И всяка нощ тя беше там.
На улицата.
На ъгъла.
Под лампата.
И всяка нощ тя ги съзерцаваше тайничко. Звездите! Ама кой ли ги гледа тях... А като малка си мислеше, че това са светулки, които показват пътя на някое изгубено зайче. Колко се е лъгала... Те просто си седят там, самотни... точно като нея.
И всяка нощ тя беше там.
На ъгъла, където се пресичаха денят и нощта, гримът и красотата, почтеността и пошлостта. А едвам блещукащата лампа й правеше компания. И в мислите, и в погледите, в заниманията, даже в отвратителната самота.
И чакаше...
И чакаше...
И чакаше...
А какво чакаше... и тя самата не знаеше... Искаше й се просто някой да спре... и вместо "Качвай се!"... да й каже нещо мило, нещо, което не бе чувала до сега. Но това беше само в мечтите й, а тя знаеше, че за такива като нея, мечтите винаги ще си останат мечти...
И всяка нощ тя беше там.
А нощите вече бяха станали прекалено много...
Нижеха се на пръв поглед като на забавен кадър на филм... Но те си притичваха незабелязано покрай нея, докато тя просто си стоеше там. Всички вече знаеха, че това е нейното място. Беше станала като едно от паветата, по които всички вървят, но никой не се заглежда. Някои я подминаваха, други я заговаряха, трети се възползваха...
Но нали на всяка улица има нещо странно...
На тази това беше той...
Мъж, на средна възраст, леко отнесен и схлупен, но като цяло привлекателен...
Мъж, на име Вилхелм.
Всяка вечер той сядаше на една пейка,
заедно с своята книга, и замислено и съсредоточено четеше часове наред под светлината на уличната лампа... Докато не му омръзне. И май не му омръзваше. По-скоро се изморяваше. И май умората си казваше думата. Книга след книга, нощ след нощ. Книгите никога нямаше да свършат...
Но нощите бяха станали прекалено много...
... "И вървяла тя - тайствена и непозната, развяла тъмните си коси..." ... 45-та страница... на поредната книга. А колко му беше интересно. Толкова, че не забелязваше странните погледи на подминаващите индивиди. Все пак странно си беше човек да чете книга на такова място. А до него... Тя!
Беше я видял още първия път - преди години, преди първата страница, преди да се "закове" на тази пейка. И си помисли колко тайни крие Тя, колко книги биха се изписали за Нея, колко хора я помнят, но не мислят за нея... Колко?! И искаше да разбере... Като за начало беше си създал малък свят, в който Тя беше главната героиня. Беше изписал вече 4 тетрадки с нейните истории, които всъщност не знаеше. Тя може би имаше дълга история, но надали някой някога щеше я чуе. Затова Той я разказа...
... "... странен тътен огласяше улицата, сякаш някой си тананикаше монотонно..." ... 52-ра страница... Той беше разказал мислите й, които странно как виждаше без дори да я поглежда, разказа и за всяка нейна мимика, за усмивката, която искаше да види, за онова мъничко последно забравено чувство. А тя беше красива и без тази усмивка. Самотната и безизразност й отиваше... тя привличаше и без усмивка. На кого му е нужна тя...
Когато нощите бяха станали прекалено много...
И всяка нощ тя беше там.
На улицата.
На ъгъла.
Под лампата.
Но тази нощ той не я намери.
Без нея и Той нямаше смисъл. Нито книгите.
Просто остави книгата...
И нощите свършиха.
: )
© ДиаНа Щерева Всички права запазени