Генерал Злати Златев беше отличен командир. През годините на своята кариера непрестанно покоряваше върхове и след завършването на Генералската академия в Москва, нямаше какво да му попречи  да осъществи мечтата си. Щом получи поста Началник на Генералния щаб на Българската армия всички мислеха, че ще намали темпото, но той напук на тях продължи с разработването на  планове за реформи във войската. Беше първият, който заговори за професионална армия, по-малобройна, но по-боеспособна. Генералът като всеки талантлив човек имаше едно хоби - нумизматиката, което вършеше със същата страст, както и военното дело. Хората, които го познаваха не намираха нищо укорително в това. А и какво лошо има човек да намери своя начин за разтоварване след дългия и напрегнат ден?! Едва ли биха били толкова благосклонни, ако знаеха за тъмната страна в живота му - иманярството. Интересуваше се от древни карти, легенди и съкровища по нашите земи. Знаеше историята на България из основи и особено онези пасажи от нея, в които се споменаваше за укрити големи богатства на царе, боляри, бейове, паши, хайдути и всякакви митични герои. Най-големият му удар бе разкриване съкровището от римско време на Вълчан войвода. Легендата разказваше, че хайдутинът разделил имането на три части, но Златев единствен знаеше, че това не е вярно. 
              Тази сутрин беше отделил за проучване на един старинен документ. В него се споменаваше за потънала римски галера край бреговете на Месемврия. Неговото лице се изопна и зачерви, а ноздрите се издуваха учестено. Приличаше на мъж завладян от любовна игра. Точно в този момент звънна телефона. Съобщиха, че го търси майор Великов - командир на Краневския свързочен батальон.
                 - Хм, точно сега ли? Какво го е прихванало този човек? - промърмори едва чуто генералът, изваден от състоянието на възбуда. - Ало, Великов, кажи! Какво става?
           - Добро утро, г-н генерал-лейтенант. Как сте?
           - Благодаря, добре - Златев бе все по-озадачен. - Предполагам, че не се обаждаш само за да се осведомиш за състоянието ми?!
           - Правилно предположение, г-н генерал. Спомняте ли си нашата последна среща? Тогава вие споменахте думата чудо, за да се придвижи моя въпрос. Е, бих казал, че стана...
          - Какво е станало? - думите на неговия подчинен сякаш възвърнаха "любовното усещане". Гласът му от вълнение стана леко дрезгав.
          - Стана чудо! Тук има нещо ценно, което може би ще ви заинтересува .
          - Колко ценно? - продължаваше да настоява Златев.
          - Исторически ценно - батальонният командир спазваше известна конфиденциалност.
          - Хм-м! Щом е така, нека ценното е за ценителите, а историческото за историята! Без повече обяснения! - генералът беше възбуден като хрътка на лов. - Утре ще дойда в поделението, за да видя точно как стоят нещата.