам. Прокрадват ми се думите “изненада” и “хареса”. Пусна една от ръцете ми. Това ли ще ми хареса? Да усещам, че дори с една свободна ръка пак не съм успял да го накарам да спре и той е правил с мен, каквото си поиска? И тогава разбрах. Беше пуснал ръката ми, за да хване друго. В първите години правеше същите опити. Тогава беше абсурдно да постигне успех, тогава бях толкова уплашен, шокиран и стресиран, беше абсурд да ме възбуди физически, каквото и да прави. Първите години. Но това не бяха проблясъци от първите години. Бяха проблясъци от времето, когато вече бях притръпнал, апатичен, носещ се по течението. Проблясъци от времето, когато той започна да докосва неволно онази точка, която се молех да не открива. Не искам да разказвам какви ужасни, гротескни, противни, отвратителни неща съм си представял в ума си, за да подтисна физическото усещане, за да втълпя на тялото си, че може да става въпрос за нервни рецептори, които реагират инстинктивно, а не се контролират чрез разума, но аз няма, няма за нищо на света да позволя физически да се възбудя, докато той ме използва за изтривалка на секс фантазиите си. Пореден проблясък. Този е като светкавица, която се случва на метър пред мен и ме ослепява. Гледам в Диана, очите ми са пълни отново и го чувам как се смее и ми казва “Казах ли ти?”. Сега се сещам какво ми е казал малко преди това, че има изненада за мен, която ще ми хареса. Не мога да опиша с думи, колко низко, и долно, безгръбначно, нищожно същество изглеждаш в собствените си очи, когато физически успява да те възбуди човека, който те насилва. Затова мразя, мразя да се възбуждам, мразя да усещам физическо удоволствие, защото то е признак, че губя контрол над себе си.
Нов проблясък. Този е различен и ме връща обратно в настоящето, където Водолеят е спрял да прави каквото и да било и ме гледа с насълзени очи. Мога да си представя какво е провокирало такава реакция, имам много запазени марки, когато опре до секс, може би съм треперел, може да съм изпаднал в истеричен рев, може да не съм можел да си поема дъх, може дори да съм припаднал.
- Няма да го правя повече. – казва ми Водолея, докато ме прегръща и усещам как гласа му трепери, а той не е от хората, които се разплакват така лесно. Но преди да заплаче той, моите сълзи тръгват надолу, онези безмълвните. Защото най-тъпото е, че въпреки всичко аз искам той да опитва. Защото имаме малки изключения, когато не съм изпадал в никакви състояния и сме успявали да приключим секса по един що годе нормален начин. Да, твърде рядко се е случвало, на фона на шестте години, в които сме се опитвали да го постигнем. Но искам, заради Водолея, искам да мога да бъда малко по-нормален, защото знам, че тогава и той ще бъде по-нормален.
- Другия път ще стане – и двамата знаем много добре, че това, което казвам, не е вярно. Но имаме нужда от тези малки илюзии. Защото някъде в илюзиите и двамата сме загубили себе си. И всеки се надява другия да преоткрие истинското му аз.