Тази сутрин Стефана стана рано. Облече поизносената си рокля, запаса престилка и с чаша в ръка леко приближи леглото на сина си. За миг обърна чашата над главата на момчето и бистрата стуя потече по бузите му. Павлето се стресна и замахна с ръка. Отвори очи и се усмихна.
- Честит рожден ден, сине! Да си ни жив и здрав! Най-важно е здравето. Ако го имаш, имаш сичко - рече тя.
- Уф, мъри, мале! Виж на кво замясах! - смъмри я Павлето.
- Недей така, сине! Старите ора думат, че когаш плискаш вода, цялата година ше ти върви по вода. Нъл знайш? У нашия дом има адет. На секи рожден ден да заливаме рожденика с вода. Затуй не са сърди, сине!
   Павлето се прозя няколко пъти, стана и облече набързо панталоните си. За миг се спря и се затича към килера. Върна се в неузнаваем вид. На главата гарсонетка. На нея висеше тънък шнур, усукан  на едно от копчетата на черното му сако. Беше обут с раиран панталон, тесен, с параменти, четири пръста. С дочена  риза, с гумена яка, която можеше да се чисти с плюнка, и шарена вратовръзка с голям възел. Краката му бяха обути с половинки обуща, с копче отляво, с тъпи и широки върхове. Липсваше му само бастунчето.
   Това не изненада Стефана. Та нъл днес момчето имаше рожден ден. Беше решило да отиде официално на работа.
- Мале - рече Павлето. Турни и някой бутилчица от онуй, мискетовото винце и някоя друга луканчица! Та кат свършим работа, да са почерпим.
- Добре, сине, ей сегичка.
   Жената излезе от одаята и се върна много скоро с вързопче в ръка.
- Ето, земи и тръгвай, че ей на, слънцето е на хоризонта!
   Момчето взе вързопчето и се забърза към капията.  В ума му се завъртя мисълта, че преди два дни беше Игнажден, а вкъщи не се чу весела гълчава. На тоя ден майка му вдигна висока температура. Затресе я. Не разбраха откъде дойде. Решиха да идат при старата Павлевица, баячката, та мож да са уруки.
- Уручасана си, булка. Някой та е погледнал с лоши очи. Завидил ти е - и бръкна с машата в огнището. Взе пепел, пусна го в пахара с вода и шушнеше нещо. Очите ù засълзиха и започна да се прозява.
- Ей на, уруките излизат. "Отде дошло, там отишло" - изрече тя и излезе навън. Обърна се с гръб към помийната яма и  хвърли водата от панера. "Отде дошло, там отишло" - повтори тя и тръгна към къщата.
    Огънят на Стефана изведнъж секна. Жената се успокои. Старата си тръгна. На вечерта, за първи път не посрещнаха Игнажден.
Следва продължение