Просто една снежна сутрин
Без изобщо да преувеличавам, вчера беше най-щастливия ми ден от мнооооого време насам. Вчерашната сутрин беше най-красивото нещо в живота ми, поне за което в момента се сещам. Натрупалия сняг по дърветата, храстите, жиците, пейките. Светлината на изгряващото слънце отзад, ама неразцъфнала още светлина, леко розовееща и в същото време пламъчна, от която снега и леда стават огнен кристал. Меко, топло, благословено, като подарък. Тишината, която само снега може да донесе. И чистотата! И спокойствието. И спомените, и дълбочината на чувството, и възможността да спреш и да кажеш - "О!! Да, това е! Всичко друго няма и не е имало значение. За къде всъщност бързаш през всичкото това време, човече?!?" И да отправиш просълзявайки се импровизирана /защото никога не си знаел истинска/ молитва някъде дъъъълбоко, много дълбоко в себе си, изцяло благодарствена молитва, без грам искане в нея. Само благодарност. Някъде бях чела, че когато нищо не искаш, значи си щастлив. Нарочно извиках в себе си хайкуто, защото предизвиква да превърнеш пороя от думи в три кратички ритмични и строги реда. "Хайку не е изразът, а съществуването на нещо." Мда, няма нужда да го изразяваш, нито обясняваш, то просто съществува. И ти целия си в него. Там, в този миг. После в трамвая някой беше написал отчетливо на гърба на седалката "Carpe diem!"..... А аз просто отивах на зъболекар... Майко мила!
Студено утро.
Слънце зад снега по клоните.
Чисто щастие.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Божилова Всички права запазени
