kovak (Костадин Койчев)
138 295
20.06.2023 г., 12:40 ч.  

 Проекто роман Село Змейково Глава 1 и глава 2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Еротична
402 0 3

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

Произведение от няколко части
33 мин за четене

Село Змейково

 

Глава 1

Слънцето вече беше тръгнало да залязва. Небето червенееше над главите на братята Вокил, а мрака постепенно настъпваше и покриваше балкана.

- Да се връщаме „братле”. - настоя Койчо, който беше по-големия от братята Вокил.

- Не братле, не. Още малко, този път няма да се прибера без месо, писна ми все да ядем постен зелен боб. Знам, че е лято, но ние сме мъже, а и вече от доста време я гоним тази сърна… - Янко си направи заслон над очите с ръка, а после бързо я смъкна и сложи показалец пред носа си. – Тихо… - прошепна. - Тя е тук. – след което направи знак на брат си да мине в страни и да се заложи с лъка. Койчо беше един от най-добрите стрелци в селото. Той приклекна зад един храст, зареди лъка със стрела и поклати глава в знак, че е готов. В този момент Янко заобиколи много тихо и изкусно. Когато вече беше минал от другата страна на нищо не подозиращото животно, той тръгна към него, вече не се стараеше да пази тишина. Почна да пляска с ръце. Сърничката го погледна с жалните си очички и хукна право към капана на другия брат, а той се прицели и точно в момента на изстрела нейните нежни, миловидни черни очи срещнаха неговите лилави очи. Страха в тях беше като на малко дете, уплашило се от куче, което го лаеше нападателно. През тези нейни черни очи той видя сълза, която се стичаше покрай муцунката и в тази сълза видя уплашеното и сърце да бие, да тупти, то пулсираше и изпомпваше кръв, много кръв, не той не искаше да се цапа с нейната кръв, той свали лъка. Очите му бяха насълзени. Но не изпитваше вина, че не стреля, а просто жал към горката сърничка, която вече препускаше към тъмните доби на гората.

- Какво?! Не мога да повярвам, ти пак го направи. Какво ти става? Най–добрия стрелец си сигурно в целия свят, но когато видиш сърна не стреляш. – Янко не проумяваше какво се случва.

- Не мога , брат, не мога  да убия едно толкова чисто и красиво същество. То никому зло не е сторило.

- Ами аз, аз на кой съм сторил? – Янко не си сдържаше нервите и почна да крещи. – Аз на кой съм сторил, че трябва да се прибера в нас и да ям пак постен зелен боб?

Койчо наведе виновно глава скастрен от по-малкия си брат, който хвана дръжката на меча си и забърза за вкъщи. В този момент покрай него профуча стрела и в храстите нещо изтрополя. Койчо вече бе заредил следващата си стрела и се прицели пред уплашения поглед на брат си, който, недоумяваше какво става в момента. В храстите нещо наддаде цвилещ рев и изскочи навън насочвайки се към панирали я се Янко. Глигана тъкмо щеше да го стъпче, когато две стрели непосредствено една след друга пронизаха главата му и той се строполи в краката му.

- Заповядай брат! – Койчо перна закачливо брат си зад ухото. – Хайде почвай да го колиш, че ще му се замърси месото.

***

Когато се прибраха вече се беше стъмнило. Янко щастлив сложи главата на глигана на масата, а възрастната им майка се усмихна.

- Днес майко ловът беше успешен. Трябваше да видиш батко, как го свали само с две стрели. – Янко потупа брат си по рамото. А той се усмихна леко засрамено.

Тази вечер майка им, им сготви пача от ушите на глигана. Койчо и Янко бяха сираци. Баща им бе загинал в битка по време на голямата война с империята на Холораните. Те наистина бяха много задружни и не разделни. От малки баща им ги учеше да си служат добре с всички познати оръжия. По време на тези тренировки той установи, че Койчо стреляше отлично с лък, а Янко боравеше по-добре с меч и нож в ръка. Двамата заедно бяха непобедими. Поне така си мислеха те. Койчо беше висок около 197 сантиметра със стройна фигура и дълга до раменете светло руса коса. Очите му бяха с наистина редкия лилав цвят. Докато Янко беше с 2 сантиметра по-нисък и с чисто черна, направо гарваново черна коса, подстригана късо и тъмно кафяви очи. И двамата здрави и стройни момчета.

Когато се наядоха те излязоха пред къщата и се загледаха към небето. То бе обсипано с безброй звезди.

- Как мислиш братко дали тези звезди са богове както казва мама? – Койчо показа с длан небосвода.

- Не знам, но е леко плашещо, ако е вярно, не мислиш ли?

- Да, толкова много очи, които те гледат. – Койчо се усмихна.

- Но са красиви, не мислиш ли? – някак романтично каза Янко.

- Дам, можеш да завъртиш главата на някое момиче с тях. – Койчо го подбутна леко с ръка.

- Ами ще видим утре, утре е пазарът. – Янко разроши русите коси на брат си и се прибра в стаята си да спи. Той очакваше с нетърпение всяка седмица този ден. След края на този ден винаги има свирачи, и младите излизат на мегдана, за да играят хоро. Там играят и момите от долната махала на селото им, а сред тях беше и Митра. Момичето на неговото сърце. Те се бяха запознали на предния пазар. Тя беше високо стройно момиче с дълги черни коси и чаровни сини очи. По време на хорото се гледаха, а след него той я настигна да се запознаят. Разбира се, не успя да откъсне друга дума от нея, само името ѝ, но и то му стигаше, за да я сънува и бълнува нощем. Да той вече се бе влюбил. Когато останеше сам в главата му се появяваше нейния образ. Той събу цървулите си, масата в стаята му имаше джингов леген с вода. Той го свали на земята и си уми първо лицето, после врата, а на края краката и ръцете, след което се избърса с кърпата, която стоеше на трикракото столче. После духна свещта от свещника и се цопна в леглото си. Зави се добре с вълнена черга, защото селото беше високо в планината и нищо, че бе август месец, вечер температурите падаха до и около 0 градуса.

В главата му изплува отново образа на Митра. Янко си мислеше за сладките и устни, за желанието му да ги докосне с неговите, за желанието му да вкуси от тях. Той си мислеше за косите ѝ, за прекрасните ѝ гарваново черни коси, как се веят на вятъра, как той ги милва… Очите ѝ, тези прекрасни сини очи отново го  гледаха, не направо се вторачваха в него, а устните и влажни се усмихваха, направо му се смееха закачливо. Съня му дойде приятно и неусетно.

***

Койчо си седеше на пейката пред къщата и на светлината на един троен свещник си почистваше стрелите от кръвта на глигана. Самите стрели представляваха желязно острие с дървено продължение и две кокоши пера за баланс при летенето. Самото метално острие се намираше трудно, защото в тяхното село нямаха ковач и трябваше да ходи чак до близкия град, а той бе на 40 километра, те и не бяха евтини. Но за момента той имаше достатъчно. В кочана имаше тридесет стрели и за всяка имаше железен връх.

Големият от братята Вокил прибра и последната стрела в кочана. Прегледа и лъка, той провери колко е стегнат, опъна го. Леко го регулира от едната страна, след което пак го опъна. Този път беше добре. Чу шум оттатък реката и се загледа в гората от другата  страна на реката. Определено нещо се движеше сред дърветата. Те живееха на края на селото, и тяхната къща беше до самата река, която даже преминаваше през двора им. След края на двора им имаше само дървета и балкана. Той чу вик.

В този момент се изправи и се загледа в балкана, определено нещо преследваше друго нещо сред дърветата. Беглеца се движеше към къщата. Той нарами кочана и се затича в тъмното с лък в ръка към реката. Когато я достигна преджапа през малкия брод преди вира и се озова от другата страна. След, което чу отново вик този път го определи като женски.

Той навлезе в гората. Тъмнината ставаше все по-дълбока. Колкото по-навътре вървеше толкова мрака се увеличаваше. Койчо тръгна по пътека, като вървеше бавно. И слушаше шумовете на гората. Сред тези шумове, лесно разграничи бягащо момиче и гонещия я мистериозен преследвач. Койчо разгледа, до колкото можеше да се види обстановката и тръгна нагоре между дърветата. Прикри се добре и зачака.

В горната част на пътеката се чуваше препускащото уплашено момиче, гонена от някой. Тя тичаше с всички сили надолу към реката, а сърцето и щеше да се пръсне от страх. То туптеше със  скорост по бърза от всичко познато на този още древен свят, то препускаше и от страх и от умора. Но страха надделяваше. Дишането и бе доста зачестено, но краката и продължаваха да тичат, сякаш по инерция. Но опасността също не се отказваше, даже приближаваше все по-бързо.

Въпреки това момичето не спираше да тича, не се отказваше. И как да се откаже, като от това зависеше живота и. Пътеката не свършваше, а спасителната светлина беше далеч, далеч отвъд реката. В глава освен страха и се въртеше и друга мисъл, дали в този мрак ще намери брод, или щеше да се удави. Но в този момент тези мисли я оставиха, тя се обърна и видя, че е почти настигната, и забрави за брода и реката. Обзе я паника. Отново изкрещя. А краката не спираха, тичаха, и тичаха, без спир. Но съществото, което я преследваше усили крачка и вече я достигаше, тогава тя се спъна и се катурна на обезлесената пътечка. Болката бе неописуема, пулсираща. Докато се опитваше да се изправи, тя почна да хлипа, а после да плаче. Сълзите и се стичаха като реки по бузите и. С всички усилия тя успя да се изправи и да се срещне, макар и плачейки с опасността. А ведмага вече само чакаше жертвата си. Той се вгледа в плачещата си жертва, направи едно движение с ръката си и тя спря да плаче. Направи още едно движение и страха в очите на момичето изчезна, то избърса сълзите си, усмихна се.

- Ей, това е, виж колко си хубава, когато не си изплашена. – Ведмага показа зъбите си и се беше приготви да атакува с кървав поглед момичето, но се чу много тих шум – фуууп. И той спря обърна се и още една стрела го беше пронизала в стомаха точно до първата. Първата беше проникнала от към гръбнака му. Докато втората от към корема. От устните му потече кръв, и той се заозърта с очи, защото му бе трудно да мърда от болка. Болката го парализираше. Разбира се всеки знаеше, че при един ведмаг това е временно състояние, освен, ако не е в сърцето. Магьосника – вампир се възстановяваше за около тридесет минути.

- Следващата ще е в сърцето… - чу се гласът на стрелеца. Ведмага падна на колене и дигна ръце.

- Пощади ме, моля те ще ти служа вярно, вечно, ако ме пощадиш. – Койчо знаеше, че е така.

- Първо освободи момичето от магията си. – стрелеца не напусна прикритието си, а напротив опъна отново лъка.

Ведмага със сетни усилия от болка мръдна ръката си и магията се развали. Момичето се осъзна и усмивката и изчезна. Тялото й за-почна да се тресе. То не осъзнаваше какво става. Но страха се бе завърнал, болката от падането също. Тя видя обаче ранения ведмаг, който стоеше на колене.

- Трябва да знам на кого служа, господарю. – ведмага го подкани да се покаже. Но Койчо, знаеше, че един ведмаг ще му служи само ако разбере името и родът му. Знаеше, че преди това той ще опита да го измами.

- Не и преди да знам кой ще ми служи. – в този момент ведмага мръдна пръст и изведнъж бликна силна светлина от ръката му и в мрака заслепи всички. Това продължи по-малко от миг. Светлината изгасна, ведмага лежеше с трета стрела на милиметър от сърцето, стрелецът беше засегнал крайчеца на десния му бял дроб, или това което имаше на това място. Болката ставаше още по-непоносима, ведмага нямаше сили от болка за повече хитрини. Той простена едвам дишайки:

- Кра… аз, Краз… - направи пауза, тъй като устата му се пълнеше с кръв. Вече с последни сили добави: - От… рода… - Краз дишаше доста трудно, а още по трудно говореше.

- Убий го! Убий го… - извика момичето, което искаше мъст за стореното. А на едно дърво цялата сцена се наблюдаваше от огромна сова с огромни жълти очи. Тя мръдна глава и продължи да наблюдава.

- От рода Шуров… - простена ведмага с последни издихания и припадна. Койчо се показа и се приближи в мрака.

- Защо не го уби, той щеше да изпие кръвта ми? – Койчо просто се усмихна на момичето и се наведе да види ведмага дали наистина е в несвяст - така беше. После издърпа стрелите си, забърза ги с памучна кърпа пред сърдития поглед на девойката.

- Как се казваш? – попита той не отделяйки поглед от магьосника-вампир.

- Малена… - тя се смути, леко и после много тихо почти като шепот каза: - Благодаря!

- Аз съм Койчо. – той се направи, че не е чул благодарността. – Защо си толкова късно сама в гората?

- Ами берях билки, и на една полянка легнах под едно дърво и съм задрямала. – оправда се Малена. - Няма да се повтори, обещавам.

- Дано, че виждаш ли го този тук? Сигурен съм, че не е единствен.

- Ами, ти защо си в гората?

- Чух те да викаш, и реших да помогна. – ако беше светло той щеше да забележи румено червения цвят по бузите й.

- Благодаря! – каза тя, вече по-силно и сведе поглед засрамено.

- Пак заповядай. – Койчо се усмихна, а тя се смути за пореден път. А ведмага се изкашля и се изправи, бе започнал да се възстановява.

- Краз от рода Шуров. – каза Койчо.

- Да, господарю, аз съм твой покорен слуга!

- Сега искам да ми обещаеш да не нападаш никой в тези гори, и си върви. – Койчо направи жест в посока към върха на планината.

- Да бъде волята ви! Но знайте, че когато имате нужда само ме призовете, и аз ще се отзова. – Краз изчезна, и те не го видяха повече тази вечер. А совата която наблюдаваше сцената разпери крила и полетя в нощта.

Двамата прекосиха реката. Койчо я носеше на ръце до къщата, където я постави да легне на пейката. При падането тя си бе слюпила и двете колена, и навехнала лявата ръка. Големият брат Вокил проми раните ѝ внимателно с ракия. Превърза ги и когато се почувства по-добре Койчо я изпрати до тях. Оказа се, че Малена живееше в централната махала на селото. Когато стигнаха пред къщата ѝ, тя светеше навсякъде, явно я чакаха. На оскъдната светлина пред дома ѝ, той успя да я огледа. Тя беше стройна мома, с прекрасни руси коси, с наистина големи гърди и игриви зелени очи.

- Ще дойдеш ли утре за хорото? – попита го тя.

- Да! – той се загледа в устните и които всъщност влажно чакаха да бъдат целунати, но той не посмя, и търсеше начин да избяга от това задължение. Не се чувстваше сигурен. О, богове, та той не бе целувал момиче, още. – Но ти не можеш да танцуваш в това състояние?

- Но мога да гледам, мога да ти се радвам как ти играеш.

- Тогава до утре! – сбогува се стрелеца.

- До утре! – отговори спасеното момиче.

По пътя за вкъщи в мислите на Койчо бяха влажните устни на Малена. Ах, тези устни, влажни и чувствени. Устни желаещи да бъдат целунати. А очите ѝ? За тези красиви зелени очи, които го гледаха  с благодарност! Но дали това бе и любов? Той знаеше, че устните и искаха целувка, а той? Но защо не посмя? Защо нямаше увереността на брат си. Той в неговото положение би го сторил. Но той не действаше прибързано като брат си, не той не беше такъв той обмисляше всичко. Всяка стъпка, всеки ход, всеки изстрел…

 

Глава 2

На голямата поляна в село Балканище всяка неделя имаше голям пазар. Всеки независимо дали е жител на селото можеше да дойде рано сутринта и да си изложи сергия и да продава, каквото иска. Радка Вокил също беше направила така. Имаше малка сергия, на нея имаше изложени добре ушити кожени дрехи, нали синовете и бяха ловци и тя после обработваше кожите и правеше много добри дрехи от тях. Днес деня се очертаваше да е слънчев, което даваше големи предпоставки за добра търговия. Радка Вокил беше наистина доста силна жена. От малка беше доста страдала. Беше свикнала да и е трудно. Живота и никога не и е поднасял нищо на тепсия. Още доста малка на единадесет годишна възраст беше останала сираче и родът Вокил я бяха прибрали. Грижеха се за нея, като за родно дете. Разбира се не и беше лесно да израсте сред седем доведени братя. Но те винаги са се отнасяли с почит към нея. Никога не са я пренебрегвали. Но Баян Вокил най–малкия от всички още от дете спечели сърцето и. Отначало мислеха, че просто се обичат само като брат и сестра, и се разбираха толкова добре само защото са родени в една година, но след като навършиха седемнадесет откриха, че тази обич е много повече от приятелска. Година по късно се ожениха и се преместиха на края на селото. Там сами си построиха тази къщичка, нямаше кой да им помогне, защото другите му братя бяха или на фронта или бяха умрели при нападението на змейовете същата година. Те се възползваха тогава от момента, че добрите бойци на селото бяха на бойното поле срещу холораните. По-късно им се родиха Койчо и Янко. Те бяха нейния лъч светлина в трудностите. От майката на Боян тя добре усвои занаята да обработва и шие кожи, стана изкусен майстор – кожар. За съжаление преди пет години в последната война с империята на холораните тя беше загубила и съпруга си.

И така, днес беше нейния ден. До нейната сергия беше сергията на обущаря на селото. Той подреждаше изкусно обувките и цървулите, които беше изработил през седмицата.

- Здравей Радке, хубав ден, нали? – поздрави той.

- Здрасти Пацо, да ще бъде още по-хубав като дойдат клиентите. –тя му се усмихна и намести един кожух от меча кожа. Те винаги бяха съседи на пазарите. Така взаимно си привличаха купувачи.

- Синовете ти няма ли да дойдат? – поинтересува се той.

- Ще дойдат, надвечер за хорото. Сега са в гората.

- Да, наистина са изкусни ловци.

- Така е Боян лека му пръст, добре ги обучи. - каза тя с лека въздишка. Наистина и липсваше.

- Не мислиш ли, че е време да постъпят във войската? Говори се, че империята на холораните не са се отказали от нашите земи. Тя го изгледа свирепо. И не отговори. Знаеше добре, че ако има война те са на точната възраст и ще ги мобилизират. Койчо вече навърши осемнадесет, а Янко тази година прави седемнадесет.

- Ти беше на последната битка с холораните, - поде разговора в друга посока Радка. – Кажи ми защо толкова искат да ни превземат? Те владеят по-голямата част от континента, нашите земи са северни и високо планински, защо са им?

- Интересен въпрос? Знаеш ли, че никога не съм се питал? Предполагам от желание за повече власт. - те продължиха да си подреждат стоката и да чакат пазара да започне. Наистина беше още рано, но вече се задаваха първите купувачи. Една жена се запъти към нейната сергия. Радка я позна това беше Тонка от централната махала. Жената се втурна към нея.

- Сполай ти Радке! – тя, я прегърна и я разцелува. Вярно познаваха се от училище, но не бяха толкова близки приятелки. – Да са живи и здрави синове ти, и господ много здраве и печалба да им дава.

- Благодаря, но… - Радка не доумяваше защо тази жена бе толкова разчувствана.

- Снощи Койчо е спасил нашата единствена дъщеря Малена, от един ведмаг. - почна да разказва случката Тонка. А дъщеря й Малена дойде зад нея и я хвана през ръката.

- Много съжалявам за стореното над дъщеря ти. – Радка видя раните по ръцете на момичето, дългата рокля, която носеше покриваше слюпените ѝ колена, но понеже ръкавите и бяха къси се видяха раните по ръцете, особено тази на лявата, която още беше превързана.

- Аз много се радвам, че твоя Койчо е чул виковете ѝ, за да я спаси. Ще сме ви задължени до гроб. Тя е единствената ни рожбичка.

- Не се притеснявайте за нищо, синът ми просто е сторил това, което е трябвало.

- А къде са синовете ти? Исках лично да му благодаря на Койчо.

- Ще дойдат за хорото. – когато каза това зад майката и дъщерята вече се струпваше тълпа от народ. Определено пазара се пълнеше с хора и скоро тук щеше да е цялото село. От някъде замириса на печено месо Това беше знак, че вече имаше достатъчно хора. Радка тъкмо продаде два калпака и един кожух. А народа се трупаше. Имаше и такива дето само гледаха и бяха дошли заради зрелището. Да си пийнат, да си хапнат и да разгледат. Но и доста от хората от околните села се пазаряха, все пак беше пазар. По обяд вече пазарът беше наистина пълен. Навсякъде имаше хора. Те се блъскаха едни други, ставаха и конфликти. Даже сега се разрази истинска битка, само за това, че един едър мъжага беше обвинил друг в кражба, а другия отрече. И двамата първо си размениха по няколко удара с юмрук, а след това извадиха мечовете си и започнаха да се дуелират. А всъщност крадеца се измъкна, като ни лук ял ни мирисал.

Радка продаде още един кожух. Денят се очертаваше да е много успешен, когато изведнъж се чу силен тътен. А след малко още един. Изведнъж се затъмни. Всички погледнаха нагоре. В небето кръжаха толкова много змейове, че закриваха светлината на единственото слънце. Отначало само кръжаха и нищо не предприемаха. Хората се разкрещяха, почнаха да бягат във всички посоки. Змейовете това чакаха и започнаха да се спускат от небето като грабливи птици. Те грабваха някой, даже в някой случай по двама и се издигаха обратно. След това отново се връщаха, за да вземат още някой. Ужаса покоси всички. Змейовете отвличаха всякакви – жени, деца, старци, мъже, всякакви. Няколко въоръжени мъже се опитаха да им противодействат, сред тях бяха и тези, които се бяха сбили. Но бяха изгорени от първия изправил им се змей. Този змей отведе и Радка. Тя крещеше като усети огромната му лапа да обгръща тялото ѝ. Почна да налага летящото влечуго-подобно с юмруци. Но той, само и се облещи и излетя. Изстреля се на високо. И там над облаците го чакаха още четири змея, които държаха огромна клетка, клетка пълна с хора. Хората в клетката не бяха само от пазара в Балканище. Там имаше и други от различни села, градове и даже от различни общини. Змея я пусна в клетката при другите. Самата клетка имаше дървен под и решетки от животински и човешки кости. Костите бяха на различни хора и животни, като по тях имаше още части от месо и засъхнала кръв…

***

Койчо и Янко се прибираха към къщи от гората. Те бяха натоварили една каруца със сухи дърва, теглена от вярното им магаренце Марко. Те преминаха по мостчето на около стотина – двестатина метра надолу от тяхната къща по реката. От там се включваха към главния път. Янко полюбопитства:

- И красиво ли беше това момиче снощи?

- Да, имаше прекрасни руси коси. – Койчо си я спомни на слабата светлина пред нейната къща. В съзнанието му се появиха отново влажните ѝ устни, представи си как този път ги целува, как гали косите и, как се губи в очите ѝ. – Имаше и прекрасни зелени очи. – каза той докато си представи големите ѝ гърди. После си представим как лежат на самотна тайна поляна в гората. Толкова тайна, че никой да не я знае. Представи си как я целува, как устните му целуват гърдите ѝ, как езика му си играе със зърната и…

- Опа, усещам нещо за вас. –Янко развали хубавата фантазия с думите си.

- Какво? - стреснато отговори Койчо. - Не, не е това, което си мислиш. Аз само я спасих. Тя сигурно е сгодена.

- Не вярвам. – Янко му се ухили. – Кои са родителите и?

- Майка и се казва Тонка, а баща и е Никола Ронин.

- Е от знатен род е, Ронин са едни от първите заселници в тези места.

- Така е. Но мен не ме интересува. – каза дръпнато Койчо.

- Да бе, очите ти шарят влюбено. – Янко го сръчка закачливо в корема. А Койчо не изпусна да си го върне. Бързо се укротиха, защото на пътя лежеше човек. Те спряха каруцата, слязоха и се втурнаха да му се притекат на помощ. Той едвам дишаше от болка. Не можеше да се движи. Лежеше по корем и се мъчеше да пълзи. Когато бе видял братята да се приближават той бе издал вик.

- Какво ти се е случило чичо Чавдаре? – попита Янко.

- Янко, Ко...Койчо… - беше му трудно да говори, че устата му се пълнеше постоянно с кръв. – Змейове, много змейове…

- Какво? Какви змейове? –не разбираше Койчо.

- Отвлякоха всички от пазара, целия пазар. Аз се изплъзнах от лапата на един от змейовете и паднах от много висо... – той изрече това с последните си сили и издъхна.

- А мама? Чичо Чавдаре, а майка ни? – и двамата братя когато установиха, че вече не е между живите се втурнаха към пазарната поляна. Те тичаха с всички сили. Бяха забравили за дървата, за магарето. Даже и за починалия им комшия. Майка им беше там, сам сама. Дали се бе спасила? Дали? Дано! Тичаха дълго, защото разстоянието до там бяха шест-седем километра. Но те не спираха да тичат.

Когато пристигнаха гледката беше покъртителна. Имаше само стока и животни, всичко беше разбутано. Нямаше хора, нямаше дори и мародери. Те поспряха за миг, че едвам се държаха на краката си. Но нямаше много време за почивка и Койчо подкани Янко. Когато обиколиха целия пазар не откриха жив човек. Стоката от сергиите се въргаляше на земята, храната също. Животните, които бяха за продан се разхождаха безпризорно върху стоката. Те видяха и малцината мъже, които се бяха опитали на се противопоставят на атаката. Бяха напълно изгорели. Тази гледка беше непосредствено до сергията на майка им. Те я преобърнаха, но и под нея нямаше никой. Майка им я нямаше. Нямаше я. О богове, те я бяха взели. Защо?

- Защооо, о богове? – извика вече на глас Койчо, а сълзите му се стичаха на долу по красивото му голобрадо лице. Янко също се бе просълзил. Болката ги прониза в сърцата. Те бяха отнели майка им.

Докато ридаеха за майка им в храсталака зад нейната сергия се чу шум. Койчо веднага зареди лъка, а Янко извади меча си. Те си кимнаха в знак. Койчо изостана на зад, а Янко избърса сълзите си тръгна напред. От храсталака пак се шумна. Янко потръпна, а Койчо едва не изстреля стрелата си. Но веднага си припомни уроците на баща му. Той винаги му казваше: „Койчо не бързай, не бързай да стреляш, преди да си видял целта. Неизвестното не винаги е враг. Запомни го!”

И Койчо се приближи още малко напред, за да има по-голяма видимост, но освен шубрак друго не можеше да различи. Страхът от неизвестното почваше да взема превес и при двамата братя. Сърцата им се надбягваха да туптят бързо.

- Спокойно, не стреляй Койчо. – чуха един нежен женски гласец, от храсталака. Напред се подаде красиво черно-косо момиче, облечено с чисто бяла ленена рокля, на кръста си имаше вързано въженце в различни цветове. Тя се издигна на горе и полетя над тях. На гърба си имаше огромни криле, с чиято помощ се издигна.

- Какво си ти? – попита Янко.

- Аз съм вила, самовила. – отговори тя и се засмя.

- Вила? – Койчо се учуди, майка му разказваше, че те живеят високо в планините и се грижат за животните и дърветата. А също, че мразят хората. Той отново вдигна лъка и се прицели в нея:

- Брат ми внимавай, не я гледай в очите, може да те убие.

- Дам, така е Янко теб мога да убия. – тя пак се засмя, когато видя, че Янко си прикри очите.

- Но теб Койчо, не бой се, няма да нараня. – тя кацна пред него, погледна го в очите и продължи: - Ти си милостив, някак си, си смирен. На няколко пъти пощади сърна, за това искам да ти помогна.

- И как, ще върнеш ли майка ми? – Койчо избягна погледа и, който можеше да го погуби.

- Не, това не е във властта ми. – Вилата отново полетя, и въздъхна тежко. – Знам къде отведоха майка ви, змейовете. И знам, че няма да я убият. Е, поне не веднага. Ха, ха… - тя избухна в силен и жесток смях.

- Добре, кажи ни какво знаеш? – Койчо свали лъка си.

- Те ги отведоха в село Змейково. Там живеят змейовете, там живеят и самодивите, и вилите. Да и аз живея там. Там живеят и халите и всички други същества.

- Тогава ни кажи как да стигнем до там! – извика ядосано Янко.

- Не мога, това не мога да ви кажа. Нямам право! – Тя се натъжи. – Но свраката може. Тя идва всяка пролет. За да ни овършее вълшебното цвете смил.

В този момент вилата отлетя на високо, но после пак се спусна.

- Забравих нещо. – тя за кръжа над Койчо като пчеличка, която се кани да кацне над цвете. – Днес е 27 август. Вдругиден е Секновение, тогава всички ние се прибираме у дома за зимата. Ако успеете да го намерите ще ви е трудно да ги спасите. Но ако не успеете да ги върнете преди Благовец (25 март) те ще останат завинаги там.

Вилата отлетя. И не се виждаше вече да се връща.

Двамата братя се спогледаха. Вилата им бе дала надеждата от която имаха нужда. Тази надежда щеше да ги поведе към първото им голямо приключение, в което те щяха да станат мъже, щяха да станат истински войни…

- Ще го намерим това митично село, ако ще да сме първите хора отишли в него доброволно. –каза Янко прегръщайки брат си.

- Да… - Койчо притисна силно брат си, сега вече имаха посока. А тази посока щеше да ги отведе до целта. Спасяването на майка си и всички свои съселяни…

 

Следва...

» следваща част...

© Костадин Койчев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??