Отворих очи и нежните слънчеви лъчи ме пронизваха през прозореца. Сънувах ли? Беше ли реално всичко това, което ми се случи? Лежах на студеното легло в бялата болнична стая, когато при допир с неговия глас ме побиха тръпки.

-         Ето, че пак отвори очи, не вярвах, че ще оцелееш в тази битка, Анн. – усмихна ми се той лъчезарно и несъзнателно показа двата си издължени остри зъба.

Замълчах и потънах в мисли. Спомних си колко нежен беше допирът с ледено студените му меки устни. Сърцето ми за пореден път заби лудешки, опитах да си поема дълбока глътка въздух, но усетих тръпнеща болка в гърдите си. Той посегна и целуна челото ми. Забеляза, че опитах да се отдръпна и направи онази смутена, но толкова прекрасна гримаса на лицето си.

-         Дейвид, вече нямаш дълг към мен, изпълни всичко, което те задържаше тук. Спокойно можеш да си вървиш. - казах аз с думи, на които не можех да повярвам, думи, от които ме болеше.

-         Анабел, мислиш, че бях до теб само, защото трябваше ли? - спря той, сякаш чакаше моя отговор, но ме познаваше твърде добре и просто продължи. - Обичам те! Влюбих се в теб от мига, в който те зърнах и няма да спра да те обичам. Ако смяташ, че просто така ще се откажа от теб, жестоко се лъжеш. - той се подсмихна с онази самодоволна усмивка, която знаеше, че мразя, но всъщност дълбоко обичах.

Знаех, че всичко това не е редно, знаех го до дъното на костите си. Знаех и, че, ако продължа, ще допусна най-голямата грешка в живота си. Но защо бленувах за него? Защо толкова много го желаех? Та той бе вампир, а аз - просто поредната му жертва… Защо не можех и за секунда да се отделя от него?

Бях уморена от изтощителните мисли за миналото, настоящето и бъдещето така, че просто го отпратих. Не можех да му кажа да си отиде у дома, защото той бе просто една блуждаеща сянка в нощта.