Състезанието завърши. Никой не беше бит. Всеки беше със своята индивидуалност. Прякорите са си прякори, хората са си хора. Но те оставяха печата на своето време, където живееха. Людете щяха да ги запомнят с прякорите им. Времето беше такова, че всичко се знаеше в града, а и всички се познаваха. Колкото може, си помагаха, радваха се, страдаха, но в свободното  време си устройваха комшулук. Портите стояха отворени за комшиите. Кепенците на прозорците не се  затваряха, защото никой не се страхуваше, че ще се случи нещо. Крадци почти нямаше. А ако имаше, те не бяха тукашни.  На крадецът му се устройваше такова пиршество, че втори път нямаше да  се вясне никогаш тук. Времето беше тежко, но людете бяха други.  Имаше повече задружие и любов между тях. Умееха да се уважават и помагат. Почти всички бяха бедни, но щастливи, че имат таквиз комшии. Завистта между тях не беше позната. Инак, можеше от време на време да се поскарват, но пак си оставаха близки.

   Ей, време, време! Няма те, време... Няма ги вече тия  люде!...

   След края на състезанието Павлето хвана за ръка Вяра и двамата тръгнаха към дома ù. Вкъщи се прибра  късно. Стрина Стефана беше сложила гозбата от фасул на софрата, а до нея питата, която беше приготвила само за него. Тази вечер беше весела, че момчето ù си има момиче и то кво, камътно и учено.

Следва