Проблясък
2 мин за четене
Проблясък
Пътят навлизаше в града и вече трябвяше да завия към нашите квартали.
Бях виждал преди години как, изшарена като динена кора, забравена от някого надуваема плажна топка бе грабната от пяна и пръски и хвърлена върху бетона на вълнолома.
Следващата вълна я грабна отново и я понесе лудо на обратно. Друга, по-бърза и я отне и забърза отново назад, като ситнеше пяната на гребена си.
Всичко това ме караше до някаква степен да повярвам на това, дето ми разказваше Киро.
- Може да не ми повярваш, но в онзи ден, честно казано, не отидох на кея с ясното съзнание да се давя, нито съм бил загрижен за живота си, нито пък имам някакъв спомен да съм мислил за нещо друго освен, че исках да бъда вътре в бурята, да усетя силата й, така, просто от любопитство го направих.
- И си отишъл на железобетонните звезди, когато бурята е била най-силна?
- Казах ти, че обичам бурите. Исках да усетя духа на стихията, да бъда част от нея.
- И така... грабна те и те отнесе? Ха?! - почесах се по челото.
- Да. Когато стихията беше в най-голямата си сила, една вълна ме грабна и ме отнесе, без да мога да се съпротивлявам. Имаше толкова много вода и пяна около мен, че нищо не виждах. Нищо не можех да направя, за да се спася. Изпълнен бях с ужас. Дори не успявях да крещя. Бях сигурен, че просто умирам.
Вероятно след минута, а може и да е било и повече, друга вълна ме понесе обратно и ме просна смазан върху вълнолома. Вкопчих се за бетонното тяло и между две вълни успях с нокти да се добера по-нагоре на безопасно разтояние. С последни сили, които ми бяха останали.
Бях малко поолюскан и мокър, иначе нищо ми нямаше.
- Къде? - запитах. - В главата? - и посочих към слепоочието си.
Кирето присви устни уж в усмивка и повдигна ръце във въздуха.
- По-късно, разсъждавайки, стигнах до заключението, че подсъзнателно, може би, съм искал да се убия. Да, може би?...
Продължих внимателно да шофирам и казах:
- Не мога да те разбера. Защо въобще си го направил? Защо си стоял точно там? И какво си помисли в първия момент, когато вече усети, че си спасен?
- В първия момент не помня да съм мислил за нещо. Едва когато стъпих на здраво, си помислих само, че съм имал просто късмет.
- Късмет? Или Господ те е носил върху дланите си?
- Хм, от детството си досега винаги съм бил атеист. Напоследък се замислям за това, да не би, защото толкова дълго време го пренебрегвах и отправях хулни думи към него, да бе решил да ми покаже вече силата си.
- Или е решил да те кръсти с вода, както Йоан е кръщавал древните израилеви люде във водите на Йордан? Само че теб те е натопил в солените води, заради солените ти приказки.
- Не зная, още размишлявам върху това. Ето тук ми спри!
Кирето слезе, благодари, тропна вратата след себе си и помаха с ръка.
Цветан Войнов
Пътят навлизаше в града и вече трябвяше да завия към нашите квартали.
Бях виждал преди години как, изшарена като динена кора, забравена от някого надуваема плажна топка бе грабната от пяна и пръски и хвърлена върху бетона на вълнолома.
Следващата вълна я грабна отново и я понесе лудо на обратно. Друга, по-бърза и я отне и забърза отново назад, като ситнеше пяната на гребена си.
Всичко това ме караше до някаква степен да повярвам на това, дето ми разказваше Киро.
- Може да не ми повярваш, но в онзи ден, честно казано, не отидох на кея с ясното съзнание да се давя, нито съм бил загрижен за живота си, нито пък имам някакъв спомен да съм мислил за нещо друго освен, че исках да бъда вътре в бурята, да усетя силата й, така, просто от любопитство го направих.
- И си отишъл на железобетонните звезди, когато бурята е била най-силна?
- Казах ти, че обичам бурите. Исках да усетя духа на стихията, да бъда част от нея.
- И така... грабна те и те отнесе? Ха?! - почесах се по челото.
- Да. Когато стихията беше в най-голямата си сила, една вълна ме грабна и ме отнесе, без да мога да се съпротивлявам. Имаше толкова много вода и пяна около мен, че нищо не виждах. Нищо не можех да направя, за да се спася. Изпълнен бях с ужас. Дори не успявях да крещя. Бях сигурен, че просто умирам.
Вероятно след минута, а може и да е било и повече, друга вълна ме понесе обратно и ме просна смазан върху вълнолома. Вкопчих се за бетонното тяло и между две вълни успях с нокти да се добера по-нагоре на безопасно разтояние. С последни сили, които ми бяха останали.
Бях малко поолюскан и мокър, иначе нищо ми нямаше.
- Къде? - запитах. - В главата? - и посочих към слепоочието си.
Кирето присви устни уж в усмивка и повдигна ръце във въздуха.
- По-късно, разсъждавайки, стигнах до заключението, че подсъзнателно, може би, съм искал да се убия. Да, може би?...
Продължих внимателно да шофирам и казах:
- Не мога да те разбера. Защо въобще си го направил? Защо си стоял точно там? И какво си помисли в първия момент, когато вече усети, че си спасен?
- В първия момент не помня да съм мислил за нещо. Едва когато стъпих на здраво, си помислих само, че съм имал просто късмет.
- Късмет? Или Господ те е носил върху дланите си?
- Хм, от детството си досега винаги съм бил атеист. Напоследък се замислям за това, да не би, защото толкова дълго време го пренебрегвах и отправях хулни думи към него, да бе решил да ми покаже вече силата си.
- Или е решил да те кръсти с вода, както Йоан е кръщавал древните израилеви люде във водите на Йордан? Само че теб те е натопил в солените води, заради солените ти приказки.
- Не зная, още размишлявам върху това. Ето тук ми спри!
Кирето слезе, благодари, тропна вратата след себе си и помаха с ръка.
Цветан Войнов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цветан Войнов Всички права запазени
