Тя стоеше бледа и изпита в своята кремава ленена рокля, обувки „Гучи” и леко златно колие. Бе по-мълчалива от обикновено. Погледът и блуждаеше някъде.

-          За какво мислиш, Рафаела? – попита я съученичката и. Рафаела се сепна и измънка нещо. Беше денят на дипломирането ù. Навърши пълнолетие преди няколко месеца. Държеше дипломата в лявата си ръка – бе завършила с пълно отличие и бе сред първите по успех във випуска. Възнамеряваше да замине за столицата, където щеше да запише право и отседне при леля си. Тези дни бяха сред най-трудните ù. Мъчно разговаряше със съучениците си, които трескаво обсъждаха бъдещите си планове.

-           - Ела да се снимаме! – подвикна приятелката и. Рафаела застана в последната редица – беше се доста източила през последните три години.

    Светкавицата светна и групата се разтури. Празненството започваше след около час. Някой като че ли подвикна името ù отзад, тя се обърна, но разбра, че не бе за нея и тъкмо пак да се обърне, когато го съзря! Бе той! Бе дошъл! Не го бе виждала близо четири години. Излезе от колата и тръгна с едри крачки към нея.  Тя се сепна от унеса, в който бе, изтупа роклята си и плахо погледна към него. Бе застанал до друга група млади момичета – явно не я бе разпознал в тълпата. Не се учуди – всички коментираха промяната ù. Бе се източила, бе загубила детската си пухкавост, пуснала кадифените си коси да пораснат, което издължаваше страните ù и ги правеше да изглеждат по-женствени. Пръстите ù бяха по-крехки, а очите – по-големи и дълбоки, скулите – изпити.

   Рафаела се поколеба за миг и тръгна с бързи крачки към групата девойки. Застана зад него и го докосна леко по рамото. Той се стресна и се обърна към непознатата. Не успя да я разпознае.

-          Аз съм, Рафаела.

-          Рафаела! Не мога да те позная! Ти ли си това!? Колко си се променила!

Тя се смути и наведе глава. До нея се приближиха няколко нейни съученички.

-          Рафаела, тържеството започва след няколко минути, идваш ли? Кой е този симпатяга !

-          Идвам след малко – отвърна тя.

-          Рафаела, нека се разходим малко – предложи ù той, като ù подаде ръката си, а тя кимна и я хвана. Тръгнаха бавно надолу.

-          Как реши да дойдеш? – поде тя.

-          Исках да те видя.

-          Мина толкова време! Почти те бяха забравила...

Тя обърна отчаяно поглед към него, а той го срещна. В очите ù се четеше скръб, бе отпаднала. – Не трябваше да те търся. Направих грешка. Аз...

-          Шшт! – промълви той и сложи пръсти върху устните ù. Погледът му бе нежен. Те обърнаха при часовниковата кула и тръгнаха обратно. Той спря и рече:

-          Искаш ли да дойдеш с мен в столицата? Заминавам тази вечер. Ще те запозная със сестра си и племенницата - много е пораснала.

-          Не мога, празненството ме очаква! – отвърна тя отчаяно. Беше като подплашена сърна. Той прокара пръсти в косата ù и се усмихна.

-          Пуснала си косата си! Тя кимна. Личеше, че се двоумеше. Ръцете ù трепереха. Той ги взе в своите.

-          Ще дойдеш ли с мен, Рафаела, или предпочиташ да останеш със съколегите си?

-          Не зная, аз... Не биваше да идваш! Ами жената, с която живееш?

-          Не мисли за нея сега. Няма я вече в живота ми.

 Тя помълча още малко, сетне го погледна с големите си красиви очи и той съзря в тях блясък.

-          Добре, ще дойда. Кога тръгваш?

-          Веднага! – отвърна той и ентусиазирано я хвана за ръка.

-          Трябва да кажа, че ще отсъствувам  – отвърна тя  - Ще ме търсят!

-          Ще те изчакам в колата – отвърна в отговор той.

Тя забърза към хотела. Празненството бе в разгара си. Залата бе пълна със студенти и учители. Тя потърси класния си ръководител и когато го видя, отиде при него и му рече:

-          Няма да остана за тържеството. Налага се да замина.

Проницателният математик веднага улови трепета в гласа ù, но се въздържа да задава въпроси, а само кимна. Тя се обърна и излезе. Качи се в колата запъхтяна, а той я погледна с усмивка и запали двигателя. Подкара леко и зави зад ъгъла. Когато излязоха от града, тя изтръгна въздишка на облекчение. Сякаш някаква тежест се бе смъкната от плещите ù. Бе щастлива, че заминава.

-          Възнамерявам да отседнем в един хотел.  Какво ще кажеш? Имам и пътуване до Франция другата седмица. Надявах се да дойдеш.

  Тя не каза нищо.

-          Много си бледа. Има ли нещо, което те тревожи? – попита той и хвана ръцете ù с дясната си ръка – с лявата шофираше.

-          Добре съм. – отговори тя тихо.

Истината бе, че животът ù бе изгубил смисъла си. Четири години наистина бяха в състояние да променят живота ù. Преди точно толкова се бе състояла първата им среща. Тогава тя бе само петнадесетгодишна. Още помнеше първата им прегръдка и сравнението, което бе направил спрямо нея и красивата кукла... Тогава тя бе още дете, а той бе уплашен от нейния силен дух и интелектуална развитост... А ето сега пак са заедно, след четири години – тя вече красива девойка, той – зрял четиридесетгодишен мъж.

Колата спря пред малко триетажно блокче. Той слезе и ù отвори вратата. Тя слезе бавно и грациозната ù фигура му се стори дори по-изящна от преди – изглеждаше по-красива със своята кожа като слонова кост. Застанаха пред входната врата и той се пресегна надясно да натисне звънеца. Беше в красив сив костюм ‘Hugo Boss’, а вратовръзката му леко докосна бузата ù и тя усети аромата на френски мъжки парфюм. Чуха се стъпки и една жена на средна възраст отвори вратата. Имаше кръгло лице, сини очи и тънка червена коса. Беше с нормално телосложение, средна на ръст. Погледна Рафаела с учудване, като очите и се разшириха, а устната и леко се отвори. Сепна се почти моментално и разтвори вратата, за да могат да влязат гостите.  Рафаела се настани на дивана в хола. Жената седна на табуретка непосредствено срещу дивана, а той се настани до Рафаела.

-          Това ли е приятелката ти, с която живееш?

-          Не, това е Рафаела.

-          О, приятно ми е, Мелинда.

-          Рафаела. – тя подаде нежната си ръка и разликата между нея и тази на Мелинда – груба и състарена, можеше да се види веднага.

Рафаела бе нежна и женствена, колкото Мелинда бе груба. Той отиде да направи кафе. Рафаела и Мелинда останаха сами в гостната. Рафаела бе мълчалива, отпуснала ръце върху атлазената рокля, загледана в тях. От нея лъхаше истинска грация, докато Мелинда, облечена в прост панталон от плат и памучна блуза по врата, бе седнала, кръстосала краката си и превила гръб, не излъчваше и малко женственост. Косата ù бе изтъняла от времето и честото боядисване с калай и бе загубила женствеността си, докато тициановите коси на Рафаела изглеждаха като копринени, спуснати нежно по страните ù. Мелинда я изучаваше с леко присвити очи и прехапани устни. Добре осъзнаваше, че съперницата ù бе жената, която тя никога нямаше да бъде и я намрази още щом я видя.

   Той се върна с подноса, постави го на масата, взе си чаша и се облегна на дивана. Рафаела понечи да си вземе втората, но се сблъска с ръката на Мелинда, която привидно го направи нарочно. Рафаела моментално реагира на допира и дръпна ръка.

-          Заповядайте, вземете я. – рече плахо тя и този ù жест страшно го впечатли. Рафаела пак се извини  и понечи към третата чаша. Мелинда прие извинението с явно негодувание – личеше, че не сипатизира на девойката. Той бе предвидил това и предложи на Рафаела да резервират хотел. Тя прие с неохота. Мелинда донесе палтото ù и я попита, докато ù го подаваше:

-          Колко годишна сте, Рафаела ?

-          Осемнадесет.

-          О, колко сте млада. Мелинда отлично знаеше положението на брат си и че подобна връзка няма да се одобри на колегите му.

-          Благодаря. – отвърна свенливо Рафаела, отлично осъзнала намеренията на Мелинда, но привидно хладнокръвна.

-          Страшно съжалявам, Рафаела! Не подозирах, че така ще се отнесе. По принцип е мила жена. Може би възрастта ù се отразява така.

-          Няма нищо. – отвърна Рафаела. – Не това е, което ме тревожи в момента. Аз... не биваше да идвам... Ти не трябваше... да идваш в моя... Аз... не трябваше... не трябваше да ти се обаждам... Беше грешка...

-          Не говори така. Това, което казваш, не е вярно. Аз... наистина възнамерявах... мислих за теб

-          Но ти толкова ме нарани тогава... Аз имах нужда от тебе... Търсих те... А ти ме отхвърли от мислите си... Не ме искаше! Защо дойде сега!? Аз почти те бях забравила!!!

-          Ти беше толкова млада... Аз имах положение. Как щеше да ми се отрази?

-          Аз те обичах, за бога. А ти го прие като тийнейджърско увлечение! Колко несправедлив бе към мен. Аз... аз имам нужда да си ида. Върни ме вкъщи. Не можем да продължим нещо отдавна завършено. За бога, ти сам каза, че между нас нищо не би могло да се случи !

-          Аз... Рафаела... Аз се влюбих в тебе от момента, в който те видях. Ти си истинска красавица още от малка... И бе толкова развита тогава... Но аз не можех... страхувах се да бъда с тебе. Ти бе непълнолетна, а аз тъкмо бях взел да се издигам в обществото. Трябва да ме разбереш,  Рафаела! Сега съм тук, дойдох за теб и вече няма да те оставя.

-          Ти вече ме остави! Не ми бе морална подкрепа в продължение на цели четири години. Четири, мъчителни за мене години – може би най-трудните в моя живот. Аз бях толкова самотна, нуждаех се единствено от тебе. И сега, когато успях да стана на крака, да се съвзема от ужаса, ти се появяваш ей така, от нищото ! Не мога, просто не мога...

Тя излезе от колата и с треперещи ръце и сълзи на очи забърза нататък. Възнамеряваше да иде на гарата, щеше да се намери някой влак...

Той излезе веднага и я извика. Тя спря на място, без да се обръща. Той забърза и спря пред нея.

-          Погледни ме, Рафаела!

Тя вдигна плахите си големи очи към него, а сълзите ù приличаха на перли.

-          Не си тръгвай от мене! Искам да знаеш, че аз много се промених – не съм  хлапакът, дървото, което бях преди. Не исках от мене невъзможното, Рафаела. Та ти  бе още дете – какво можех да направя – да ти вдъхвам надежди и да те срина повече ли!?

-          Можеше да не ме оставяш напълно. Можеше да ме виждаш... Можеше...

Тя се задави в сълзите си и тръгна.

-          Рафаела, къде отиваш??

-          Прибирам се... Вкъщи...

*  * *

Лекцията тъкмо свърши. Рафаела излезе от залата с тетрадка в ръка и блясък в очите. Бе облечена в зелен памучен панталон чарлстон и копринена блуза в същия цвят с широки ръкави до лакътя и квадратно деколте. Носеше обувки от змийска кожа. Бе разпуснала тициановите си коси и те се стелеха по раменете и като огнени кълба.Сложила бе зелен молив на клепачите си. Беше края на първия и семестър на втората и година като студентка по право в юридическия факултет. Няколко нейни колежки се присъединиха към нея и заедно тръгнаха надолу по улицата. Обсъждаха лекцията и новия си лектор по вещно право. Рафаела бе отлична студентка, с един от най-високите успехи във випуска досега.

    Девойките се разделиха на кръстопътя и Рафаела продължи надолу. Имаше строеж на улицата, по която обикновено минаваше  и мина по една пряка. Както си вървеше по тротоара, се бе разсеяла и се блъсна в някого. Отскочи назад като сърна и се извини. Погледна към човека, в когото се бе блъснала и ахна. Бе той! Бяха минали цели три години, откакто се видяха за последно, но тя не можеше да сбърка скулите, фигурата и кадифения поглед, прозиращ през златните очила... Не бе се променил много, само косата му бе посивяла на слепоочията. Бе същият, в когото се бе влюбила като петнадесетгодишна. Този път той я позна.

-          Рафаела! Това си ти! – рече той захласнат в косите ù. – Колко си се променила!

-          Аз съм, да... – отвърна тя смутено. Бе овладяла докрай адвокатския език. – Трябва да вървя!  Приятен ден! – рече тя и поде, но той я хвана за ръката и я спря.

-          Почакай! Искам да те видя. – Той продължи да я гледа прехласнат, бе дори по-изящна отпреди. В очите му за първи път тя долови някаква странна тъга.

-          Но аз... трябва да вървя...

-          Нека само за малко.

-          Добре. – съгласи се тя,  не можейки да откаже на този умолителен поглед...

-          Ела, влез, аз живея тук.

-          Не, нямам време за това...

-          Моля те, само за момент.

Тя го последва плахо. Той я въведе вътре. Къщата бе белосана отвън, едноетажна с голяма резбована веранда. Бе много добре поддържана и това се забелязваше още от предверието. Килимът бе персийски, по стените висяха картините на Реноар и Сьора – какъв познавач бе той! Бяха боядисани в топли кремави цветове. Въведе я в хола – най-хубава стая в къщата. Прозорците бяха големи, гледаха към градината. Бе ранна пролет и мирисът на липи се усещаше от леко отворения прозорец.  Най-голямо впечатление на Рафаела обаче направи огромната дървена секция срещу вратата. Бе полирана, с големи витрини и отлично подредени равни книги – бяха около тридесет хиляди. Тя седна в едно старомодно, но много изящно кресло в стил Луи XIV, а той се настани на друго, същото като това, срещу нея. Делеше ги малка дървена масичка с резбовани крака, изобразяващи лъвски лапи. Тя се облегна леко назад и косите ù се разпиляха по облегалката на креслото. Ах, тези коси... Никъде не бе виждал такива, по тях я бе познал, като се блъснаха. Не сведе поглед от нея нито за секунда. Стояха така петнадесет минути, но тя наистина се смути, страните ù леко порозовяха и реши, че е време да тръгва. Тъкмо да се извини и понечи да стане, когато той я придърпа към себе си и усети аромата ù – пролетен букет... Непременно бе Гучи. Тя се смути, а и усети гъдел при допира на бузата му до шията ù... Не, не можеше да ù причини това... Тя окончателно го бе изтрила от съзнанието си след последната им среща и нямаше намерение да го допуска в живота си за трети път... Той усети дълбокия ù смут и се отдръпна, но още стискаше ръката ù – не можеше да я пусне да си върви... Въпреки че я бе наранил, въпреки че бе толкова млада, бъдещето бе пред нея, имаше толкова обажатели във факултета, с които би прекарала живота си щастливо, тя почувствува, че е завинаги свързана с човека, който така копнеещо я гледаше през тези златни очила...

 Тя го изгледа с невярващ поглед и запита:

-          Сам ли живееш тук?

-          Не съвсем, имам куче в двора, искаш ли да го видиш?

-          Разбира се. Обожавам животните. Навремето и аз имах...

Той я изведе в задния двор. Пред градината с лехите имаше масивна дървена колиба, обкована с ламаринени плоскости върху покрива. На една кука, закачена за къщичката, висеше синджир. Рафаела го проследи с поглед и забеляза, че кучето седи зад нея, припичайки се на слънце. Бе красива породиста немска овчарка. Тя обожаваше тази порода, а изглежда и кучетата я обожаваха, защото щом я видя, Рекс (така се казваше кучето) стана и тръгна към нея. Тя леко се приближи и го помилва по главата. Кучето и скочи с предни лапи, сякаш искаше да я прегърне и възглавничките му се отпечатаха върху блузата ù. Тя се дръпна назад и започна да се вайка. Той ù подаде една навлажнена кърпа, но петната не искаха да се изтрият.

-          Извинявай! Той е много любвеобилен, но само с мене. Лае непознати, дори сестра ми.

-          Е, явно си падна по мене, остави ми спомен даже. Това няма да се изчисти, стъпил е върху катран. – рече тя и се усмихна... Колко красива бе, като се усмихваше – очите ù грееха. Той не се стърпя, обхвана я през кръста и докато се усети, я целуна. Рафаела не се възпротиви, отпусна ръката си и кърпата падна в тревата, а с другата го обхвана. Отговори на целувката му и те дълго стояха прегрънати. Рафаела бе облегнала глава на рамото му, а той, хванал я през кръста, бе заровил лице в тициановите ù коси,  усещайки нежния аромат... Прехласнат, той се олюля, когато тя се отстрани от него.

-          Стана късно, наистина трябва да си тръгвам. – сепна се Рафаела.

-          Разбира се... Ще те изпратя. Ще дойдеш ли пак?

-          Добре. – съгласи се, без да се замисля Рафаела.

Той я изпрати до портите и дълго гледа след нея. Изящната ù фигура се спускваше бавно надолу по шосето, а косата на леки вълни се мяташе около раменете ù. Когато се загуби от погледа му, той, все още опрян на оградата, въздъхна...

Времето отминаваше бавно и нямаше ден, в който той да не си помисли за Рафаела. Бленуваше косите ù, страните ù, погледа ù, красивата ù усмивка, изящната фигура... Всичко му напомняше за нея, дори продавачката в магазина.

Рафаела бе страшно напрегната в последно време. Имаше много работа вкъщи и куп доклади и реферати за университета. Пътният транспорт и задръстванията я изтощаваха – бе загубила апетит и бе отмаляла. Нямаше време да мисли за нищо друго. В един делничен ден след края на лекциите, като излизаше от залата, един неин колега я догони и спря. Казваше се Красимир. Също беше студент по право – в нейната група. Бе я харесал при първата им лекция, когато случайно бе седнал до нея. Тогава я заговори, но тя не му обърна внимание. С течение на времето станаха по-близки.

-          Рафаела, чакай. – подвикна плахо той – Искаш ли да дойдеш с мен до библиотеката, после може да пийнем някъде кафе. Кажи да! – молеше я той.

-          Извинявай, Краси, наистина, но няма да мога днес. Чувствам се отпаднала и ще остана вкъщи. Имам и доста ангажименти.

-          Хайде де! Май прекалено много стоиш вкъщи. Виж какво слънце е напекло! Пролет е, Рафаела, трябва да излизаш повече. Не приемам  „не” за отговор. Ще дойда да те взема в 15:30 ч. До тогава!

-          Но, Краси...

Той вече бе тръгнал. Винаги ù погаждаше този номер,  пък и тя беше доста остра с него... Но защо да му дава напразни надежди!? Не я влечеше истински. Всъщност кой я влечеше въобще!? Освен онзи адвокат...

Точно в 15:30 ч. звънецът на входната врата иззвъня продължително веднъж. Красимир я чакаше отвън. Бе облечен просто – с дънки, лек пуловер и велурени обувки. Бе слаб и висок, рус със сини очи. Рафаела не харесваше такива очи, вдъхваха ù сякаш твърде много респект и бяха студени. Докато очите на адвоката бяха кафяви и топли, със спокоен и любящ поглед.

-          Идвам! – отвърна тя. Бе облечена в лека бежова рокля под коляното, с дълги ръкави и любимото ù квадратно деколте. Бе сложила леки обувки със закопчалки в същия цвят. Косата ù бе разпусната.

 Красимир носеше два тома правна литература. Възнамеряваше да го върне и след това да я заведе в някое тихо усамотено кафене, недалеч от библиотеката. Не искаше да я насилва да изминава голямо разстояние, тъй като знаеше, че не ù беше добре.

Седнаха в кафенето. Тя си поръча портокалов сок, а той чаша капучино.

-          Рафаела, притеснявам се за тебе. Никъде не излизаш, а трябва. Времето е наистина чудесно. Нали преди се виждаше с приятелки от групата. Събери се пак с тях. Не може така! Твърде млада си още да се затваряш вкъщи.

-          Чувствам се скапана. Климатът не ми се отразява май добре. А и забързаният живот ме смазва. Имам нужда да ида някъде за известно време.

-          Така бих искал да те заведа, но знаеш, че доходите ми не са големи. А и нямам време за това.

-          Здравето е най-важно, а аз май не се грижа особено за своето... Нека сменим темата, моля те.

-          Добре. Не съм те питал, но... имаш ли си приятел? Не съм те виждал да ходиш с някого.

-          Аз... Защо ме питаш това?

-          Искам да знам.

-          Не ми трябва приятел точно сега. Това значи само още болка. Стига ми толкова.

-          Рафаела, не бъди толкова драматична. Животът е хубав!

-          Разбира се...

Това беше нещото, което не харесваше в характера му. Бе твърде ироничен относно живота, приемаше го с лека ръка, не държеше на важните неща. Обичаше компаниите и разпуснатия живот. Нямаше нищо от адвоката у него. И изведнъж се случи това. Тя обърна глава и го видя! Видя адвоката, който тъкмо премина през улицата и тръгна по тротоара, на който беше кафенето. Ходеше с почти наведена глава и фиксиран поглед. Сега си спомни, че му бе обещала да го навести. Бе минал цял месец оттогава. Какво ли си беше помислил!!! Почувствува нужда да му се обади, че го е видяла. Но какво да направи!? Нямаше време да обяснява, той щеше да завие зад ъгъла.

-          „По дяволите!” – рече си наум Рафаела и побягна навън. Настигна го и се олюля, но той я хвана навреме.

-          Рафаела! Леко, дръж се за мене.

-          Няма нищо, добре съм. Ти как си? Съжалявам, че не успях да те навестя.

Лека руменина бе обагрила страните ù от явното вълнение. Очите ù отново светнаха с онзи странен пламък, който се появяваше само при вида на адвоката.

-          Не съм зле. Защо, да не би да се е случило нещо? Изглеждаш ми изморена. Сигурна ли си, че си добре?

-          Всъщност  - не съвсем... Прав си за това – уморена съм, много... Не ми понася май живота в столицата.

-          Защо не ми каза по-рано? Щях веднага да те изведа оттук за колкото е необходимо! Имаш ли сили да заминем някъде? Няма да е далеч, само да е на достатъчно разстояние от този запрашен въздух. Как не се сетих по-рано! Станала си още по-бледа отпреди и си отслабнала.

Дъхът и спря. Още едно доказателство, че беше Единственият. Разбираше я така добре, както никой друг. Знаеше желанията ù, копнежите ù, терзанията ù. Тези топли кафяви очи виждаха всичко отвъд душата ù – за тях нямаше тайни, скрити копнежи или тревоги.

-          Сигурен ли си? По-добре да не те обременявам със себе си. Ти имаш своите задължения...

-          Остави задълженията, Рафаела! Прекалено много те е грижа за тях! Заминаваме още днес! Ще те заведа на едни страхотни извори. Там ще се почувстваш като нова. Ще те оставя сега у вас и ще мина да те взема с колата до един час. Ще се оправиш ли дотогава?

-          Разбира се. Но наистина, нямаше нужда. Аз... ще се оправя.

-          Не ми възразявай! – отвърна той нежно а в погледа му се четеше любов и жал –  толкова обичаше съществото, което се бе вкопчило за него...

Стигнаха до мястото, където тя живееше. Преди да я пусне да влезе, я придърпа към себе си и я погледна с копнеж. Толкова му се искаше да целуне тези устни, но се въздържа. Не искаше да избързва. Тя бе наистина изтощена. Той се уплаши да не падне, като я пусне, затова я изпрати до входа.

След час тя бе опаковала багажа си и го чакаше пред вратата. Чу го да се изкачва по витата мраморна стълба. Бе облечен в сив костюм със сива вратовръзка на райета и черен колан. Държеше връзка ключове в едната ръка. При вида ù се появи усмивка на лицето му. Той поде куфара ù и тръгнаха надолу. Като стигнаха до колата, той сложи куфара в багажника и запали двигателя. Чак тогава забеляза колко красива изглеждаше. Бе облечена в кремава свободна копринена рокля, с фин колан на кръста. Косата ù бе идеално сресана назад, а златното колие, с което бе на бала си, се спускаше нежно по шията ù и очертаваше ключиците. Миглите и изглеждаха златни на светлината, а очите ù бяха още по-дълбоки и големи на изпитото ù лице.  Тя го погледна както някога, когато бе петнадесетгодишна и той съзря дълбокия ù, молещ поглед върху лицето си. Въпреки тъгата в очите си, тя се усмихваше както преди – с тази чиста невинна детска усмивка. Но този път срещу него седеше не петнадесетгодишното момиче, а двадесет и една годишната девойка. Той не се сдържа и я придърпа към себе си, като страстно я целуна. Тя остана като зашеметена, не осъзна какво стана. Той се смути – както някога – и подкара бързо колата. Устните ù пулсираха...