13.11.2012 г., 20:12 ч.

Промяната 

  Проза » Фантастика и фентъзи
556 0 0
37 мин за четене

Здравейте!

Нов съм тук. От около седмица започнах да пиша нещо като книга. Всичко започна като сън и в последствие наслагвах и продължавам да наслагвам върху него. В момента пиша 5-та глава. Ще публикувам тук до 4-та. Бих желал да споделяте мненията си и да ми давате насоки. Със сигурност ще има редакция на главите. Мисля, че единствено 4-та глава е най-добре завършена, останалите имат нужда от разширение. Благодаря предварително.

 

Промяната

 

 

Това е историята на един живот. История, изпълнена с много приключения, опасности, история за приятелство. Джеймс Гътъмрой не беше от популярните момчета. Той беше странен. Отблъскваше хората и всичко това не се ли дължеше на рождения му ден – Хелоуин?

 

 

 

На по-малката ми сестра Йоана, без чиято любов не бих стигнал до тук. Обичам те, Йо.

 

 

 

 1.    Първа среща

Казвам се Джеймс, Джеймс Гътъмрой. Живеех в предградията на Париж, поне за лятото. Нашите не бяха французи. Баща ми, Майкъл, работеше в известна Парижка модна агенция. Тя бе огромна, имаше всякакви видове дрехи в нея. Не ми беше много интересно там, беше твърде... пренаселено. Майка ми, Жизел. Беше луда глава. Имаше къса коса, червена на цвят. Майка ми не си падаше по богатите парцалки от модната агенция на татко. Носеше неща, които ù харесват, докато баща ми... баща ми беше чучело, накичено с предмети. Нямаше свободен пръст на ръката от бижута, сигурно нямаше свободен пръст и на краката. Нашите бяха разведени от години, бяхме тук за лятото, време беше да тръгваме. Истината бе, че имахме малка скромна къщичка в Амитивил, Бруклин. Вероятно сте чували за тази ужасяваща улица. Както и да е, не е толкова страшно. Истината бе, че приятелят на майка ми, русокосият Джордж, бе бейзболен играч, играеше в малката лига в предградията на Сиатъл, майка ми реши да приеме предложението му да се преместим при него.

- Джеймс, – каза тя – скъпи, побързай, ще изпуснем самолета.

- О, за бога, нужно ли е да заминаваме?

- Миличък, знаеш, че това е важно за баща ти...

- Не ми е баща! – Рекох аз с изразена ярост.

- Извинявай, знаеш, че това е важно за Джордж.

- Да, да. Все тая. Отивам да си приготвя багажа.

Не понасях, когато забравяше, че Джордж не е мой баща, но не мога да ù се сърдя. Тя ми е майка, слабост ми е. Приготвих си багажа, по-скоро нахвърлях всичко в куфара, но за скъпата ми колекция от книги отделих по-голямо внимание. Хелоуин бе моят ден, явно това е дало ефект, защото харесвам тъмни места, върколаци, призраци, вампири, вещици, все невъзможни неща... Защо винаги се стремим да постигнем нещо невъзможно?

- Джеймс?

- Да, татко. – Баща ми бе един от най-чувствителните, мразех да се сбогувам с него, защо не можеше да зареже шибана си агенция и да дойде с нас?

-Джейс, купих ти подарък, но не го отваряй сега. Знай, че много ще ми липсваш и те обичам. Гордея се с теб, сине.

Прегърна ме, тежко, сякаш се виждаме за последен път. Беше странно, защото с баща ми никога не сме се прегръщали по-дълго от пет секунди.

- Обичам те, татко. – очите ми бяха насълзени, нормално, мразех сбогуванията.

 

 * * *

 

Пристигнахме в Сиатъл. Температурата бе 22 градуса, типично за този край на САЩ, времето бе облачно с превалявания, въпреки това бе 22 градуса. Населението беше над 500 хил., следователно щях много рядко да се задържам в града, а и ние се сдобихме с къщичка в квартал, Грийнбанк, или нещо от сорта. Не бях навътре със американските неща.

- Здравей Джордж. – казах аз с неприязъм.

- Джеймс, пораснал си.

- Може би щеше да знаеш това, ако се задържаше повече с мен и мама.

Последва мълчание.

- Момчета, искате ли да огледаме къщата и да решим кой къде ще спи? – мама винаги усещаше, когато се заяждам с Джеймс. Опитваше се да прекрати споровете ни. Отново последва мълчание.

- Мълчанието е знак за съгласие  - рече тя – хайде да влизаме.

Къщата не беше голяма, отвън бе бяла, нямаше ограда или нещо от сорта, кварталът бе просто една улица с къщи от двете страни, училище на същата улица, както и магазин, имаше малка кинозала. Не ни трябваше ограда. Беше кално, чудех се как мама щеше да насее любимите си парижки ягоди, които обожаваше. Къщата бе на два етажа с гараж, отзад имаше веранда и люлка, вързана за дървета. Интересното бе, че не знаех докъде се простира нашата площ. Къщата бе стара, не я бяхме купили, наследена бе от Джордж, след като техните бяха починали преди месеци. Не обичах първите етажи, а и там нямаше спални, имаше всекидневна, малка кухничка с маса за четирима, телевизор от старите модели, онези издутите, и малко килерче под стъпалата за втория етаж. Качих се да разгледам втория етаж.

- Искам тази стая, с гледката към улицата. Заплювам си я! – Обичах вечер да гледам заснежените пътища, почиствани от машини под светлината на уличните лампи, а тук, на това географско положение, падаше много сняг, като казвам много, значи... МНОГО.

- О, чудесно, обща тоалетна. Няма що, вие подигравате ли ми се? Знаете, че в тоалетната се чувствам най-спокойно и седя с часове. Вие губите.

- Джеймс, - каза Джордж с намръщената си физиономия. Почти никога не се усмихваше. - ще трябва да се съобразяваш малко с нас, не бъди такъв егоист.

Егоист, тази дума ме убиваше... аз, който се стараех всичко да е перфектно, всички да са добре, поставях себе си на втори план след всички, било то и непознати, и накрая този бейзболист, който никой не го познава, да ми каже, че съм егоист, това е смешно.

- Егоист си ти. Явно забрави миналата година как жестоко се скара с мама и аз я убедих да остане при теб.

- Джеймс, знаеш какъв ставам, като избухна, съжалявам.

- Тогава спри да пиеш, не избухвай. – казах аз с висок тон и тръшнах вратата на стаята си. Мразех алкохола, Джейкъб, най-добрият ми приятел, загина в катастрофа. Баща му бе зад волана... мъртво пиян. Опитах се да се разсея, разгледах стаята си, хареса ми, когато бях сам, обичах да си пускам силна музика и да си танцувам. Не бях някакъв металист, слушах поп, рок, от време на време хип-хоп. Но така или иначе, пуснах си стар хит и започнах да си пея.

- I like to move it, move it, I like to move it, move it, I like to... move it.

- Shake ya body, shake ya floor!

- Какво, по...

- Здравей! Аз съм Джоан. – Изникна от нищото едно момиче. Кестенява коса, кафяви очи, малко по-ниско от мен, беше на може би 16 год., но първото впечатление винаги лъже. Имаше тъмни червени устни, не спирах да ги гледам, бяха изящни. Навън не беше толкова студено, а тя се бе увила като ескимос. Дънки и голям червен суичер с качулка. „Дали не ù беше топло...” мислех си аз. - Прозорецът беше отворен и не се сдържах да не надзърна. Ти явно си новият. Та, здравей! Утре ще има купон в Тачър. Къщата отсреща. Тъй като видях завидните ти танцови възможности, защо не се отбиеш?

- Но аз не познавам никой тук. – Бях малко притеснен, в Бруклин никой не надничаше през прозорците.

- Познаваш мен. Аз съм Джоан.

- Вече каза това.

- Да, вярно. Аз ще бъда там. Ще се радвам да дойдеш. Чао, страннико.

- Чао, Джоан...

Мина време а аз си мислех... в този квартал така ли надничат хората през прозорците? Явно трябва да си взема щори. Ами като взема да се преобличам, ще видят дебелото ми тяло.

Не бях кой знае колко висок, но за моите размери бях 65 кг, което ме правеше едър. Шантаво момиче, защо пък да не отида?

 

* * *

 

- Джеймс, вечерята е готова. – Дойде време за вечеря, не бях още гладен, но щом мама кажеше нещо, то трябваше да се изпълни, иначе започна с истеричните си писъци.

- Само да се измия и идвам. – Банята бе хубава, като изключим това, което стана след това...

- По дяволите, мамо – крещейки, грабнах вниманието ù, - вратата на шкафчето е счупена.

- Повикай Джордж да я поправи.

- Повикай си го ти. – Никога не виках Джордж за нещо, не го възприемах като мой втори баща, той беше просто... човек.

Мама както винаги се вълнуваше.

- Е, момчета, ще започваме ли нашата първа вечеря в новия ни дом?

 

Край на първа глава.

 

2.    Купонът

Не обичам много да говоря за себе си. Реших да си спестя срама от поредната караница с Джордж. Всичко беше както обикновено. Не го чувствах близък. Време беше за сън. Отворих гардероба си с богата колекция от пижами и избрах любимата ми оранжева блузка, която беше с по-дълги ръкави и прилепваше по тялото ми. Мислех да си легна по нея и сивите ми боксерки, но това си беше Сиатъл, няма нощ над 15 градуса. Наложи се да избера дългите си панталонки на тъмни и светло сини райета. Истината бе, че нямах телевизор, беше ми скучно, а не ми се спеше. Щях да извадя богатата си колекция от фентъзи книги, за да препрочета някоя, но вечер не се чете, очите се развалят, а аз и без това имам проблеми с тях. Взех един дървен стол, честно казано, го виждах за първи път, и седнах близо до прозореца. Обичах да гледам света през нощта. Защото нищо не се виждаше. Хаха. Красивото бе тази светлина, идваща от редките улични лампи. Беше пусто, минаваше кола на 10 минутки. Реших да си легна. Тъкмо се завих през глава и чух странни звуци.

- Чук... Чук. – Беше странно, сякаш някой хвърляше камъчета по прозореца ми.., О, каква ирония, станах и какво да видя, някой хвърляше камъчета по прозореца ми.

- Ехо? – Казах с лек присмях, беше като по филмите.

- Здравей, Джемс, може ли да вляза?

 - През прозореца?

- Мога да се покатеря, дръпни се. – Упорито момиче си беше. – Е, здравей.

- Здравей, Джоана, какво те води насам?

- Джоан! Все тая... можеш да ме наричаш и Лили, ако искаш. – Каза тя с изразен присмех. – Дойдох да ти напомня за утре, купонът в Тачър, помниш ли?

- Да.

- Е, бих се радвала да дойдеш. Разбрах, че харесваш фентъзи книги. Донесох ти една поредица на М. Лаклън.

- Благодаря ти, но... чакай, откъде знаеш?

- Хмм, наречи го женска интуиция. Момчета като теб ги влекат невъзможните неща.

Нямаше как толкова да ми личи, имаше нещо странно в нея. – Е, аз ще тръгвам, до утре, Джеймс. – Прегърна ме и излезе... през прозореца. Лудо момиче. Реших да си легна, този път наистина. Не спирах да мисля за Джоан, държеше се приятелски настроена, дали всички хора тук бяха такива? Беше мила, ще ù се реванширам.

 

 

* * *

 

Събудих се доста рано, не умеех да спя до късно. Беше събота. Дръпнах изпокъсаните си завеси. Слънчевите лъчи започнаха да огряват бавно стаята ми. Бях гладен, но реших да не будя нашите. Направих си кафе. Обожавам да пия сутрин кафе с комбинация от топло прясно мляко. Излязох на терасата, носейки внимателно препълнената си чаша. Не беше толкова студено. Реших да разгледам книгата, която Джоан ми бе дала. Започнах. Първа глава, белият вълк.

- Варин стискаше дръжката на копието си и оглеждаше тъмния хоризонт, докато внимаваше да не го катурнат вълните, подмятащи малкия кораб. – Книгата ме грабна. – Ето там, нямаше съмнение – беше реката, описана от неговия повелител. Широко устие между два вдадени в морето хълма, единият досущ като драконов гръб, другият подобен на протегнало се куче, стига да ги гледаш примижал...

- Хубава книга, това ли е подаръкът от баща ти? – Започна отново с любопитството си Джордж, прекъсвайки ме, не забелязах, че чета на глас.

- Какво те интересува?

- Кога ще отвориш подаръка?

- То си е моя работа, сега, ако обичаш, ме остави. – Понякога ме изкарваше извън контрол, не можех да го търпя. Излязох навънм за да се поразходя по дългата улица, беше влажна, явно е валяло дъжд или е имало мъгла. Улицата бе красива, къща до къща, в двора на които имаше големи дървета, никоя обаче нямаше ограда, дори тази на Тачър. Тя беше най-голямата в нашия квартал, беше жълта, на три етажа с голям двор, дори огромен. Сетих се, че Джоан не ми беше казала часа на купона. Какъв срам, мислех си да намина през Тачър, след като свърша с разходката си. Хубавото беше, че в края на улицата имаше горичка, не беше голяма, но беше достатъчно да се загубиш в нея. Направих доста голяма разходка, слушах птиченцата как пееха, имаше малък парк, в който децата играеха с майките си. Беше място точно като за мен – тихо и спокойно. На връщане, както си мислех да направя, минах през Тачър. И точно там започна всичко...

- Дзъъъъъъъъън-Дзаааааааааан, Дзооооооон-Дзиииииииин.

- Леле, доста странен звънец. – Мислех си на глас. Изведнъж вратата се отвори.

- Здравейте, идвам за купона? Не знаех часа и реших да намина.

- Кой си ти? – Попита ме русокосото момиче, отворило вратата. Беше странна, с дълга коса, със сини очи, слаба, още малко щеше да се счупи, беше с къси гащета и розов потник, който стърчеше напред. Е, поне това компенсираше за слабата ù форма.

- Аз съм Джеймс, приятно ми е, поканиха ме на купона.

- Кой те покани?

- Джана, не, момент, Жизел... по дяволите, Жизел е майка ми... – казах с недоумление. – Джоан? Да, Джоан!

- Окей, заповядай, настанявай се.

Ако отвън изглеждаше голяма къща, то трябваше да се погледне отвътре. Беше като лабиринт, можеше да се загубиш. Не спрях да се оглеждам наляво-надясно. Купонът щеше да започне всеки момент, в 15:00. Реших да се кача на третия етаж и да изляза на терасата, обичах терасите. Там видях нея, Джоан...

- Здравей, Джоан!

- Хей, Джеймс, как си?

- Много по-добре, щом си тук, изглеждаш прекрасно в тази бяла рокля, отива ти.

- Благодаря, ела с мен.

- Къде?

- Искам да ти покажа една стая. - И то каква стая беше, огромна, сигурно колкото половината на нашата къща, имаше огромно двойно легло, огромна стенна плазма, която се сливаше с светло бежовия цвят на стените. Но реших да обърна повече внимание на Джоан.

- Хареса ли ти книгата? – Запита ме тя учудено.

- Да, грабна ме, не можах да чета много, но ти обещавам, че ще я прочета. Благодаря ти. – След това станах я прегърнах. Може би най-голямата грешка, която успях да направя. Той влезе...

- Здравейте, какво правите? – Тач Тачър, беше само по потник, рус, красавец си беше, пълен със стероиди.

- Нищо, ъм, Джеймс ми благодареше за книгата, която му подарих.

- Да, много мило от нейна страна, нали. Аз съм Тач, приятно ми е.

- Джеймс. – Стиснахме си ръцете, започна добре. Опитвах се да скривам притеснението си.

- Е, Джеймс, разкажи ми за себе си, откъде си, къде живееш? – Явно и той беше любопитен като Джордж, не спираше със въпросите докато слизахме към първия етаж.

- Идвам от Бруклин, изместихме се тук заради приятеля на майка ми. Той е бейзболист. Живеем отсреща.

- Е, приятелю, готов ли си за изненадата.

- Изненада? – В момента, в който изрекох тези думи, ме повали с един удар.

- Идиот. Да не мислиш, че ще ти се размине, след като сваляш приятелката ми. Имаш наглостта и да дойдеш на моя купон. Разкарай се оттук, нещастник, преди да съм те смачкал! И ей, никога повече да не съм те видял да говориш с нея.

Прав беше, всичко дойде като гръм от ясно небе, прибрах се, тичайки към вкъщи, беше ми зле, бях разочарован не от крушето, което сигурно ми счупи носа, бях разочарован от начина, по който тя се държеше.

- Не можа ли да ме защити, да каже, че тя ме е поканила. Такива са повечето момичета, играят си със скромните беззащитни хора. - Говорех си и се ядосвах. Качих се в стаята си, накъсах книгите, които ми беше подарила. Възглавницата беше мокра, бях легнал, сълзите ми течаха. Бях разочарован. Защо се отнасяха така с мен. Реших да отваря подаръка от татко. Беше компас.

 

Край на втора глава.

3.     [няма име]

Беше дълга нощ. Изпълнена с гняв, разочарование, лицемерие и най-вече мисли.

Обмислях всяка моя стъпка. Втълпявах си, че за всеки момент от живота има по два избора. Никога няма един! Почти не бях спал. Часът бе 05:00. Не знаех какво да правя днес, реших да отида в училищната библиотека за някоя друга книга извън моя любим жанр фентъзи. Всичко това обаче щеше да се случи, след като изпиех сутрешната си доза кафе и мляко. Плюс това, книжарницата отваряше в 07:00, така че 2 часа свободно време. Въпреки малката посещаемост на библиотеката, все пак трябваше да си запазя час, незнайно защо. Реших да звънна.

- Добро утро!

- Добър вечер, господине, книжарницата не работи в 5 часа сутринта.

- Знам, искам да си запиша час.

- Във 6 часа също не работи.

- Знам и това, мисля да намина към 07:30, възможно ли ще е?

- Ще спазвате ли правилника за тишина? – Леле, имаха цял правилник за тишина, сигурно имаше само 2 члена. – Ако не сте го чели, състои се от 120 члена с по 2 алинеи. – Мислех си „добре, защо ме наказваш?”.

- Ще спазвам всичко, просто искам да прочета някоя книга?

- От какъв жанр?

- Ще реша на място.

- Как се казвате?

- Джеймс.

- Джеймс кой?

- Джеймс Гътъмрой.

- На колко сте години?

- На 17.

- Не сте ли твърде голям, за да четете книги? Или просто не разбирате от компютри? – Започнах да се ядосвам, още малко ще си измислят правилник и с какви дрехи да се ходи в библиотека.

- Вижте какво, госпожо, искам просто да отида до библиотеката и да прочета една книга, разбирате ли ме?

- Добре, 07:30, не закъснявайте.

- Приятен ден.

Каква досадна жена, как ли я търпи мъжът ù...

 

* * *

 

          Дойде време да тръгвам. Бях си изпил кафето. Всичко беше перфектно, мама и Джордж още спяха. Обух любимите си бели маратонки и излязох. Навън не беше студено. Термометърът показваше 19 градуса, считайки географското положение, това си беше хубаво време, въпреки липсата на слънчевото сияние. Местното момче Аштън сновеше наляво-надясно с изпочупеното си колело, за да раздава вестници. Беше добро хлапе. Прибрах ръцете си в дългите джобове на сивия ми суичер, сложих качулката си и тръгнах към библиотеката. Толкова много приготовления по облеклото ми, да не замръзна, бях си чувствителен към температурите, а се оказа, че стигнах само след по-малко от 10 минутки.

- Добър ден, аз съм Джеймс.

- А, аха, странникът от странното обаждане. – Какво странно му имаше на обаждането? – Влизайте, оттук вдясно, след това вляво, книгите са разделени по жанр, след това са разделени по азбучен ред.

- Благодаря.

Интересното беше, че населението на Грийнбанк беше около 100 души, водехме се квартал, но въпреки това библиотеката беше огромна, надявах се и видеотеката да е такава. Разрових се из многото книги, избрах си една на произвола и започнах...

-„Да бъдеш или не — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи –
не повече. И знай, че тоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи...
Заспи, или пък може би — сънувай?...
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета...”

- Хамлет, а? – Отново бе тя, Джоан, след всичко, което се случи, какво търсеше тук?

- Какво те интересува?

- Виж, съжалявам, не мога да ти разкажа, няма да ме разбереш, просто не бях аз виновна, поканих те на партито, защото си мило момче и ми допадаш.

- Както и за да ме фрасне гаджето ти.

- Не ми е гадже, харесва ме, Тач е такъв тип момче, че си мисли, че всичко се върти около него, но уви... Не харесвам такива момчета. Виж, искам да ти се реванширам, ела утре след училище у нас, моля те. Ще се радвам да дойдеш, сега тръгвам. Чао.

Тя ме прегърна, отново онази опияняваща прегръдка, тъмните ù устни, които казваха „съжалявам”, беше прекрасно, но не можех просто ей така да ù простя. Чудех се да отида ли...

 

Край на трета глава.

 

4. Компасът

Странно бе чувството, което изпитах. Двоумях се, чувствах се потъпкан, поробен, покрусен, все синоними на болка. Може би просто щях да реша, щом настъпи моментът за „срещата”. Така и не можах да си допрочета Шекспировата творба, тръгнах си към вкъщи, реших да се отбия до близкия магазин, имах нужда от слушалки, не можех без музика. Хубавото на квартала ни бе, че всичко си беше на една улица – училище, видеотека, аптека, магазини и всичко, за каквото се сетите още. Проблемът беше, че улицата беше страшно дълга. Излязох от библиотеката и се натъкнах на момченце, добре де, момче, изглеждаше разярен. Бях нов, следователно исках да се сприятеля с някой, от който няма да си изям боя.

- Здравей. - Казах аз с усмивка.

- Ъм, здрасти. - На лицето му личеше изумление, едва ли всеки ден го заговарят непознати.

- Изглеждаш ядовит, добре ли си?

- Нищо важно, благодаря за загрижеността. Накъде си?

- Към магазина на Боб.

- Нека се разходим, в същата посока съм. - Как нямаше да е, то има само една улица. - Е, откъде си?

- Нанесохме се скоро тук, идвам от Бруклин.

- Страхотно, Ню Йорк, прекрасен град, какво не бих дал да живея в него...

- Повярвай ми, не искаш.

- Кога се нанесе тук?

- В петък.

- А това синьото на окото ти какво е?

- Не питай... - Нямаше как да се прикрия, личеше си синината.

- Хаха, значи от два дни си тук и вече имаш проблеми.

- Нещо такова, да. Изглежда стигнах моята спирка, беше ми приятно, но така и не разбрах името ти?

- Никълъс, а твоето?

- Джеймс.

- Е, ще се виждаме Джеймс.

Беше приятно момче. Беше висок, може би към 1.83 м., едро момче, със кафяви очи, носеше черен анцуг и червен суичер. Приятен беше, дали нямаше да е първият ми приятел? Бях доволен, поне един човек имаше, който да се държи приятелски настроен. Втурнах се към магазина, влязох през стъклената врата, имаше звънец, от онези, които звънят, като отвориш вратата. Не беше много голямо магазинче, имаше всякаква техника от фотоапарати до батерийки за часовник. Огледах се за слушалки. Имаше няколко вида, естествено проверих колко финансови средства имах в джоба си, за да се ориентирам към някои.

- Тези, белите. - Бяха подродени по цвят. Бели, черни, червени и сини.

- Ако ще ги ползваш често, бих ти препоръчал тези сините.

- Да, виждам, че са най-хубави, но нямам толкова пари.

- Не се притеснявай, живеем на една улица, все някога ще ми доплатиш. Няма къде да избягаш, а и плюс това видях, че разговаряш със сина ми.

- Никълъс?

- Да.

- Значи мога да  дам останалите пари на него.

- Разбрахме се.

- Благодаря ви, лек ден.

Премина добре, нямах много пари, а се сдобих с най-добрите слушалки в квартала. Най-сетне ще слушам музика. Любимата ми... You better lose yourself in the music the moment, you own it, you better... Да, една от любимите ми песни. Запътих се към вкъщи, беше почти вечер, уличното осветление „грееше” голямата ни улица. Имаше вятър, беше студено, време беше да сложа качулката си отново. Вървях си сам, слушах музика, батерията ми обаче беше на свършване и реших да спра музиката. Беше някак си плашещо, вървиш само по улицата, няма жива душа, светлините от уличните лампи едвам те достигат на отсрещния тротоар, вятърът шумеше така, сякаш вървят хора зад теб, беше страховито. Реших да забързам походката си, за да се прибера по-бързо. Тъкмо стигнах нашия двор и се случи нещо страшно.

Джеймс. - Някакъв страховит съскащ глас произнесе името ми. Обърнах се и нямаше никой. Помислих си: „Ха, до какво може да доведе слушането на много музика”. Но след това пак.

Джеймс... Пази се, Джеймс. - Отново се обърнах, отново нищо. Беше зловещо. Не знаех как да реагирам. Влязох в къщата и се качих в стаята си, без да давам обяснения на някой за отсъствието си. В главата ми беше пълна каша. Реших просто да си легна и да се опитам да заспя. Проблемът бе, че не можех да се успокоя, а трябваше да го направя по някакъв начин. Мислех си... „Това е глупавият Тачър, умник, мисли си, че ще ме изплаши”, истината бе, че наистина бях изплашен, не беше неговият глас, но някак си успях да заспя, без дори да се завия.

 

* * *

 

Първи ден в училище. Беше 5 сутринта. Не обичах да спя до късно. Алармата на телефона ми беше звъннала с типичния коледен тон, да, коледен, цяла година си стоеше така. Реших да не се излежавам, а да се облека и да си направя нещо за ядене. Погледнах в гардероба си, общо взето нищо официално. Имаш костюм с папионка, но не, това не беше чак толкова официално. Беше си първи учебен ден, нищо повече, плюс това щяха да ни дадат униформи. Извадих дългите си дънки, облякох една риза, синя, и си взех суичера, това беше достатъчно. Да не забравим и якето, трябваше да тръгна в 7, а тогава не беше много топло. Метеоролозите предричаха 7 градуса. Чудех се да си обуя ли маратонките или кецовете, това щях да го реша после, приготвих си дрехите и излязох от стаята си. Докато вървях надолу по стъпалата към кухнята, видях снимки на стената. Имаше снимка на мама и татко от сватбата. „Е, явно мама още не може да го забрави” помислих си. Вървейки надолу, обаче, за момент зърнах нещо странно. Беше стара снимка, от преди две години. Загледах се и какво да видя... Това бяхме аз и Джесика, да, Джесика. Дългогодишната ми бивша приятелка. Беше стройна, с дълга права коса, кафява на цвят и пурпурни краища, висока около 1.70 м, с пъстри шарени очи, точно така, шарени, ахх, тези очи, имаше приток на синьо, кафяво и зелено, общо взето секси парче, и хубава музика слушаше, но уви, в днешно време такива момичета си падат скрити усойници. На гърба им трябва да пише "аз съм усойница". Въпреки прелестните ù очи и стройното ù тяло, не беше мястото на тази снимка там. Щях да попитам майка ми защо я е сложила, но сега исках да се фокусирам върху закуската. „Закуската служи като упойка”. Това бяха думи на един стар приятел на баща ми, който наместваше кости. Винаги караше пациентите си да ядат маслини. Запътих се към кухнята ни със скромни размери. Извадих си 10 филийки хляб, масло и пушено месо. Това щеше да ми стигне, предполагам. Пет сандвича са достатъчни. Сделах си сандвичите, реших да си взема и две ябълки, старата ни учителка винаги ни питаше „Ако ядете по една ябълка на ден, ще избегнете ли визитите си при лекаря?”. Странна госпожа си беше. Дойде време и за сутрешната ми доза наркотик. Пуснах кафе-машината и тръгнах към хладилника да си извадя млякото. Проблемът бе, че то беше свършило и не знаех какво да правя. Щях да полудея без кафе с мляко. Видях, че къщата на Никълъс светеше, нормално, беше станал за училище. Дали не му се намираше мляко... Реших да намина набързо, докато майка ми и Джордж спят. Облякох си палтото, пресякох улицата, която бе наръсена със листа от високите дъбове и се запътих право към къщата на Никълъс.

- Добро утро, приятелю! Извинявай за този ранен час.

- [Прозявайки се] О, няма проблем, тъкмо станах, от какво имаш нужда?

- Извинявай, случайно да ти се намира мляко, моето е свършило, а имам ужасна нужда от него?

- Ъм, момент да проверя... Да, намира ми се, колко ти трябва.

- Половин празна чаша.

- Хаха, имаш чувство за хумор, Джеймс, влез, не стой навън, студено е.

Аз това и чаках, бях чувствителен на тема температура. Къщата им беше красива, от входната врата се виждаха стълбите към втория етаж, наляво бе кухнята, а надясно всекидневната, където по някаква случайност Боб спеше на дивана.

- Заповядай твоето мляко.

- Благодаря ти, спаси ми живота. Кога тръгваш за училище?

- Тръгвам в 07:15.

- Няма ли да закъснееш?

- Джеймс, колко дни си тук, и все още не се научи, че за половин час можеш да стигнеш от единия край до другия на улицата.

- Да, вярно. Е, добре, да отидем заедно? Ще е хубаво да познавам някой от училище?

- О, ти познаваш не само мен. С удоволствие бих те зарадвал с присъствието си, но мисля, че ще ти е по-приятно да отидеш с Джоан.

- Едва ли, ще мина през вас в 07:10 и ще отидем заедно, окей?

- Дадено, Джеймс, до скоро.

- Чао, Ник.

Беше странно, защо пък точно с Джоан? Както и да е, исках да се съсредоточа само върху кафето си. Прибрах се, стоплих млякото, смесих го с кафето и воаля! Сутрешната ми доза наркотик. Взех чашата, качих се в стаята си, включих лаптопа, за да проверя как вървят нещата в социалната мрежа, пиейки кафето си. Естествено да не остана и аз прекалено назад, имах доста регистрации в популярни сайтове от мрежата – туитър, тъмблър и вече остарелият фейсбук. Чудех се кога ли ще го затворят. Седях в него, само защото хората можеха да си пишат. Интересното бе, че именно тя, Джоан, ми беше пратила приятелство, реших да си помисля, преди да го приема, но... Влязох в тъмблър, о да, какъв блог имах само. Прекрасен беше, имах един нов последовател и това бе... Джоан. Странно, сякаш това момиче беше вманиачено от мен, това нямаше да ù помогне да грабне вниманието ми. Реших да ù пиша съобщение. „Извинявай, Джоан, днес няма да мога да дойда у вас след училище.”. Беше грубо, но тя си го заслужаваше. Изпих си кафето и слязох да измия чашата си. Мама беше станала. Сега беше моментът да я разпитам за снимката.

- Защо, за бога, снимката ми с Джес – така я наричах аз – е на стената?

- Защо не? Бяхте заедно толкова време.

- Именно, бяхме, вече не сме, нима не помниш какво ми стори?

- Скъпи, не е последната, която ти изневерява.

- Много мило, благодаря. – Понякога ми се искаше просто да я хвана за гърлото и... – Защо си сложила снимката там?

- Не съм я сложила аз, Джордж я сложи.

- Този... човек какво право има да се рови във вещите ми?

- Стига де, знаеш, че се опитва да е мил с теб.

- И му се получава, ха. – Махнах снимката и я прибрах в стаята си, пазех я само, заради хубавата рамка. Беше станало 7:05. Трябваше да тръгвам.

- Аз тръгвам на училище. Приятен ден.

- Приятно училище, скъпи, и умната!

Вълнувах се, бях в екстаз, сякаш отивах за първи път. То си беше за първи път, де. Обух белите си маратонки, облякох дънковото си яке върху [дрехата, която е избрал Джейм] и излязох. Запътих се към Никълъс.

- Здрасти пак, Ник, идваш ли?

- Минутка, само да се облека.

Времето беше мрачно, сякаш щеше да вали. Тогава видях нея, Джоан. Излизаше от къщата си. Мислех си, че съм се държал грубо и взех глупавото решение да отида и да ù се извиня. Уви, докато направих 2 крачки в тази посока, се появи Тач с колата си. Тя се качи и ме гледаше. Сякаш нарочно минаха с бясна скорост покрай мен и ме опръскаха. Беше валяло, имаше локви, Стоях си на тротоара на път да се извиня. Аз съм си виновен. Чудесно, новите ми дънки бяха за боклука. Никълъс излезе.

- Какво се е случило с теб?

- Не питай, Джоан и Тач минаха покрай мен с колата му и ме опръскаха.

- Ревнуваш, а?

-И дума да не става. – През живота си не съм ревнувал момиче, не беше възможно, нямаше и причина.

- Ник, какво искаше да кажеш с това, че повече бих се зарадвал на присъствието на Джоан?

- Не си ли личи? Целият квартал разправя как те е повалил Тач, защото си обсебил неговото момиче. Тя е мистериозна и тайнствена, не говори много, ще си кажеш, че се държи наперено, ако не я познаваш. Изведнъж някакъв си непознат дойде и тя се интересува от него. Как мислиш ти?

- Вероятно заради по-дългата ми коса.

- Хаха, имаш чувство за хумор, приятелю!

Тач можеше да е всякакъв, но отдалеч изглеждаше като плешив. Беше много късо подстриган със светла коса, която не си личеше. Да, обичах да се шегувам, но имаше нещо вярно в думите му, дали наистина не съм грабнал вниманието на най-мистериозното момиче в окръга?

 

* * *

 

Шантава работа. Учудващо този наш разговор продължи 10 минути и стигнахме училището. Качихме стъпалата и влязохме, портиерът беше като герой от „Красавицата и Звяра”. Беше полуплешив, с тъмни черни очи, дълъг крив нос, изгърбен. Мислех си „само аз ли обръщах внимание”. Всеки си вървеше по пътя, не беше голямо училището, имаше 5 класа. Запътих се към шкафчето си. Беше бронзово на цвят, имах чувството, че е направено от рицарска броня през 17-ти век. Отворих го и си оставих нещата вътре, взех само лист и химикал, за да си запиша програмата. Затворих шкафчето и тя изведнъж се появи зад вратата.

- Това не е Бруклин, скъпи мой. Тук започваме да учим от първия ден. Ето, вземи – подаде ми една нейна тетрадка. – Виждам, че не носиш почти нищо и за да не те смъмрят от първия ден, пиши в моята тетрадка, аз имам в резерв. Време е да тръгвам, до скоро.

Беше странно, появяваше се и изчезваше внезапно. В главата ми имаше толкова много въпроси... Откъде знаеше, че в Бруклин не учехме от първия ден, защо бе толкова мила с мен, нима Ник беше прав? Въпреки това не потърсих отговори на тези въпроси, просто се усмихнах, когато си тръгна. Радвах се да я видя. Запътих се към класната стая. Беше номер 7. На ключа за шкафчето ми пишеше всякаква информация. Класна стая, номер в училище, имена. Бях 7-ми номер. Любимото ми число. Влязох:

- Добро утро, г-жо...

- Г-ца, г-ца Петифейър. Защо закъсня?

- Съжалявам, имах нужда от време, докато се ориентирам...

- О, ти си новият. Сядай, ето там, до Патриша.

Запътих се към чина, там беше Патриша, на пръв поглед доста сдържано момиче. Беше красива, с не дотам черна дълга коса, със светло кафяви очи и прекрасни устни. Беше си истинска конкуренция на Джоан, разликата бе, че устните ù не бяха кърваво червени както на Джоан.

- Здравей, ти трябва да си Патриша.

- А ти трябва да си прочутият Джеймс, сядай.

- Защо прочут?

- Тишина моля! – Изкрещя г-ца Петифейър. Не понасяше някой да говори в часовете ù. Интересно ми беше защо прочут, но цяла година щях да сядам с Патриша, все някога щях да я попитам. Докато сядах, Джоан и Патриша се спогледаха, Джоан ù хвърляше някакъв ревнив поглед, след това ми се усмихна. Реших да отворя тетрадката ù, която беше моя за известно време от деня. Имаше красиви бели листи. Кое му е красивото пък на празен лист? И докато я затварях, случайно се отвори последната страница. „Тъй като отказа да се срещнем в нас... Днес. В 3 часа  в гората. Моля те, ела!”. Тогава я погледнах с усмивка, а тя се радваше. Сякаш четеше мислите ми, знаеше, че този път няма да ù откажа.

 

* * *

 

Часовете минаваха един след друг. Време беше да си ходим по домовете. Тръгнах към шкафчето си да си взема нещата. Щях да се прибирам сам, защото бащата на Ник го беше взел по-рано днес. На излизане от училището, вървейки надолу по стъпалата, видях едно момиче, което седеше на тях, плачейки. Беше Патриша.

- Хей, какво има?

- Тъжна съм.

- Защо?

- Не ми се говори...

- Хайде ставай, ще те изпратя.

- Благодаря ти.

Помогнах ù да си прибере нещата в чантата, помогнах ù да се изправи и тръгнахме.

- Накъде си?

- Последната къща по улицата, а ти?

- Аз съм някъде по средата, но ще ти правя компания, ако нямаш против. Тъй като ще сядаме цяла година заедно... ъм, разкажи ми за себе си?

- Какво искаш да знаеш за мен, аз съм скучна.

- Съмнявам се, каквото се сетиш, просто започни отнякъде.

- На 17 съм, живея тук от години, слушам тъжна депресираща музика, нямам приятели, нашите нямат много пари, затова уча много да получавам стипендии, обичам да пътувам, макар че никога не съм го правила.

- Изглеждаш мило момиче, защо нямаш приятели?

- Защото Тач настрои всички срещу мен. С него бяхме двойка, докато не реших, че той е пречка за знанията ми в училище, той искаше само тялото ми, аз не му го дадох и понеже целият квартал е свикнал да му лиже подметките, го послушаха, че съм си играела с него.

- Този Тач... той е идиот. Спокойно, не го слушай, позволи ми да съм ти приятел, разчитай на мен.

- Докажи ми, че мога... - Беше упорито момиче, не се доверяваше лесно, нещо в нея ме караше да искам да се сближим. Когато бях малък, в училище ме тормозеха и се чувствах самотен. Знаех какво е чувството, реших да ù помогна.

- Позволи ми да ти докажа тогава.

- Ще си помисля, време е да се прибирам, стигнахме къщата ми, благодаря, че ме придружи. - Каза тя с насълзени очи, прегръщайки ме.

- Пак заповядай, Патриша, ще се видим утре.

Запътих се към вкъщи, чувствах се леко подтиснат заради Пат, изглеждаше някак беззащитна. Не спирах да мисля обаче за срещата ми с Джоан. Часът беше почти 3, а имах 20 минути път. Затичах към вкъщи. Щом стигнах, отворих вратата, оставих тетрадката на Джоан на масата, реших, че ще си говорим за други неща и ще върна тетрадката ù утре. Качих се по стълбите, отново тичайки, дори не забелязах, че снимката ми с Джесика беше отново на стената. Преоблякох се и отново излязох. Имаше вятър, но аз бягах към гората, сякаш ме гонеше мечка Гризли. Най-сетне стигнах.

- Закъсня, какво ти отне толкова време?

- Не е ли достатъчно, че съм тук?

- Прав си, да се разходим навътре в гората.

Вървяхме един до друг, тя беше студена, знаех това, защото от време на време се блъскаше в мен поради тесния път. Сияеше от щастие, че ме вижда, дори да се опитваше да го скрие.

-Защо се държиш така с мен? Разбрах, че никой от квартала не може да грабне вниманието ти. Дори не съм се опитвал, а го направих.

- Не знам, има нещо в теб, Джеймс, което ме кара да те търся... Ти си скромен, упорит, не се даваш лесно. Нещо ме влече към теб, и щом те видях да разговаряш с Патриша днес, бях изпълнена с...

- Ревност?

- Да... Просто ми харесваш.

- А Тач?

- Тач е тъпанар. Той е просто разглезен лигльо, разчитащ на парите на родителите си, не е постигнал нищо, разправя наляво и надясно, че сме двойка, но не сме. Държа се така, само защото ме заплаши.

- Заплашил те е?

- Да.

- С какво?

- Има неща, които излизат извън полезрението ти, скъпи Джеймс, неща, които не знаеш и може би няма да узнаеш. По принцип бях любопитен, но реших да не я разпитвам много. – Искаш ли да се качим на върха? – Гората беше на нещо като връх, много висок.

- Съгласна съм.

Вървяхме, вървяхме и най-накрая стигнахме. Седнахме до едно дърво и отново започна разговорът.

- Ще узная ли някога истината, Джоан?

- Може би. Бих искала да те запозная с майка ми, сигурна съм, че ще те хареса.

- Едва ли ще ме хареса повече от Тач.

- Повярвай ми, майка ми го мрази. Ако тя усети това, което аз усещам към теб, ще те хареса.

- А то какво е?

- Задаваш много въпроси, Джеймс. – Тогава тя ме хвана за ръката и изведнъж очите ù станаха жълтеникави. Рядко я поглеждах в очите, защото направех ли го, нямах силата да ù откажа, но помнех, че бяха кафяви, а сега бяха жълти. Тя сякаш усети това и побърза да ме разсее.

- Студено ми е.

- Искаш ли да се връщаме?

- Още не, приятно ми е с теб.

Тогава я придърпах към себе си, тя се сгуши в мен и се топлехме взаимно. Усещах тръпката, усещах студената ù плът и не отделях очи от изящните ù устни.

- Джеймс?

- Да, Джоан.

- Целуни ме. (световете ни се сляха в едно)

Наведох се бавно към нея и допрях устните си до нейните. Беше върховно, сякаш световете ни се сляха, сякаш чувах гласа ù в главата ми, сякаш бяхме едно цяло. Вълшебна целувка. Щом приключи, тя отвори очи и се усмихна. Последваха минути на мълчание.

- Мисля, че е време да тръгваме, майка ми ще се тревожи.

- Ще те изпратя.

Станахме от мястото до „нашето” дърво, нашето, защото винаги щях да го помня, мястото на първата ни целувка... и тръгнахме по пътеката. Изведнъж тя посегна към мен, хвана ме за ръка. Погледнах я, но не можах да ù устоя. Беше толкова нежна и същевременно студена. Преплетохме пръсти, тя беше радостна, усещах, че наистина ме харесва. Вървяхме доста време, държейки се... Изведнъж обаче се озовахме отново на „нашето” място до „нашето” дърво. Странно, дали дървото не беше едно и също? Продължихме, след 10 минути пак се озовахме на същото място.

- Джеймс, мисля, че се изгубихме. Вече минаваме за втори път оттук. – Явно беше права. Гората беше толкова гъста, въртяхме се в кръг.

- Права си, почакай, мисля, че имам нещо, което ще помогне.

- Да видим с какво ще ме изненадаш пак...

- С това.

- По дяволите, откъде го имаш? – Изведнъж грабна компаса от ръцете ми и се вторачи в него.

- Баща ми го подари преди да дойдем тук. Какво толкова му има на този компас?

- Ааа, нищо. Не го използвай, не показва вярно посоката. Прибери го. Ела с мен, мисля, че вече е време да те запозная с майка ми.

 

Край на четвърта глава.

© Иван Милков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??