-          Имаше го. В условията го имаше. Когато реша, мога да пиша за други хора и то задължително трябва да влезе в книгата Наистина се връща по-рано. Подавам му написаното. Той го изчита и ме гледа непонятно.

-          Ми.

-          В моята  Автобиография?

-          Да!

-          Интересно. Аз си мислех само имената, а то цели страници за Джуджета.

-          Хубаво стана. Той също е успял по своему.  

-          А за мен?!

-          Има време. Там е трудно.

Той вади няколко бутилки уиски и един галон. Наливам си от всички видове в 3 или 4 чаши. Откъде да започна да пиша за този мъж? Чакай, трябва да помисля, но след като си изпия уискито и се наспя. Изморена съм от тичането по оная огромна поляна да сервирам по 15 часа на ден, но го слушам. После ми показва оризовия плаж в Италия. Бели, малки, гладки камъчета във формата на ориз и морето пред тях. Нищо не съм видяла в живота си. Нищо! Това ме натъжава неимоверно много, става ми студено и бързам да си тръгна. И пак оня въпрос „Защо точно  този мъж?” Защо преглътнах?    

-          Лека нощ.

-          Чао.

Сутринта нарано  отивам в черквата. Сама съм. В ръцете си стискам тефтера си… и почти на глас изричам:  Дай ми, Господи… Благословията си! Дай ми я… И ти, Богородице. Гледам ги всичките светци и ангели, стискам в ръката си 20 стотинки, показвам им тефтера си и направо им се моля. Помагайте ми. Пазете ни и двамата… 

Отивам да сервирам. Следобеда виждам, че едно АТV бавно и малко тромаво завива в двора на хижата. На мен ми се вижда огромно и страшно и въобще не поглеждам кой слиза от него. Мъжът върви към мен, аз още гледам чудовищния автомобил. О, Боже! Това е той! Почти до мен. Кимам с глава. Той също. Не знам защо леко си разпервам ръцете, като за прегръдка.  Какви глупости ми минават през главата.

Момчето е голо до кръста. Играе волейбол. Любимият ми спорт. На 15-16 е, но изглежда по-голямо. Още неоформено, но личи, че ще стане едър мъж. Българин. Забива топката. Точка. Геймът е спечелен. Мускулите му се издуват, той пораства и не е на себе си от радост. Усмихва се.

Седим един до друг и пак под ъгъл, и си говорим врели-некипели. Нещо и двамата не можем да се отпуснем напълно.Не се познаваме толкова добре, а и има много хора. Слънцето топло ни грее. Той повдига двете си ръце и ги сплита зад врата. Под мишницата тениската му е скъсана. Усмихвам се отвътре. ”Благодаря, професоре! Ей това исках да видя във вас! Детското.” Тая учтива форма ще ме побърка. Уважение ли изпитвам, без да го целя? Респект? Или гордост?” Той остана на масата, докато слънцето се скри. Продължихме да си говорим.

                                                                                                                                                                                             -      Ей ти, булка, Спасовден!

-          Какво означава?

И той ми обяснява, обяснява смисъла на българската ни поговорка и изведнъж чувам:  Роден съм малко след войната. Заслушвам се хубаво. Трудни и бедни години бяха. И гладни. Не само тениските ми бяха на дупки, ами и панталоните и обувките… и гащите. Баща ми беше в затвора. Паузата е огромна. Както се смеех на  „Ей ти, булка, Спасовден”, сега стоях замръзнала на стола. Крушката изгасна над главите ни. Стана тъмно. Или той го направи, за да не виждаме очите му. Всички млъкнахме и зачакахме. И така в тъмното след доста време, той продължи:

-          В училище изпитвах срам  заради това, че баща ми беше в затвора.

-          Срам? – Го питам ясно аз.

-          По-скоро неудобство. Всички деца знаеха.

-          Той е бил политически затворник?

Кима с глава. Опитва се да се изкашля. Искам да му кажа ”Времената са били такива. Толкова бащи, като баща ти, са били по затворите.” Нищо не му казвам. Млъквам. Той също. Само преглъща, отпива от виното и сменя темата. Гласът му звучи гърлено. Останали сме само двамата.

-          Тази нощ ще има звезден дъжд. Искаш ли да го погледаме през телескопа?

Мълча. Май не ми се гледат звезди точно тази нощ. Но тръгвам.

Той наглася телескопа, после тихичко ме вика.

-          Ела. Пак повтаря: - Ела. Отивам. Главите ни се доближават една до друга.

-          Какъв точно професор си?

-          Успял… Полетът ми е рано. Пожелай си желание.

-          Аз не видях падаща звезда.

-          Аз видях две. Бързо, бързо… Подарявам ти я.

Посред нощ той си тръгна… Отново.

Аз се прибрах и зачаках следващото му завръщане.