28.06.2023 г., 16:36 ч.

 Проекто роман Село Змейково Глава 7 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
276 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

Село Змейково

 

Глава 7

 Тази вечер малкия Петърчо спа в топло легло. Митра му разказа приказка, и когато се унесе го зави майчински, помилва го и го целуна по челото. Това дете отдавна не беше усещало истинска ласка, нежност и топлина. Само то си знаеше какво беше преживяло в пещерата на Брегините. А утре Петърчо щеше да е още по-щастлив, защото щяха да потърсят майка му. Дано и тя да не беше отвлечена от змейовете? Тя отиде при останалите на двора. Там край огнището вече се беше появил Краз. Ведмагът беше разменил малките свракички за информацията и чакаше Митра. Той погледна дамата с поглед, той не харесваше вещиците. Самият той беше избил десетки от тях. Но тя беше различна. Нейните дела не са насочени да нараняват, не са насочени за нейна лична облага. Тя използваше силите си за да помага. Поне за сега. Но той добре знае, че повечето вещици преди да осъзнаят силите си са такива. Но после се възгордяват. Той лично се надяваше това да не се случи.

- Така май вече се събрахме? – започна Краз. – Свраката изпълни своята част от сделката.

- И? – Янко вече нямаше търпение да научи къде е това митично село.

- То е там … - Краз посочи с пръст към звездите. Но Койчо забеляза, че той сочи конкретно към луната.

- Къде там? –Йовко не можа да се сдържи.

- На Луната. – отговори Койчо, а Краз поклати с глава одобрително.

- Но как ще стигнем до там? –Йовко седна до Янко, който също беше унил. Задачата взе да става неизпълнима. Как щяха да стигнат до там? Та те нямаха летателни апарати. За космоса знаеха, че там даже няма кислород. Как щяха да дишат?

- Това не е всичко нали Краз? – Койчо се изправи и го погледна право в очите. Ведмагът добре знаеше, че не можеше да укрива информация от него.

- Да, има начин. – Краз показа вампирските си зъби и се намръщи. – Но знам, че няма да мине пак без мен, а не ми се иска да се забърквам в човешките дела. – той прибра зъбите си. – Има три пространствени тунела през, които тези същества минават за да дойдат тук. Два от тях са на холоранска територия. И те са пазени но има още един, който е на юг. Той е в земите на Траксмаргите. За съжаление не знам къде точно се намира. Но знам, че е в планината Америко.

- Значи ще ни заведеш! – заповедта беше дадена.

- Знаех си че така ще кажеш. – Краз се изпари. А другите наскачаха. Имаше шанс да открият близките си. Да, определено това беше най-хубавата новина тази вечер. Надеждата се завърна, но колко ли трудности ги очакваха? Само боговете знаеха.

 

********************************************************

 

На самата граница с холоранската империя се бе образувало езерото Чергара. То събираше в себе си няколко малки реки и поточета, а накрая то самото се оттичаше в река Янтра. Тя после продължаваше на юг и се вливаше в големия южен океан. От източната страна на езерото се издигаше рибарското селце Чергара. Поминъкът на местните беше предимно риболова. Картините които заобикаляха езерото не можеха да бъдат нарисувани, от обикновен художник. Красотата от смесицата на зелен бор с леко почналия да пожълтява бук не можеше да се опише с прости думи, защото се получаваше прекрасно златисто-зелено море, което обгръщаше зелено-синьото езеро.

На Койчо, Янко, Йовко, Мартоломей и Митра им отне около един час път пеша по пътя за да стигнат до него. Като по път им се налагаше да се грижат и забавляват и малкия Петърчо. Това ги накара и те да се забавляват.

 Пристигнаха в неговото селце малко преди обяд. Тишина бе обхванала опустялото селище. Определено си личеше, че змейовете са минали и от тук. Докато вървяха по главната улица не срещнаха никой. А дворовете на къщите бяха празни и някак застинали. Личеше си, че по тях не беше стъпвал човек с дни. Петърчо посочи една малка уличка и те тръгнаха по нея. Но и там никой не срещнаха. Стигнаха до къщата на семейството на Петърчо. Мартоломей натисна врата. Тя беше заключена. Янко прескочи високата тухлена ограда и се провикна вече навлязъл в двора:

- Ехо, има ли някой… ехо… - гласът му отекна в тишината. Сред розите се чу шум. Янко се обърна към тях. Но там една котка се шмугна и избяга през комшийската ограда.

- Ехо … - извика пак Янко и тръгна към къщата. Но в този момент се чу друг шум, различен от предния. В същия момент една стрела профуча на милиметри от лявото му ухото, и се приземи на земята с неуспех. Янко залегна и издърпа меча си от гърба.

- Ехо чувате ли ме… - извика отново той. – Ние идваме с мир. Не сме холорани.

- Водим едно дете с нас… - провикна се Койчо иззад оградата. Той както и другите чуха стрелата и приклекнаха до самата ограда.

- Не стреляйте, ще го уплашите… - Митра притисна Петърчо към гърдите си.

- Мислим че е ваш син казва се Петърчо. – леко се изправи Янко, но последва друга стрела, която се заби в близката круша.

- Не, няма как да ми водите Петърчо. – отговори в крайна сметка един разстроен женски глас. – Той изчезна. – чу се хлипане, явно жената беше разстроена. – А след него змейовете взеха и мъжа ми… -тя се показа от мазата и хвърли арбалета напред. Янко се изправи и прибра меча си.

- Не се бойте госпожо, няма да ви нараним. – Янко се приближи до нея бавно. – Наистина ако отворите портата ще видите сина си. – тя го погледна с очи пълни със сълзи. Погледа й беше невярващ. Тя беше загубила вяра към боговете. Те и бяха отнели всичко. Бяха отнели сина й, после мъжа й, заедно с всичките и приятели и съседи. А сега идват някакви непознати и казват, че водят сина ѝ. Не, тя не вярваше! Това нямаше как да и се случи на нея. Последните няколко дни не се случваше нищо хубаво, защо сега трябва да се случва това? Но въпреки това тръгна плахо към врата. Все пак искаше да е истина. Не вярваше, но искаше. Всяка стъпка я доближаваше но разочарованието или може би не? Тя отключи врата и я отвори. Видя цялата странна групичка. О богове, там беше и той. Това наистина е синът ѝ! Петърчо я погледна плахо. Да, позна я. Това вече е истинската мама. Не онази лошата жена. Той видя посърналото и от мъка лице, което се усмихна за първи път от няколко дни. Детето изпита прилив на огромно щастие и се отскубна от Митра. То скочи в обятията на майка си, тя го прегърна топло, очите й отново се напълниха със сълзи, които се спускаха като реки по бузите ѝ. Да те прииждаха. Но този път радостни сълзи. Детенцето ѝ, вече си беше у дома. Тази майчина прегръдка не се забравя, тя винаги ще го стопля, ще го утешава, ще го насърчава… Чувството беше така топло, така приятно, просто чувство на любов, майчина любов.

Не останаха дълго в къщата на Петърчо. Разбраха това, което и предполагаха, че и тук са вършали първо змейове, а след това са минали цяла армия от холорани. Последните после са разчистили след змейовете. Майката на Петърчо се беше спасила, защото този ден била неразположена и имала ужасни болки в корема. Целия ден си останала в къщи, а когато дошли холораните се скрила и барикадирала в мазето.

Ранният следобед те потеглиха на юг. Там единствено можеха да открият това, което търсеха, а именно своите близки и роднини. В земите на Траксмаргите щеше да приключи тяхното приключение. Но до тези южни земи имаше не малко път, не малко препятствия. Предстоеше им да прекосят море, да стъпят на непознат континент, да се срещнат с непознат народ. А и въпросите пред тях се трупаха. Книгата на Митра размъти любопитството на всеки един от тях. Каква беше тази книга? До колко е вярна? Какво общо има с рода Вокил?

» следваща част...

© Костадин Койчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??