Пророчествата за Белязания

Изгрев над залез

 1-во пророчество

1 глава

Птичето

Тъмният лес. От дърветата се чува шумолене и излита малка птица. Тя се извисява нагоре, нагоре, над дърветата. Прелетява реки, пустини, планини, полета, държави, градове и... достига едно селце в подножието на планината Фетир, използващто благата на Фетирските поля. Каца на перваза на отворен прозорец на къща накрай селото. Отвън няма отличителна черта, постороена от камък и дървен покрив. Вътре има проста селска мебелировка - скрин, печка, маса. Около масата са разположени три стола, а върху нея се разточва тесто. Жената е висока, слаба и с черна коса на средна възраст, цялата изцапана с брашно.

  Изведнъж нещо прошумолява зад гърба на птицата. Нещо влажно и топло обвиват крилата й. Пред нея засиява лице на младеж току-що навършил двадесет години. Висок, слаб с кафеникаво-жълти очи с тънки вежди, а над тях се вее гъста черна коса.

  Птичето запя така омайно, че младежът не чуваше нищо друго докато:

- Крам! - извика жената.

- Да, майко - отговори младежът.

- Отивай да помогнеш на баща си да нахраните конете! - продължаваше да гълчи женският глас. - Ей сега ще изгрее слънцето!

- Да, майко.

  Крам хвърли птичето и то литна. Младежът заобиколи къщата. Беше ранна пролет. Всичко наоколо беше зелено. Слънцето се издигаше над хоризонта, когато Крам влезе в конюшната. А вътре стоеше възрастен мъж, изглеждащ като сина си.

  Докато настилаше сламата в яслите, Крам ненадейно бе попитан от баща си:

- Е, сине, вече ти е време, какво ще правиш?

- Аз бих искал, татко, да пообиколя света.

  Настана пълна тишина. Крам бе изненадан и смутен от думите си. Не това искаше да отговори. Не това, но то му се изпълзна от устата. Разбира се това беше мечта на всеки в селото, но неосъществима.

  Мина дълго време преди баща му да се обади:

- Искаш да обиколиш света? Добре. Хайде да се прибираме.

  На вечеря Крам съобщи намерението си и на майка си. Тя го прие спокойно. Цялата нощ Крам търсеше причината. Но единственият извод беше птичето, незнайно как, но то беше вкарало тази мисъл в главата на Крам. Как щеше да напусне родния си дом? За да се отдаде на мечта? Но той щеше да го направи. В момента, в който го изрече, той знаеше, че ще го изпълни.

  Нещо силно го разтърси. Отвори очи. Беше сутрин. Баща му стоеше над него и го попита:

- Още ли имаш желание?

- Да - отвърна решително Крам, без да се замисли.

- Тогава ставай! - заповяда баща му.

 Излязоха на полето. Едва сега Крам видя, че баща му държи меч, който Крам не бе виждал у дома. Нима баща му е притежавал меч и е бил воин?

- Навън е опасно и трябва, когато стане нужда да се защитаваш - обясни баща му.

  Целият предиобед Крам се учеше как да използва меча.

  Следобед той тръгна към Площада - поляна около която са построени фермите. Там се поставяха скамейки и се издигаше платно, на което пишеше: „Честит Пролетен празник". Към него идваха неговите най-добри приятели - братята-близнаци Фарул и Тарес - ниски, руси, със сини очи, силни и яки, също като баща им, шампион в игрите по борба между селата.

- Къде беще цял ден?- попита Фарул

- Аз тренирах - отвърна Крам.

- Да не се готвиш за борбите? - учуди се Тарес.

- Много бих искал, но като знам кой ще участват, не, благодаря - смигна им Крам - Но и без това ще замина от тук.

- Еее, още един мечтател - присмя се Тарес.

- Говоря напълно сериозно момчета. Заминавам на юг.

- Ама ти сериозно ли? - учуди се Фарул.

- Тогава нека се повеселим в оставащите ни часове у дома - предложи Тарес.

- Ще дойдете с мен? - попита Крам.

- Без нас ли смяташ да тръгнеш? - попита Фарул.

- Да - отговори Крам, виждайки опита за протест на Тарес добави - сам ще тръгна.

  Той не беше съвсем вярно. Той силно желаеше компанията на своите приятели, но нещо го накара да ги откаже от пътуването с него.

- Както желаеш - каза Фарул, като видя, че няма да го надвие.

- Крам! - от поляната се задаваше млада девойка. Черна коса, вързана на плитка, средна на ръст. Тя тичаше засмяна през тревата.

- Е, приятелю, ще те оставим - смигна му Тарес и двамата братя го оставиха сам.

- Сара! - провикна се и Крам. Девойката стигна до него и го целуна по бузата.

- Крам най-накрая реши да покажеш носа си извън полата на майка си - каза му Сара.

  Крам се смути. Защо винаги го дразнеше с майка му?

- Защо ме гледаш така? - усмихна се Сара - Да не смяташ да ме напуснеш?

 Изненадан, Крам отвърна:

- Да, заминавам.

- Нима си мислиш, че можеш да скриеш нещо от мен, хитрецо - смигна му пак Сара - Баща ти разреши ли ти?

  Крам забеляза промяната. Колкото и да взимаше на подбив майка му, тя никога не си позволяваше никаквки коментари по адрес на баща му. Крам не смяташе баща си за толкова страшен.

- Да, той ми разреши.

- Но сега ти оставаш при мен, нали?

- Вярно ли е това, момче? - обади се дрезгав глас.Това беше старият Сарк.

- Да, вярно е - отвърна Крам.

 Старият Сарк никога не го наричаше по име.

- И баща ти е разрешил?Винаги съм  смятал, че се мислят  за нещо повече от нас.

- Млъквай, старче! - скастри го Сара - Млъквай, че ако те чуе...

  Крам се чудеше как в този момент попадна на единствените, които гледаха да си нямат работа с баща му.

- Ти, Сара - отвърна старият Сарк - си още млада, а твърде нахална за годините си.

- Нещо против мен ли имаш, старче - очите на Сара блезснаха, но старият Сарк се обърна към Крам:

- След като излизаш навън, би трябвало да имаш защита.

- Баща ми ме учи да използва меч - каза Крам.

- Меч значи - продължи Сарк - Е, какво ще убиваш ли с него Тъмните?

  Крам се стресна.

- Затвярай си устата, дърто! - вече не на шега се бе ядосала Сара. - Откъде ги измисляш тия глупости? Тъмни няма...

- Както казах, твърде си нахална, за да твърдиш, че не съществуват Тъмните. Още малко и ще кажеш, че няма Вадетел на Мрака.

          Тук Крам се бе притеснил сериозно и побърза да спре този разговор:

- Слушай, Сарк. Стига вече. Никой няма да ме напада. Никакви Тъмни няма да убивам. По-добре си върви.

        Старият Сарк се отдалечи. Очите на Сара още блестяха след него. Тя се обърна към Крам:

- Не бива това сърдито старче да помрачава празника. - усмихна се Сара. - Е, аз отивам да се подготвя за празника.

  Целуна го отново. Крам се огледа и веднага забеляза група младежи на другата страна на поляната, който идваха към него.

 Фарул се приближи и го ощипа.

- Ау - извика Крам - Какво правиш?

- Проверявам дали кожата ти е цяла - усмихна се Фарул.

- Защо винаги, когато се съберат двамата около мен, те неизбежно споменават Тъмните и Владетеля на Мрака.

- Винаги ти се чудя как оставаш здрав след срещите ти със Сара - обади се Тед Уинън- Всякога ме пробожда с тези нейни очи.

- Нямам идея. Знаеш, тя е с мен, откакто се помня. Нейната сянка е винаги около мен. Така и не съм говорил с друго момиче, без да е наоколо.

- Де да можеше и Тера Грейсън да е така с мен - смигна лукаво Джар Фигър.

- Нейните очи поне са по-меки - обади се Тарес и всички се разсмяха.

- Какви са тия измислици, които ни казаха Фарул и Тарес - попита Тед. - Щял си да заминаваш. По-голяма смешка не съм чужал, откакто Един Морган твърдеше, че старият Сарк е Владетелят на Мрака.

  Всички отново се разсмяха.

- Не, не си измислям. Аз наистина се подготвям да замина.

- Смяташ самичък да се впуснеш в непознатото? - учуди се Рейт - Нали помниш историите за бандата на Нугер? Нали помниш, че търговецът не доойде миналата година, защото бе ограбен и убит. Ти си луд!

- Така е - съгласи се Джар. - Сега е по-опасно от всякога. Стой си вкъщи на топло.

- Нима има какво да спечелиш навън? - попита Фарул.

- Остави тези глупости. Конете ви са най-добрите в околността - каза Тарес. - Със сигурност ще се ожениш за Сара. Какво още искаш?

- Аз ще тръгна. И ще се върна жив - настоя Крам.

- Хайде, хайде - обади се Рейт. - Утре ще размислиш. Нима забравихте какво ни чака тази вечер?

- Да живее Пролетният празник! - провикна се Джар и отново момчетата се разсмяха.

  Вечерта настъпи бързо и Пролетният празник започна. Скамейките бяха затрупни с храна и пиене. В средата бе оставено място за танци. Разбира се, Крам танцуваше най-много със Сара, която не оставяше другите момичета да танцуват с него. Цялото село, разбира се, бе научило за решението му. И всички го шегуваха или му даваха най-различни съвети „за навън".

- Ще бъде престъпление, ако не те оженим за Сара и те оставим да заминеш - каза Грен Чейнъм, бащата на Сара, чийто поглед беше винаги отнесен.

  Крам си спомни, че той знаеше всичко за птиците и го попита:

- Видяхте ли вчера едно златисто-червено птиче?

- Птиче? Златисто-червено? Сигурен ли си? - попита Чейнъм - Не съм, Крам. Такова птиче не съм виждал наоколо.

  Крам само вдигна рамене, но бе завлечен от Сара настрана от Площада.

- Крам - започна тя.- Аз искам да ти кажа нещо.

- Крам! - извиси се гласът на баща му, при което Сара така се стресна и уплаши, че избяга. Крам не беше я виждал такава. Баща му се приближи:

- Крам, тръгваме си.

- Толкова рано? - учуди се Крам

- Отивай, сбогувай се с приятелите си и идвай - нареди баща му.

2 глава

Заминаване

 На следващата сутрин се събуди с тежко чувство в стомаха. На закуска всички мълчаха. След това той прибра всичко нужно в дисагите, мечът на кръста и излезе навън. Там го чакаха майка му и любимият му кон Жълтурко - изцяло черен с жълто петно на челото.

  Баща му го погали под лявото ухо. Отдавна не беше го правил. Под това ухо Крам имаше белег - права линия, а над нея полукръг. Белег, който никой друг не бе имал.

 Крам се качи на коня.

- Помни, че Самън е бащиният ти дом - каза баща му.

- Да се пазиш от Могара, синко.

- Не съм дете, мамо. Ще се върна! Сбогом! - пришпори Жълтурко напред.

 Той заобиколи селото. Но от другата страна го чакаше Сара. Жълтурко спря.

- Мислеше, че ще тръгнеш без да се сбогуваме - усмихна му се Сара.

- Аз... - започна неловко Крам.

- Никкаво аз - озъби се Сара. - Ти си мой. Само мой. Разбра ли?! А сега върви.

  Сара потупа коня и той препусна. Сърцето на Крам се сви и го заболя. Вятърът бясно се блъскаше в него. Крам усещаше, че губи нещо много скъпо и ценно. Губеше родния си дом.

3 глава

Нугер

  Село Голяма мечка бе разположено на брега на реката. На кея не се виждаха никакви плавателни съдове. Крам спря пред едноименен хан и влезе вътре. Ханджията го по посрещна:

- Стая ли желаете млади момко?

  Крам бръкна в джоба си, за да се увери, че парите, които баща му даде бяха свършили.

- Да, но нямам пари - виждайки какво ще направи хандйията добави. - Но мога да посвиря, ако искате.

- Да, тази седмица ханът необичайно се напълни в това смутно време... Добре, момче, ще си заплатиш с няколко песни.

  Крам се зарадва. В селото си се славеше като добър свирач на клавас.

- Няма ли да дойде насам кораб? - попита Крам.

- Няма, момко - отговори ханджията. - Знаеш вече по реката не пътуват кораби, откакто Нугер властва из тези места. Цяло щастие е, че завися основно от моя продукция, а не от търговия. Я по-добре покажи какво можеш.

    На следващата сутрин Крам яздеше Жълтурко през гората. Беше много доволен от снощното си изпълнение. Изобщо не се замисляше за опасността, когато пред него храста изшомуля и излезе мъж- среден на ръст, с кестенява коса и очи, големи уши и нос. Не бе дебел, но си личеше, че има здрави и ловки ръце. Крам така се стресна, че дори не посегна към меча.

- Ти си голям късметлия - каза мъжът. - Кой си ти, че да не се страхуваш да пътуваш сам из тези опасни пътища?

- Крам - отговори Крам. Едва сега забелязвайки, че въпреки застаряването от праха лице, мъжът бе с 10-15 години по-възрастен от Крам.

- Какво става, Нугер? - излезе на пътя друг мъж.Той бе облечен в същите прашни дрехи като другия, но лицето му бе малко, кръгло, очите му гледаха злобно Крам.

- Замълчи Тарск - обърна се към него мъжът.

  Крам се сепна. Това пред него бе Нугер.Нугер!Легендарният крадец и убиец.И Крам бе още жив.

- От къде идеш, селянче? - попита го Нугер.

Крам отново се вторачи в лицето на Нугер.

- Аз идвам от Фетирските поля - как бе забравил Крам за опасността.

- Какво правиш? - озъби се другият, извади меча си - Не виждаш ли, че няма нищо. Да го убием. Виж, конят му го убива.

  Той приближи, но Жълтурко му се озъби и Тарск спря, все още гледайки с презрение Крам.

- Какво си мислиш, че правиш Тарск - каза мъжът.

- Аз само такова... - смутолеви Тарск. - За какво ти е този, Нугер?

- Казвам какво правя и го правя. Досега на никого не съм давал обяснения.

  Тарск още повече се сви пред погледа на Нугер.

- Ти идваш с мен - обърна се Нугер към Крам - Слез от коня.

  Крам слезе от коня. Той още не можеше да реши какво да прави. Ако избяга, бе със сигурност мъртъв. Но можеше да продължи след Нугер и Тарск. Все пак колкото и налудничево да беше под закрилата на Нугер, но докога?

  Навлязоха дълбоко в гората. Пред Крам изникна лагерен огън.Около него имаше наредени двдесетина мъже, всичките с прашни и окъсани дрехи и брадясали. На една страна бяха струпани двадесет и два коня - кой мършав, кой все още як. Те спокойно пасяха.

  Всички се обърнаха към приближаващата се група.

- Какво стана? - обади се груб, дрезгав глас.

- Какво видя? - обади се друг.

- Успокойте се - отвърна Нугер.- Никой не видях по пътя. Но ви водя още един желаещ да се присъедини към нашата група.

  Нугер избута Крам напред. Крам бе изгледан от двадесет чифта очи. Очи на крадци и убийци. Веднага му се изпари „желанието" да се присъедини към тази група.

- Сигурен ли си, момче? - попита същият дрезгав глас.

- Той е още млад - обади се друг.

  Групата зашумя. Тарск продължаваше да гледа Крам с презрение. Нугер изчака търпеливо гласовете да замрат и отсече:

- Той остава при нас и е под моя закрила. Разбрахме ли се?

- Да - отвърнаха хорово мъжете, включително и Тарск.

  Вечерта не мина много приятно за Крам, който очакваше всеки момент да се случи най-лошото. Незнайно защо разбойниците решиха да си припомнят най-кървавите си нападения. Крам не беше сигурен колко бе искрен смехът му пред тях. Но първият истински страх дойде, когато затвори очи. В споменът му остана как Тарск си точеше ножа и гледаше право в Крам. Огънят загасна.

4 глава

Мечтата на крадеца

  На сутринта Крам се събуди от шума наоколо. Разбойниците се разбуждаха. Който не бе сред най-бързите, бе „разбуждан" с ритник. Слънцето не се виждаше от дърветата. Звездите  още си  личаха по небето. Нугер реши да вървят пеша. Жълтурко не бе по-малко изнервен от Крам. Вървяха през целия ден, освен когато спираха да похапнат. Нугер не изпари никой да провери пътя. Това на групата се стори странно, но никой не запита Нугер. Крам постоянно се оглеждаше за Тарск. Той обикаляше из членовете на бандата и на всеки поотделно обясняваше защо трябва да убият „натрапника". Но никой не му даваше твърд отговор, винаги оглеждайки се за главатаря си.

  След като слънцето залезе, Нугер нареди да се приготви лагера. След като ядоха, той реши да бъде първият пост. Селянинът реши да спи в края на лагера.Странно, но това му се стори забавно и Нугер се усмихна. Първата истинска усмивка от толкова години. Наистина този селянин бе огромен проблем за Нугер. Но все пак Крам бе издържал цяла нощ и следващия ден, без да побегне. Нугер знаеше, че само неговата лична закрила го спасява до момента. Но групата му скоро щеше да зароптае, особено ако Тарск продължаваш да ги насъсква. След като го бе вкарал вътре веднъж, сега не можеше да си тръгне лесно. Нугер седеше, но нито виждаше, нито се ослушваше. Нещо, което никога не бе правил, но никога Нугер не бе изправен пред такъв проблем. Нугер - страшилището за всяка жива душа във Фетир, сега бе принуден да спасява човешки живот. Но такава заповед бе получил. Нугер не обичаше да му се заповядва, но точно тази заповед не смееше да престъпи. Той бе принуден да сложи край на мечтата си, която впоследствие изпълни - да бъде главатар на голяма банда разбойници. Но Нугер имаше и друга, много по-голяма мечта, която му казаха, че ще се изпълни ако следва момчето. Нугер отново се усмихна. Какъв странен ден.

5 глава

Ново име, ново начало

  На другата сутрин, след като всички се събудиха Нугер наложи вчерашните правила. Тази сутрин мърморенето бе по-силно от страна на разбойниците, които вече открито гледаха с омраза Крам.Тарск бе извадил ножа си и гледаше с широка усмивка Крам. След около два часа път Нугер спря групата и обяви:

- Ще отида да огледам пътя - Тарск веднага закрачи към него - Ще взема селянчето.

  Тарск спря изненадан, но в следващия момент се обърна към Крам, оголил жълтитие си и криви зъби в широка усмивка.Тарск прибра ножа си.

  Нугер се обърна и поведе коня си, чиято окраска бе кафеникава. Крам пое дъх и тръгна след Нугер. Всички около него му се озъбваха. Всички очакваха, че Нугер го отделя, за да го убие, нещо, което и Крам очакваше. Макар Нугер да имаше много възможности да го стори безнаказано. Двамата излязоха от лагера. Крам вървеше не много близо зад Нугер. В главата му минаваха всички слухове, които бе чул за мъжа пред себе си, кой от кой по-кървави. Неволно Крам стисна дръжката на меча. Ами да! Крам се сети. Той носеше меч и можеше да го използва. Това бе неговото спасение. Макар и да не бе го овладял напълно. Крам можеше да се защити. Но и тази надежда бързо угасна. Крам го бе толкова страх, че дори нямаше да намери сили да извади меча в подходящия момент. Изведнъж Нугер спря и Крам също. Крам се огледа и с учудване забеляза, че са спрели на пътя. Нугер се обърна и застана лице в лице с Крам.

- Моето име е Регун. Ти отсега нататък ще ме наричаш така и по никакъв друг начин. Ясно ли ти е ?

  Крам кимна, без да знае какво става.

- Така. Моята група няма да се усъмни чак до утре сутринта. Ще имаме един ден преднина пред тях и смятам да я изпилзвам пълноценно. Въпроси не приемам. Качвай се на коня си. Ще те придружа. Ще стигнем докъдето си тръгнал. Независимо дали ще си жив или мъртъв.

  Регун се качи на коня си и се впусна в галоп.Крам веднага го последва.Той още не  беше повярвал на това, което се случваше.Но знаеше, че днес щеше да живее, щеше да стигне Малкен жив или мъртъв.От колко не беше се смял така.

6 глава

Магьoсникът

  След три нощи с легло и храна в хановете, сега Крам бе принуден да спи отново на земя. Разбира се, тези удобства бяха осигурени с парите на Регун. Регун бе много доволен от леглата, след като от години не бе влизал в хан. Но той реши да нощуват където ги свари нощта, за да не се бавят. Огънят бе запален встрани от пътя. Тази вечер двамата спътници седяха гладни и мълчаливи. Двамата гледаха огъня.

  Изведнyж се чуха конски копита. Пред тях излезе черен кон. Ездачът слeзе на земята. Той се оказа нисък, облечен прилично, покрит със сив, прахлясал плащ. Бе слаб, със сини очи, руса коса, малки уши. Държеше в ръката си малка черна пръчка.

  Седна без да каже нищо. Крам го смъмри:

- Не трябва ли да се иска позволение?

- Селянин! - бе краткият отговор на мъжа.

  Регун се усмихна и успокои Крам:

- Спокойно! Няма опасност - и се обърна към странника - Как се зовеш?

- Алиган Миралих - отговори мъжът.

- Странен си ти, Ал - каза Регун.

- На име подобава име - рече Ал.

- Крам.

- Регун.

  Никаква реакция.

- Защо дойдохте при нас? - подхвана разговор Крам.

- Видях огъня.И реших да видя кой го е запалил - беше отговърът.

- Ами ако бяхме разбойници? - попита Регун преценявайки все още новия си познат.

- Аз няма защо да се страхувам.

- Защо не се страхуваш? - попита Крам.

- Магьосник съм - каза Ал.

  Регун легна на земята, превит от смях.

- Не вярваш. Ще ти покажа. Виждам че сте гладни.

  Замахна с пръчката и... заек, набит на кол, се печеше на огъня. Крам гледаше ококорено. Регун спря да смее.

- Но какво ще прави един магьосник тук? - попита Крам

- Не си ли млад? - последва въпроса на Регун.

- Това, което върша не е твоя работа, селянче - отговори Ал. - Наистина съм млад. Има още, за да бъда признат за истински магьосник. Но съм се учил от такъв. И мога да правя магии. Или това със заека беше нещо друго?

- Не, вярвам ти. Защо не си продължил? - попита Регун.

- Дълга история - бе краткият отговор.

- Разкажи ни - настоя Крам.

- Хайде, яжте - промени темата Ал.

7 глава

Село Отмора

  На другия ден тримата заедно тръгнаха на път. Алиган не беше много по-разговорлив от Регун. Вечерта пристигнаха в село Отмора. За да спестят колкото е възможно повече пари, Ал предложи на ханджията да направи „магии" за вечерята на тримата спътници. Към номерата се присъедини и клавас. Настаниха се в една стая с три легла.

  Крам сънуваше. Беше в селото си, яздеше Жълтурко. Стигна пред дома си. Майка му и баща му излязоха и махаха с ръка. Но зад тях стана много тъмно. Излезе човек, стиснал нож. Крам скочи да ги спаси. Ножът замахна и... в следащия момент стисна ръката на нападателя. Стана и го блъсна назад. Разбра, че е буден. Влязоха още три фигури. Нямаше време да събуди другите, но те вече се бяха сборичкали с нападателите. Преди Крам да се включи, Ал отстъпи, вдигна пръчката и викна:

- Назад! - трите фигури се блъснаха в стената и паднаха.

- Хайде, бързо! Да вземем конете и да бягаме! - каза Регун.

  Слезнаха долу като Ал ги водеше. След себе си оставиха няколко трупа. Слязоха в конюшната. Единствените коне, останали бяха само техните. Качиха се, но на входа бяха спряни от стена от мъже, готови да ги нападнат.

- Предайте се! - провикна се глас от стената мъже, който Крам разпозна.

- Аз никога не се предавам. И ти би трябвало да го знаеш най-добре, Тарск - каза Регун.

- Не се погубвай, глупако - викна отново Тарск. - Дай ни само момчето, друг не ни трябва.

  Крам извади меча си и тръгна напред. В суматохата изгуби Ал и Регун, но успя да пробие път и препусна напред. След себе си остави виковете на преследвачите си. В  гората беше тъмно и нощо. Не се виждаше, но важното беше да бъде далеч.

8 глава

Пушек след пожар

  Зазоряваше се. Регун и Ал седяха край добре прикрития огън.

- Как е успял? - каза Регун. - Кака е успял Тарск да събере толкова голяма група около себе си за толкова кратко време. Истинско постижение.

- Не ми говори за постижения, а защо ни нападнаха - прекъсна го Ал. - Такава група не напада селски ханове.

- Мракосърци.

- Мракосърци? - учуди се Ал. - Не са се събирали от Домонските воини. Как ще го обясниш? Защо ще нападат? Или това са хора тръгнали да те търсят, Нугер?

- Достатъчно! - извика Регун - Аз съм Регун! Няма го Нугер! Да не би и ти да си тръгнал да го намериш!?

  Регун скочи и го сграбчи, но веднага падна на земята.

- Не за теб ходя из тези земи. Въпреки че много ми се иска да знам как за убиец на беззащитни пътници, не си убил точно това селянче? - попита Ал.

- Не знам! Не го убих! А тръгнах с него. Ами ти? Едва ли спираш при всеки огън, каквато и защита да имаш? - каза Регун.

- Уморих се да бъда самотен и реших да продължа с вас.Видя ми се интересно как най-известният разбойник на своето време е станал спътник на един селянин, току-що отскубнал се от полата на майка си?

- Няма значение. Въпросът е защо са се събрали толкова хора да ни преследват?

- Отговорът на този въпрос рано или късно ще разберем, ако не ни убият дотогава, но подозирам, че той също не е безопасен - каза Ал. - Но време е да тръгваме. Дали Крам е жив и здрав? Предлагам да почнем да го търсим.

- Отивам към столицата - отвърна Регун. - Там ще отиде Крам и аз смятам да го намеря.

  Качиха се на конете и се втурнаха напред. Напред към столицата.

9 глава

Горският човек

  Крам все още са държеше. Жълтурко не бе спирал през целия път дотук. Все още бяха в гората. Слънцето клонеше към залез. Не беше ял нищо през деня, а и нямаше сили да потърси вечеря. Не знаеше в каква посока се движи. Всички дървета наоколо бяха позеленели. Пролетта настъпваше бързо. Нямаше вече сили и падна от седлото. Но вместо да усети твърдата земя, две здрави ръце го хванаха. Жълтурко изцвили. Крам опита да мръдне и изпадна в безсъзнание.

  Сънят не беше особен. Отвори очи и видя, че е ден.Бе завит в кожи. Лежеше край огън. До него бе Жълтурко. От другата страна на огъня бе възрастен мъж с побелели дълги коси. Целият бе облечен в кожи освен краката, пъхнати в стари, прашни, но добре изглеждащи ботуши.

- Добре ли си, селянче? - попита мъжът и стана.

  Крам го огледа по-добре. Много висок. Дълги и силни ръце и крака. Крам се изправи и седна. Пое чинията, дадена му от мъжа и лакомо започна да яде супата.

- От север ли идеш? - попита мъжът.

- Да.

- Защо си се отделил от пътя? Имаш късмет, че те намерих иначе вървеше право към дупката със змиите - продължи мъжът.

- Нападнаха ни разбойници - отговори Крам.

- Нима толкова е станало зле, че Нугер ограбва селянчета. Не намерих нищо с което да привлечеш внимание, освен меча. Да не си го откраднал?

- Баща ми го даде - каза Крам. - Не съм крал нищо.

- Изключвам възможността да си Мракосърц - Крам трепна. - Не те преследват, защото те следя от обед. Колко бяха спътниците ти?

- Бяхме трима - отговори Крам.

- Нещо особено в тях?

- Единият е магьосник.

- Магьсоник! - възкликна старецът. - Нугер не би нападнал магьсник. Другият?

- Не го познавам добре. - Крам реши, че твърде много бе казал.Трябваше да не свързва себе си с Нугер.

- Името му? - настоятелен ме старецът.

- Регун.

   Последва тих смях.

- Е, това обяснява някои неща. Другият ти спътник е бил самият Нугер. Най-големият разбойник на своето време. Не ме гледай, че съм такъв. Понякога влизам в хановете да чуя това-онова.

- Не е възможно! - продължаваше да упорства Крам. - Той е убивал дори и беззащитните деца и жени. Само за удоволствие.

- И аз не мога да повярвам, но е така. Но това води към теб. Първо, Регун, както го наричаш, е безпощаден убиец. А той решава да те придружи в пътуването ти. Това е нечувано. Второ магьосникът. За да го наричаш така, трябва да си се уверил в това. А, те, магьосниците, не дружат с когото и да е. Голяма чест е за крал да има в двореца си магьосник. Двама души, които най-малко ще се сприятелят с едно селянче, са тръгнали с теб без видима причина.Чуй, селянче, виждал съм по-интересни от теб. Така че има нещо в теб.

  Крам опита да му възрази.

- Знам. Виждам че сънят ти е спокоен. Значи не знаеш какво искат от теб, селянче.

- Спри да ме наричаш селянче. Имам си име. Крам. Твоето?

- Репарт. И мисля, че достатъчно седяхме на едно място. Качвай се на коня и да вървим.

- От колко време живееш в гората? - попита Крам

- Дълго. Щом не помня откога. Но и аз съм бил млад като теб. Имах семейство някога. Повече да не си ме питал.

- А накъде отиваме?

- Ти накъде си тръгнал?

- Към столицата.

- Още далеч е столицата, селянче.Защо си тръгнал по широкия свят без мама? - попита, подсмихвайки се Репарт.

- Не знам. Изведнъж реших - отговори Крам, засегнат от думите на спътника си.

- Изведнъж решил!Ха! - изсмя се невярващо Репарт.

10 глава

Решения

Бяха минали два дни. Ал и Регун продължаваха да яздат. Не бяха открили и една следа от Крам. С дни никой не бе минавал по пътя към столицата. Нещо, което притесни двамата спътници.

- Никой. Ни крак, ни копито, нищо живо не е минавало оттук. Явно здравата си ги уплашил - каза Ал.

- Ха! В най-добрите ми дни пътуваха хора. А и досега да бяхме срещнали патрул. Знам всички патрули до столицата. Не вярвам кралят да се е отказал да ме преследва.

- Тогава не разбирам - каза Ал.

- Смяташ ли да яздиш без почивка?

- Не. Да намерим място за спане.

- Дали Тарск и останалите са далеч зад нас? - попита Регун

- Ще се справим с тях.

  След вечерята Регун пое първи да пази.Дойде време да се сменят. Стана да събуди Ал, но чу нещо да изпука.

- Ал! - веднага извика Регун.

  Нечия ръка го сграбчи. Той я хвана и прехвърли ръката през рамото. Извади меча и започна да отблъсква нападателите си. Ал бе буден. И към когото насочеше пръчката мигом се срутваше на земята. Ал я вдигна над главата си, но преди да направи каквото и да е, някой извика:

- Няма го! - и всички побягнаха назад.

  Регун въздъхна и легна на земята.Ал стовше прав, макар видимо уморен Но скоро и двамата потънаха в сън успокоени.

  На сутринта Регун се събуди и намери конете живи и здрави.Ал се изправи. Личеше, че сънят не бе измил умората му.

- Проклета нощ - каза Регун.

- Да. Остави доста въпроси за разсъждение.

- Не му е сега времето.

- А кога, Регун?

- Предлагам да продължим.

- Поне знаем, че Крам е жив - каза Ал.

- Какви ги говориш? - попита Регун.

-  Онези думи: „Няма го". Обзалагам се на каквото искаш, че търсеха Крам.

- Но защо? С какво може да привлече вниманието на тези разбойници.

- Мислиш, че бяха същите?

- Изглежда, че са се увеличили. Макар да не разбирам. Как толкова бързо? Разбойници... - рече замислено Регун.

-     Вече се колебая, че наистина са такива. Но така остава да са Мракосърци.

Вече се колебая, че наистина са такива. Но така остава да са Мракосърци.

- Крам - промълви Регун.

- Да, това селянче търсеха.

- Защо? Обикновен човек.

- Обикновен?! - каза Ал - Не, не мисля така, щом привлече вниманието ни. Не е никак обиковен. Нещо има. Има в него.Какво?

- Не можем да отговорим. Откъде знаеш, че е жив.

- Не знам със сигурност, но поне не е бил убит от тях.Иначе нямаше да обърнат назад.

- И сега накъде? - попита Регун.

- Мисля да продължим да търсим Крам.

- Но накъде?

- В гората.

- В гората? - учуди се Регун. - Тя е голяма. А Крам може да е излязъл на пътя.

- И да умре. Ако е излязъл, той е мъртъв.

- Тогава?

- Имам чувството, че той е все още в гората. Побягна натам. И сигурно не е спирал с часове. Така че е навлязал навътре в гората. Но ние не знаем дали сме пред него или след него. Може да е много далеч от нас. Ние не знаем нищо.

- Да, ние не знаем нищо. Но ще се надявам и ще го търся. Години, ако трябва, но ще го намеря.

- И цялото търсене за един селянин? - попита Регун.

- Прост селянин?! - викна Ал. - Ти не разбра ли какво стана тази нощ? Те търсят Крам.Той притежава нещо. Иначе нямаше да привлече такова внимание.

- Ами преследвачите му? - попита Регун.

- Знаем, че не търсят нас. Значи, ако не им се изпречим няма да ни нападнат.

- Не им се изпречим ли?!

- Регун! - каза Ал - Престани. Знаеш, че ще дойдеш с мен. Така че млъквай.

- Да се оставя един магьосник. Не, един полуобучен магьосник да ме командва. Аз?! Най-големият рзбойник на своето време.

- Ако искаш да се разделим - предложи Ал.

- Не. Ще търсим заедно Крам.

  „Дано да си жив, селянче. Дано да  си жив, за да те намеря и да ми платиш за това." - помисли си Регун.

Крам все още се излежаваше, когато Репарт се надвеси над него и му каза:

- Ставай!

- Защо? - попита сънено Крам.

- Разглезих те! Ставай! - повтори Регун.

- Добре де! - отговори Крам.

  Стана. Оправи се и отиде до потока да се измие. След като се върна и седнаха да закусват печено заешко.

- За какво си се разбързал? - попита Крам.

- Ти май забрави за преследвачите си?

- Не съм спирал да мисля за тях. Но не са се и появили. Защо говориш така? Видял ли си ги?

- Не. Но откакто се събудих имам познато усещане. Преследват ни. И се обзалагам, че са твойте стари познайници.

- След като не си ги видял...

- Ако искаш да ме провериш, селянче - прекъсна го Репарт, - стой тук и ги чакай. Аз няма да ти помагам.

- Добре, добре. Ох! Пак ще се бяга. - Крам помълча малко и каза - Дали Ал и Регун са добре?

- Не ми се вярва да са умрели. Но стига приказки. Ставай и да вървим. За да наваксаме, няма да има обяд.

11 глава

Отново заедно

Селд един ден лудо препускане най-накря Крам си отдъхна.

- Ох! Още един ден така и няма да имам сили повече.

- Ще издържим.

- Да понамалим темпото, а?

- Момче! Ако зависеше от мен изобщо нямаше да спираме. Но ти и конят ти не сте свикнали.

  Крам отвори уста да каже още нещо, но...

- Тихо! - изсъска Репарт и започна да гаси огъня. - Скрий се.

  Крам се мушна в един храст. Репарт беше готов за бой. Без да помръдне, той се взираше към мястото, където бе дошъл шума. Изведнъж нещо стисна гърлото на Крам. Две сенки се промъкваха зад Репарт. Луната огря лицата им.

- Регун! - извика Крам и излезе от скривалището си.

  Репарт се обърна. Посегна да удари, но веднага се просна на земята.

- Ти си бил тук?! - извика изненадан Ал.

- Това ли са твоите спътници, селянче?- попита Репарт.

- Мислех те за по-труден, Репарт - каза Регун.

- Магьосникът ме обърка - оправда се Репарт.

- Вие се познавате?! - учуди се Крам.

- Да. Познаваме се - каза Репарт.

- Добре ли си? Ранен ли си? - попита Ал.

- Нищо ми няма - отвърна Крам.

- Онези зад вас ли са? - попита Репарт

- От посоката, която дойдохме нямаше никого зад нас.

  След като вечеряха и легнаха да спят, Репарт и Ал останаха първи да пазят. Чу се пукване, което напомни на Репарт.

- Много добре се справи. Накара ме да се заблудя откъде ще дойдете.

- Как? - учуди се Ал - Нищо не съм направил.

- Но аз чух шум от стъпки.

- Не. Оставих Регун да се оправя.

- Ама тогава... Ставайте! Тук са!

  Из  мрака изскочиха много на брой сенки. Четиримата се биеха с успех. Но скоро стана ясно, че няма да издържат. Тогава Ал вдигна високо ръка и рязко я свали. Жив нападател не остана.

- Как? Как го направи? - попита Крам.

- Няма значение. Но едва ли скоро ще го повторя.

- По-добре да се качваме на конете - предложи Регун.

12 глава

Малкен

  Стигнаха до Малкен - столицата на Фетир. Крам бе преминавал през големите села, наречени градове, но разумът му се замъгли от гледката.Крепостната стена бе висока, от сив камък, образуваше огромен кръг. По цялото й протежение се издигаха кули и над тях се вееха червено-бели знамена.

  А вътре хората пъплеха едва-едва по улиците. Мина доста време докато спрат пред страноприемницата „Магьосникът". Репарт се обърна към тях:

-  Време е да се разделим. Аз - по моя път, вие - по своя. Надявам се да откриеш истината, Крам.

  Репарт тръгна обратно да си пробива път през навалицата.

- Да влизаме - предложи Ал. - Тук ще си починем. И ще мислим какво да правим.

  Оставиха конете и влязоха вътре. Ханджията бе нисък, рус, синеок, с руси почти невидими вежди, на средна възраст.

- Добре дошли, господа. Вана, топла храна и легло ще ви бъдат веднага подготвени.

- Нямам търпение да отмия умората - каза Крам.

- Да, да. Веднага. Последвайте ме.

  След като се измиха, останаха да киснат във ваната.

- Регун - каза Крам.

- Да.

- Ами след като си толкова известен, как така никой не те позна?

- Известен по име, но не и по лице. Все пак малцина ме познават.

- Да поговорим сериозно - каза Ал. - Какво ще правим?

- Нямам идея. Ако постоянно ще бягам, по-добре да се скиря в Тъмния лес.

- Да останем тук - предложи Регун - В Малкен трудно ще ни открият.

- Май така ще направим - съгласи се Ал.

- Ама вие мислите ли, че те още ме търсят? - попита Крам.

- Ако до седмица никой не ни търси, няма опасност- каза Регун.

- Ако стане друго - продължи Ал, - няма да има съмнение кой те гони, Крам.

  Крам потръпна, разбирайки за кого става въпрос.

- Но успокой се - каза му Регун - Аз ще използвам това време да те науча да си по-добър с меча.

  Крам гледаше през прозореца на стаята си. Изминаваше седмият ден, откакто бе влязъл в Малкен. Седем дни, откакто започнаха размириците. Бунтуваха се някои части на града, особено бедняшките квартали. Районът където се намираше „Магьосникът" беше спокоен. Крал Естен І І  все още държеше власта над столицата. Крам си почиваше след изморителните тренировки с меча. Изведнъж сред многобройната навалица нещо привлече погледа на Крам. Неколцина мъже, разпръснати, облечени различно, но сякаш имаха нещо общо помежду си. Оглеждаха се твърде бдително - търсеха някого.Крам разпозна в тях тези, които го гонеха.

  В същия миг пламъци се издигнаха от онази част на града, където се намираше дворецът. Множеството се оживи и Крам чу викове:

- Нападнаха двореца!

  Крам веднага прекоси стаята, отвори вратата и срещу него бяха Регун и Ал.

- Влизай в стаята - каза Регун.

  Тримата се събраха в стаята на Крам.

- Е, май трябва да напуснем - каза Крам.

- Разбира се, ако не искаш да вземеш участие в размириците.

- Има и друго - рече Крам. - те са тук и ме търсят.

- Сега вече нищо не ни задържа - каза Ал.- Но сега накъде?Няма безопасно място за теб, Крам.

- Първо да излезем. А после, където ни кажат краката - каза Крам.

- Неопределена посока. Но друга идея нямаме - съгласи се Регун.

  Тримата слязоха в конюшната и не бяха единствените. Излязоха навън и тръгнаха към градските порти.

  Малко преди да стигнат пред тях застанаха по цялото протежение на улицата в две редици мъже, в които Крам позна ловците си. Те се хвърлиха напред.

13 глава

Тъмният

-  Бягайте! - извика Ал.

Но за нещастие тримата спътници отново се разделиха в три посоки. Нямаше  начин Крам да се съедини с тях. Трябваше да излезе от града. След него се чуваха виковете на преследвачите му.Тъкмо навреме излезе през градските порти, когато те се затваряха зад него. Жълтурко тичаше с всички сили.След като навлезе в гората, той се отби от пътя, за да го огледа, а и да потърси Ал и Регун. Неочаквано Крам чу карета да приближава. Тя се появи на пътя и Крам я разгледа. Портата от тази част на града вече бе затворена - каква беше тогава тази карета. От прозореца на каретата се подадае глава.От това разстояние Крам не можа да определи чертите на белокосото лице, но нещо замрази Крам. Носеше корона. В същия момент главата бе грубо издърпана от прозореца. Това означаваше, че кралят бе отвлечен. Крам излезе на пътя, препречвайки пътя на каретата.Той се усети, но не се върна назад."Глупак!"- помисли си той. За крал, който не познаваше, за човек, който не му дължее нищо, рискуваше живота си. Реши, че втори път такова нещо не ще се извърши. Но не вярваше, че ще има втори път. Каретата едва ли щеше да спре, което означаваше сигурно прегазване.

  За негова голяма изненада, каретта спря. Вратичката се отвори и от нея слезе мъж, на вид нито млад, нито много стар. Той бе облечен целият в черно, с черна коса мустаци. Той се усмихна и каза:

- Намерих те. Ти си мой.

  Черните му очи светеха застрашително. Гърлото на Крам пресъхна.Той разбираше, че без бой няма да се отърве. Той нямаше да защитава живота на краля, а своя собствен.

- Надявах се да те срещна. И ето, че желанието ми се изпълни. Ти си тук и аз ще те убия!

  Крам не разбираше какво става. Какво искаше този от него? Извади меча. Щеше да се бие.

- Кой си ти?

  Устата на облечения в черно мъж се разтвори в тънка усмивка и се чуха звукове:

- Шаелам.

  Крам замръзна. Един от Тъмните. Тъмен! Щеше да се бие с него. И тази битка я бе чакал с нетърпние.

- Невъзможно! - изказа на глас неверието си.

- Ха-ха! - разнесе се тихия смях на Тъмния. - Хилядолетия чаках, за да се родиш. Владетелят на Мрака ми обеща първи аз да получа възможност да те убия.

- Нима ти си управлявал Фетир през всичкото тези години? - попита Крам, за да забави боя, поне да събере и трошица смелост.

- Аз никога не съм ламтял за кралска власт.Но след като те убия, ще получа власт много по-могъща.

- Нищо не разбирам.Защо кралят е тук?

- Всичко беше капан. Знаех, че ще минеш през тази порта. Знаех, че да се покажеш трябва да ти привлека вниманието. Но стига приказки! Време е да те убия!

  Тъмният се хвърли напред. Крам вдигна меча си да се защити. От самото начало Крам разбра, че противникът  му го изпитва. Крам беше все още жив, не толкова на уменията, колкото на бързите китки и пъргавите крака.Той винаги оставаше с половин миг по-бавен от противника си. Върхът на меча на Тъмния разряза плътта в десния хълбок на Крам. Крам осъзнаваше, че да победи трябваше да нанесе удар. Очите на Тъмния се разшириха от изненада, когато Крам нападна.Всяко движение на меча му беше усилие да достигне тялото на Тъмния.Сега единствното, което Тъмния можеше да стори, бе да отстъпва и да се защитава. Силите на Крам го напускаха. Трябваше да нанесе решителния удар.

  И в мига, докато Тъмният отблъсна удара му, Крам падна на едно коляно и мечът му извистя напред. Не бе нужно да усети срязаната плът, нито падането на меча на Тъмния, за да разбере. Той го бе убил. Бе убил човек! Бе убил Тъмен! Въпреки всички легенди за неуязвимите тела на Тъмните! Не бе вярвал, че уроците на баща му и на Регун ще го направят добър в боя с меч. Той не разбираше защо Шаелам го искаше мъртъв. Нямаще отговор на този въпрос. Слънцето приключваше дневния си път на небето.

14 глава

Изгрев над залез

- Крам! - чу се глас, в който Крам разпозна Регун. Два коня се спряха до него. Ал веднага слезе и започна да го оглежда:

- Добре ли си?

- Само една драскотина - отвърна Крам.

- Драскотина?! Един пръст още и нямаше да ни гледаш сега! - изрева Ал

  Регун бързо извади парцал и го уви около Крам.

- Какво стана? - попита Регун.

- Видях кророната на краля. Излязох на пътя. И останалото го виждате.

- Кой е този? - попита Ал.

- Шаелам - каза Крам, изненадан от спокойствието на гласа си.

- Тъмен!Сбил се с Тъмен! - извика Регун.

- Той ме искаше. Нямаше търпение да ме убие - каза Крам.

- Какво толкова си ти, селянче. Не мога да се сетя друго освен... - Ал замръзна, вперил поглед под лявото му ухо. - Какво е това? Сега ли го получи?

- Белега ли? Не. По рождение ми е - отговори Крам.

- Регун! Ела да видиш! - каза Ал.

- Какво виждаш? - попита Регун.

- Струва ми се слънце - каза Ал. - Изгрев.

- Може и залез - каза Регун.

  И двамата млъкнаха и се погледнаха многозначително, което обезпокои Крам.

-  Какво има?!

- „Изгрев над залез ще изгрее." - наруши тишината Ал.

- Прочествата за Белязания. - прошепна Регун.

  Крам разбра и се вцепени.

- Не е възможно?!Какво ме накара да изляза от вкъщи?Птицата.Проклетата птица!

- Каква птица? - попита Регун.

- Ами малка, златисто-червена с прекрасен мелодичен глас.

- Описваш птицата изгревче - каза Ал. - Но странно.Те никога не напускат Тъмния лес..

- Но какво ще прави птица от Тъмния лес в Фетирските поля?

- Няма съмнение, Крам - каза Регун.

- Ти си Белязаният - каза му с благоговение Ал.

  Крам все още не осъзнаваше значението на това. Но внезапно се сети:

- Забравихме краля.

  Крам изтича.Отвори вратат и видя дребен старец.

- Вие ли ме спасихте, млади момко - каза кралят.

- Аз, Ваше величество - отвърна Крам.

  Към Крам се присъединиха Ал и Регун.

- Това са мойте спътници.

- Алиган Миралих.

- Регун.

- Бъдете спокоен, Ваше величество... Нищо лошо няма да ви се случи.

- Как се казвате, млади момко.

- Крам Самън. От Зелена поляна, Фетирските поля.Аз съм Белязаният.

- Наистина ли? - простена кралят - Вие ме спасихте.Вие винаги сте добре дошъл в моя дворец.

  Лицето на краля потъмня.

- Но мисля, че вече не съм крал на Фетир.

- Грешите, Ваше величество - кза Ал. - Кралската стража се разправи с бунтовниците и угаси пожара. Вие сте кралят на Фетир.

- Мисля да се връщате в двореца, Ваше величество - предложи Регун.

  Каретата обърна и тръгна в мрака към столицата. Крам все още не можеше да се отърси. Той бе Той! Човекът, който бе чакан хиляди години, за да победи Мрака. Белязаният.

  От сенките на дърветата към трупа на Тъмния се приближи Владетелят на Мрака. Той с презрение погледна трупа на своя слуга. Бе му служил вярно и затова му бе дал този шанс да е първото голямо препятствие на Белязания. Владетелят на Мрака бе радостен, че Белязаният се справи великолепно с този труден противник.

Планът му започваше да се изпълнява без грешка. Идваше мигът, в който Мракът щеше да победи Светлината завинаги.

*  *  *

Хиляди години се изминали. Хората не помянт нищо от далечното минало. Оттогава са се запазили три неща: Светлината, Мракът и думите, които всеки човек научава още от дете. Надеждата да се победи Мрака. Пророчествата за Белязания.