8.07.2009 г., 13:24 ч.

Пролетни и нежни - втора част 

  Проза » Разкази
1397 0 6
10 мин за четене

Втора част - предпоследна

 

 

- Тъкмо подходящ момент, запознайте се.

- Симеон, много ми е приятно. Хайде, любов моя, вече нямам търпение.

Дори не чу името ми. Прегърна нежно Юлето и я целуна.

- Божествена си, съкровище!

Как изкарах на тържеството, не помня. Плаках цяла нощ. Вече беше късно да махна детето от мъжа на сестра ми.

Седях с издут корем в двора до басейна на Нина.

- Нали щеше да ми разказваш нещо за тайнствения любовник?

- Една неповторима, романтична нощ, за която ти благодаря!

- Слава Богу! Вече си мислех, че е поредното ти разочарование и се чувствах виновна. Виждате ли се сега? Кой беше, подсети ме? А, щях да забравя да ти кажа, зет ти, мъжът на Юлия, е този съсед, за който ти говорих на купона. Поканих го заради теб. Не знаех, че ходи със сестра ти. Страшно е красив, нали? Даже по едно време мислех, че е обратен. Не виждах никакви момичета покрай него. Нали знаеш как става? Най-красивите артисти и певци – обратни. То им е писнало от мацки. Радвам се, че не е. Кой знае колко хубави деца ще имат със сестра ти, щом са толкова красиви и двамата. Какво ти стана? Лошо ли ти е, пребледня?!

- Не, нещо ме разтресе.

- Хайде да влизаме вътре, че захладня. Искаш ли да направя по един чай?

Как да й кажа, че нося дете от него? Че той е тайнственият ми любим? Не мога. Това е моята тайна, която крия от целия свят.

Татко много ми помагаше за бебето. Кръстих го на него – Божидар. Той наистина за мен беше Божи дар. Утешавах дните и нощите си с него. Не заспивах по цели нощи и си мислех какво се случи? Как стана? Авантюрист ли беше този принц или, както го наричаха всички,  цар Симеон? В него наистина имаше нещо царско, не само името, но и облеклото, обноските. Всички го боготворяха, а той боготвореше Юлия.

Когато Божидар навърши една годинка, поканихме мама, Юлето и Симеон. Мама направи торта за внука си. Беше неповторим празник за всички, но не и за мен. На масата беше бащата на моето дете, който беше съпруг на сестра ми, която имаше проблем със забременяването.

- Майа, блазе ти за детето! – Юлето ме беше прегърнала и беше готова да заплаче.

Чувствах я пак близка като в детството. Прегърнах я, докато приспивахме малкия.

- И ти ще си имаш свои деца.

- На никого не съм казвала, но сега се лекувам и май няма надежда.

- Не говори така. Надежда винаги има. Вие се обичате, ще видиш, след време ще имате деца. Много-много деца, като моето слънчице.

- Мислиш ли?!

- Да, успокой се – милвах сестра си и тайно й пожелавах деца. А в същото време раната в сърцето ми кървеше. Кое беше по-хубаво? Да имаш красивия мъж, но без дете или това съкровище, което заспиваше, но без любимия мъж? Защо да не може да имаш и двете неща? Защо?

Напоследък Юлия и Симеон често идваха при нас с татко. Може би, заради Божидар. Те страшно се привързаха към него. Особено Симеон. Той го отрупваше с играчки и лакомства.

- Ако имам някога син, искам да е като твоя. – често ми казваше той. А аз кимах в знак на съгласие.

- Мама се премести да живее при нейния човек и на нас ни е скучно вечер сами, затова, а и заради малчо, все гледаме да сме при вас. – Юлето седеше до татко и изглеждаше пак като онова малко момиче, което все търси нежност и любов. Татко я прегръщаше и сякаш беше щастлив, въпреки че му липсваше мама. Той така и не я замени с никоя друга. Дали не приличам на него? Колко предложения имах... И, ако човек наистина в живота си има само една голяма любов, то татковата беше мама, а моята бе Симеон, мъжът на сестра ми. И ако на татко му беше тежко да преглътне, че мама беше при друг, то на мен ми беше стократно по-трудно. Да обичам невъзможното. Да не мога с никого да споделя. Съдба...

Оставих малкия при татко и заминах при сестра ми. Приготвихме й багажа. Отиваше в болница на лечение. Това й бе последната надежда. Когато се разделяхме, тя се вкопчи в мен:

- Пожелай ми дете като твоето!

- Пожелавам ти, дори по-хубаво!

- Не, Боби е най-хубавото дете на света. Искам като него!

- Стискам ти палци!

Прибрахме се у тях с колата. През целия път Симеон не пророни нито дума.

- Искаш ли да дойдеш у нас, докато Юлето е в болница?

- Мислех да те помоля. Сам в тази къща няма да издържа. Само да не ви притеснявам.

- Какво говориш? Та ние те обичаме. Ти си част от нашето семейство.

Той ме прегърна и заплака. Целуна ме. После пак и пак.

- Юлия, любов моя! – аз му напомнях нея.

- Успокой се! – той дори не ме забелязваше.

- На какво ми миришеш? На какво ми напомняш? Ах, да, на онази неповторима, незабравима нощ в Нина. Божествено беше! После нищо не беше същото. Само тогава се роди този плам и после угасна. Роди този плам... Роди... Ти ми миришеш на онази нощ?! – той се отдръпна от мен. Хвана ме за рамената и ме разтърси.

- Това си била ти?!

- Не.

- Да! Чакай... Значи това дете... този парфюм, този плам... колко месеца минаха? Юлия все ме взимаше за луд, когато й казвах, че по-страстна нощ не сме имали с нея, а тя само питаше: «Кога?!» Мислех си, че се преструва, че се прави на интересна. Тя така и не разбра за коя нощ й говоря. А аз тогава си мислех, че е тя. Тръгнах си, защото ми казаха, че майка ми ме е търсила, защото Юлия се е обаждала по телефона. Прибрах се и зачаках. Майка каза, че е звъняла... И аз си помислих, колко е романтична. Иска да останем сами, далеч от този шум... легнах... Мислех си за нея... и заспах. Нямах сили след тази бурна нощ. За пръв път тя беше толкова необуздана. Иначе беше свита. Тогава реших, че ме е обикнала най-после, че тя ще е. После й направих предложение. Тя ме обсипваше с целувки, прегръщаше ме, но... някак не беше същото. Очаквах този пламък пак да се разгори. Да се запали този огън, който ни изпепели  онази нощ... Този огън си била ти. Как не ми мина през ума, когато в деня на сватбата те видях – копие на сестра ти. Аз бях запленен и не виждах нищо. Все чаках... Тази страст, тази нощ...това си ти!

Огънят в очите ми, в тялото ми, щеше да лумне при допира на тези две силни ръце, които ме притискаха към себе си допреди секунди. Но сестрата в мен го потуши. Майката и любимата мълчаха.

- Мое ли е това дете, кажи ми?

- Приготви си багажа и да тръгваме.

Цяла седмица мина в погледи и мълчаливо проучване между мен и Симеон. Сърцето ми преливаше от радост, когато той си играеше с нашето дете. И плачеше от мъка, когато виждах в очите на сестра ми безнадежност.

Тази вечер татко си легна рано. Божидар и Симеон се боричкаха в хола. Аз прибирах масата и тайничко им се радвах.

- Ела при нас. – Симеон беше гушнал поуспокоилия се Боби и му четеше приказка. Седнах при тях. Детето ни гушна и така между двамата заспа.

- Хайде да го сложим да спи. – Симеон го взе на ръце и го понесе нагоре към детската стая. Аз изтичах преди тях, за да му оправя леглото.

- Това е мое дете. Той поразително прилича на мен.

- Шшт...- Боби се размърда и аз сложих пръст на устните на Симеон. – По-тихо, ще го събудиш! – той хвана пръста ми и го целуна. Придърпа ме към себе си и впи устни в моите. Краката ми омекнаха. Изблъсках го. Едва успяла да си поема дъх, той отново ме взе в прегръдките си  и ме целуна. Да крещя? Ще събудя бебето, ще събудя татко. Какво да правя? Нямам сили, ако още малко продължи тази целувка, огънят в мен ще лумне с по-голяма сила от преди. И пак, както в онази нощ, моят принц ме вдига на ръце и ме понася нанякъде, а аз нямам сили... дори да извикам. Или нямам желание за това? Отмалявам от силата на тялото му, от нежността, с която ме обсипва... Леглото е тясно, целувките изгарящи... нощта безкрайна.

- Сега съм убеден, че през онази чудна нощ съм бил с теб. Значи Божидар е мой! Мой! Този омайващ парфюм, тази луда страст, не мога да объркам с никоя друга. Защо стана така? Вие сте близначки, но сте толкова различни. Как не усетих още тогава, че... си ти? Грешката е моя.

- Не, моя е. Може би трябваше да махна детето и никой никога нямаше да разбере... Но сега, когато го виждам, не мога да си представя живота без него.

Не можех на никого да кажа и таях в себе си тази тайна. Щастлива ли съм, нещастна ли или объркана? Изживях незабравима нощ с непознат, а сега с мъжа на моята сестра. Още едно бреме. Как сега ще я погледна? Защо все на мен, защо? О, Юлия, прости ми!

- Юлия, Майа... Миришеш ми на пролет, на онази пролетна вечер. И никога не съм предполагал, че сте две. Майа, любов моя, моя пролет. Юлия! Но защо наистина? Нали сте сестри. Защо не сте си споделяли? О, да Юлия ми спомена, че след развода на вашите сте се разделили. Но аз не знаех, че сте близначки. Само ако знаех, щях да разбера, че не е тя... Дори през ум не ми е минавало, че тя има двойничка и то такава. Спомням си, Нина ме покани на купона. Влизам в двора и очите ми се приковават в теб. Мисля си: «Тази Нина е опасна». Съседи сме, но не се познаваме много добре. И как е разбрала, че сме скарани? Ясно – женска солидарност. Тръгнах, без да мисля, към теб. Липсваше ми, обичах те, въпреки студенината ти. Когато те грабнах в обятията си, те исках с цялото си сърце. Страхувах се да не ме отблъснеш, но ти беше толкова объркана какво да направиш, че аз те сграбчих без да губя нито миг, Юле, за да те имам. А се оказва, че си била ти, Майа, но аз така и не разбрах размяната. После това тайнствено обаждане. Мислех, че е част от играта й и...

- А аз бях едно самотно момиче, мечтаещо си за своя принц, който идва... И той дойде...

- Невероятно стечение на обстоятелствата и Божидар е резултат от силните ни чувства. Кажи го, нали е мой?

- Ами сестра ми?

- Кажи ми?!

- Заспивам. Вече нямам сили за нищо. Премести се в твоята стая, татко да не ни завари така – помня, че Симеон ме зави, целуна ме и...

Когато я изписахме, Юлия пожела да останат при нас. Разбира се, в пълната къща щеше да се чувства по-добре. Сами в къщата щяха да се измъчват.

- Какво ще правиш днес? – тревожех се за нея.

- Ще ходя на преглед. Все още има надежда. Може би само тя ми остана.

- Отивай, разбира се. – исках да й помогна, но не знаех как.

Симеон беше станал затворен, Юлия някак еуфорична. Аз мълчалива, само татко се опитваше да поддържа нормална атмосфера в многоликата къща. Как ли издържаше и той? Жена му го напусна, едната дъщеря с извънбрачно дете, другата щастливо омъжена, но не може да има деца. Милият ми татко! Единствената му радост и утеха беше неговият съименник, неговият внук, неговото продължение.

Симеон започна да пие, Юлия да закъснява. Аз да стискам зъби, татко да мълчи.

Приготвях вечерята. Сестра ми пак закъсняваше, когато на вратата се позвъни.

- Татко, отвори, че съм на мивката!

- Сигурно е Юлето – каза той и отиде да отвори.

- Кой е? Татко, кой е? Юлето ли се прибира? Ще сервирам тогава. – никой не ми отговори и погледнах през вратата на кухнята. На прага стоеше мама със сак в ръка. Не смеех да помръдна, за да не попреча на мълчаливия разговор, който те провеждаха с очи, без думи.

Мама се прибираше завинаги, след поредното поражение, а татко трябваше да реши дали да я приеме. Тя изпусна сака и увисна на врата му. Той я стисна така, сякаш никога нямаше да я пусне. Това неговото аз наричам Любов.

 

© Светлана Лажова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • !!!
  • Страшна съм, така ли, Нели?! Обидена съм ти, можеше да напишеш, че съм сладка, а ти?! Усмивчица за теб!!! Това му е интересното, че никога не се знае Мария! Живеем си в нашия филм, хем сме в главната роля, но чакаме с нетърпения следващата сцена!!! Зори, ако това е талант, да збърквам каши, значи го имам, мерси!!! На белия лист си правя, каквото ми дойде в главата, опитвам се и иначе...в живота, но е мъничко по-трудно, но не невъзможно!!! Петя, дишай!!! Ще те прегърна и ще ти спра дишането!!! Никога на половин дъх, само на екс!!!
  • А аз - на половин дъх!
    Благодаря ти, Светланчик*!!!
  • Това твоето,аз наричам талант! Супер в Светле!Цунки!
  • Светлана, отново прекрасно! Защо наистина не може да имаме всичко? И все пак - добре ще е да се научим да искаме това, което имаме, а това, което искаме, а нямаме... никога не се знае! Поздрави!
  • Еййй, прочетох на един дъх..Страшна си Благодаря, ти !
Предложения
: ??:??