ПРОПУСНАТИ  СРЕЩИ

         Унгарката

         Помня онова лято. Току-що бяха пуснали цигарите „Средец" 100 мм. По телевизията течеше сериала „Богат беден", който опразваше улиците. Плажовете все още бяха девствени и незастроени с претенциозни грамади. Слънцето. Слънцето все още ни обичаше и нежно ни целуваше без да ни изгаря. Родителите ми все още бяха млади и диви. А аз бях шестнадесет-годишен хлапак, който се правеше на мъж, пиейки джин-физ. Хитовата напита на онова лято. На онзи отминал живот. Сега ми се струва толкова далечен и нереален, че се питам все по- често живял ли съм го наистина. Бил ли съм.

         Помня онова лято. С лимонадата, швепса, алтая и бирата без етикет, която се изстудяваше на чешмена вода. Хладилникът беше лукс. И колата  беше лукс. Животът ни беше като есенно слънце. Леко заспал и муден, но истински.

         Помня онова лято. По цял ден лежах на плажа и четях Фоербах.  Тепърва започвах да се  опитвам да разбера света около мен. Излизах от детството и всичко ми се струваше безкрайно интересно и непознато. Проглеждах. Исках да обява на света, че съм жив, че съм тук и искам да направя хиляди големи неща. В онова лято всичко ми изглеждаше възможно. Чувствах се като Херкулес, готов да се пребори с чудовищата в мен и извън мен.

         В онова лято обичах. Видях я съвсем случайно на плажа, в един от редките мигове, когато не се борех с дебелата книга пред мен. Тя слизаше към плажа с майка си и баща си. Руса. С дълга чуплива коса, която оплиташе вятъра в себе си. Сините й очи поглъщаха морето и крясъка на чайките. Дългите й изваяни, като от скулптор крака рисуваха върху пясъка малки елегантни стъпки. Приличаше ми на богиня, слязла от Олимп за малко при нас смъртните. За миг изгубих представа за време и пространство. Плажът се стопи някъде там в безвремието и аз виждах само нея.

         От този момент нататък забравих за Фоербах. Струваше ми се скучен и досаден. Гледах всеки ден да съм към 10 часа на плажа, когато идваше тя и не откъсвах поглед от нея. На третия ден знаех всеки неин жест, всяка нейна поза, всяка мимика. Знаех кога е тъжна и кога весела. Изучавах я като астроном, открил нова звезда. И започнах веки ден да се каня да я заговоря. Разбрах, че е унгарка, но мислех, че руският ще свърши работа. Не, че бях корифей в него, но едно „здравей" все можех да спретна. Това продължи няколко дни. Всяка сутрин идвах с мисълта, че днес ще я заговоря и всеки следобед си тръгвах с утешението, че и утре е ден.

         В поредния такъв ден, когато тъкмо бях излязъл от морето, Пешо - един от приятелите на родителите ми, се обърна към мен и каза:

- Абе, малкият, знаеш ли, че имаш обожателка?

- Пак ли ще ме майтапиш?

- Нема майтап, мой човек! Онова русото унгарче не откъсваше поглед от теб, докато беше в морето. Стига си чел книжки, ами вземи направи нещо по въпроса. - каза Пешо и посочи с очи към момичето, което не излизаше от мислите ми през последните дни.

         Бях толкова зашеметен от новината, че докато се съвзема и предприема нещо, видях как тя си заминава с родителите от плажа. „Утре ще бъде - успокоих се - Утре най-накрая ще действам."

         Тази нощ почти не спах. Нямах търпение утрото да дойде и да се втурна към плажа. Утре беше големият ден. Щях да я заприказвам. Този път твърдо го бях решил.

         Сутринта щом слънцето почука на прозореца станах с бързината на добре трениран войник. Претупах набързо закуската и още преди нашите да успеят да ми кажат нещо, се втурнах през глава към плажа. Знаех, че съм подранил, но зачаках търпеливо като древноримски стоик. Слънцето все повече напичаше. Появиха се нашите. Постепенно плажът се напълни и забуча. Момичето обаче не идваше. Не идваха и родителите й. Реших, че просто са се успали. Към два часа тази моя теза взе да не издържа. Към четири разбрах, че днес няма да я видя. Е, може днес да са отишли на друг плаж - успокоих се. Явно големият ден се отлага за утре. На другия ден се повтори същото. На третия пак. Явно си беше заминала. Колкото и мозъкът ми да отхвърляше тази мисъл като досадна муха разбрах, че повече няма да я видя.

         После си заминахме и ние.  Не след дълго си замина и лятото. Онова лято. Замина си и годината. А после много години идваха и си отиваха. Времето бавно, но сигурно ме променяше. Пови се първият бял косъм в косата ми. После и други.  Появи се умора в очите ми. После натежа. Замени я тъгата. После и тя натежа. Дойде безразличието. Малкият убиец на чувствата ни.

         Помня онова лято. И все още продължавам да се питам дали ако тогава имах повече смелост и бях казал едно здравей, щях да съм такъв, какъвто съм сега.