Просто няколко въпроса...

                                              Знаете ли какво е най-страшното нещо на света, братя?...

                                             ...Най-страшното, братя, е времето. Времето.

                                               Мигът, чрез който живеем и който

                                               въпреки всичко не ни принадлежи

                                                                                (Е. М. Ремарк, “Трима другари”)

     Реален ли е “потокът на времето”?..

     “Поток на времето” – това е илюзия и, нека да си призная, ще се намерят немалко хора, в това число дори учени и философи, готови веднага да ме оспорят. Но не бързайте, моля! Причината за това мое изказване става ясна, когато заслужава да се запитате какво се подразбира под “течение на времето”.  

     Когато говорим, че нещо подобно на река тече, означава, че в някакъв момент нейна частица се е оказала на друго място, различно от това, в което се е разполагала миг по-рано. С други думи, тя се движи относително спрямо времето. Времето обаче не може да се движи по отношение на време – то и е самото време. Много допускат грешка, смятайки, че потвърждението за отсътствие на “времеви поток” означава отсътствие на времето само по себе си. Това е глупост. Естествено, че времето съществува. Ние го измерваме с помощта на часовници. Часовниците измерват не потока на времето, а “отрезки”, интервали от време. Разбира се, между събитията се редуват отрязъци от време – именно тях и измерват часовниците.

     Така, но откъде тогава идва усещането за “поток”?..

     Ще приведа пример: да предположим, че сега стана от компютъра, няколко пъти се завъртя около своята ос и замра. Естествено, трудно ще ми бъде да запазя равновесие и да не се олюлявам, но нека допуснем, че съумея да застина на място след подобен налудничав експеримент с моето нетринирано тяло. Но какво да се прави – науката изисква жертви!.. :) В такъв случай у мен ще възникне убедителното чувство, че наоколо се върти целия свят. И усещам неговото въртене – макар, разбира се, зная, че се завъртам самата аз от причиненото ми вертиго. По подобен образ чувствам “потока на времето”, макар и да знам, че това не така. Вероятно обяснението на тази илюзия е свързано с нещо у нас в главата и отношението с паметта – наслоени възспоменания и прочие в този дух. По този начин – това е само особеност на нашето възприятие, а не свойство на времето само по себе си.

     Още нещо, което поставя хората в задънена улица: те предполагат, че отричането на “потока на времето” означава отрицание на причинно-следствените връзки. Разбира се, събитията следват в насочена последователност. Ако се удари яйцето, то се разбива. Яйцето не се събира после обратно. Сградата се разрушава и рухва поради силното земетресение и не израства след това от купчината развалини. В ежедневието има множество примери за времева асиметрия, т. нар. ентропия или “мярка за хаос”, която съставлява едно от свойствата на битието. Тя не се явява свойство на времето само по себе си и обяснението на нейната природа лежи в най-ранните етапи на зараждането на вселената и първоначалните ѝ условия. Но това е съвършено друг и напълно достоен за изучаване въпрос... Може би ще напиша друг път няколко реда за него.

     Явява ли се времето първичен съставляващ компонент на вселената?..

     Пространството и времето установяват граници, в които ние формулираме всичките си теории за устройството на вселената, въпреки това някои си задават въпроси за вероятността, че тези свойства на битието могат да бъдат вторични или производни. Възможно първоначалните закони на вселената да са натрупани в някакво пред-пространство и пред-време, и пространствено- времевия континиуум да е породен от нещо по-първично.

     Безусловно в ежедневието ние възприемаме триизмерен свят и едно времево измерение, насочено в посока:

минало –> настояще –> бъдеще.

     Въпреки че при Големия взрив не съвсем разбираме как такъв внушителен БУМ!!! е породил вселената, макар и да се опитваме да си обясним, че това би могло да бъде свързано с квантовата физика – възможно феномена, който наричаме “пространство-време” в обичайния смисъл, където всичко ни изглежда ясно изразено, не е съществувал. По такъв начин, продукт на ранните етапи от съществуването на вселената могат да бъдат не само енергията и материята, но дори само по себе си и “пространство-времето”. Но ние това не знаем. Това се изследва.

     Означава ли, че времето може да бъде производно?..

     Идеята, че двойствеността на “пространство-времето” се явява вторично качество, производно от нещо по-просто, нещо, лежащо в самата основа на нашата представа за битие, е витаела във въздуха доста дълго и доста отдавна. Така смятал Джон Уилър, американски физик-теоретик (пръв въвел два термина: “черна дупка” – black hole и “червейна дупка” – wormhole), който е писал през петдесетте на миналия век, чe може да има някаква пред-геометрия, даваща начало на геометрията, също както атомите генерират континуум от еластични тела – и хората продължават да размишляват върху това.

     Бедата е там, че не можем такова нещо пряко да наблюдаваме. Колкото и подходящи математически модели да измислим за тези опити, тяхната проверка до ден днешен изглежда безнадеждна. Болшинството хора считат, че ако под фона на пространството и времето има нещо подобно, което се различава от нашите представи за последователно пространство и време, това “нещо” се проявява единствено в т.нар. “скàла на Планк” (на двайсет порядъка отстъпваща от размера на атомното ядро), докато най-точните ни експериментални инструменти са в състояние да наблюдават само доста по-големи величини от нея. Много трудно е да си представим как бихме могли да изучаваме нещо в Планковски масщаб в толкова контролируеми условия.

     Ако според нашумялата днес “Теория на струните (М-теория)” съществуват множество вселени и паралелни светове, следват ли те един определен час?..

     Сравнително отношение на времето между различни наблюдатели в различни места – това е сложно явление дори в пределите на една вселена. Скоростта на часовниците, да кажем, на повърхността на черните дупки значително се отличава от скоростта на часовниците тук, на Земята. Ако един ден от любопитство реша да посетя някой космически “къртичи тунел”, а вие наблюдавате от родната планета моето безумно пътешествие, когато доближавам т.нар. “хоризонт на събитията” (а може би и “вратата на Ада”, за която Данте е казал: “О Вий, прекрачващи тоз праг, надежда всяка тука оставете”) ще забележите, че се движа изключително бавно (като на забавен каданс) и как се опитвам да ви предавам някакво дрезгаво провлачено съобщение, а като стигна зейналата паст на монстъра, на вас ще ви се струва, че направо съм застинала над бездната и стоя там цяла вечност. Аз пък в този момент ще си мисля (ако, разбира се, по някакво чудо съм преживяла “спагетификацията” на моето тяло и все още не съм се разпаднала на елементарни частици), че се движа с бясна скорост и е изтекло само миг. Така че даже в нашата вселена няма общо време. А какво има вътре в сингулацията – това едва ли някой може със сигурност да каже... Поне засега.

     Ако предположим, че у нас има множество вселени и към всяка от които се прилага в някакъв смисъл собствено време – времената могат да се сравнят, само ако съществува способ да се отправи между тях съобщение. Всичко зависи от избрания модел мултивселени. Те са много, само че в този, когото най-често предлагат космолозите – множество мехури, появяващи се в разрастаща се свъхструктура – няма начин непосредствено да се сравни скоростта на часовниците в различните мехури.

     Кое от неотдавнашните изменения в разбирането за времето изглежда за най-любопитно?..

     Хм...това също е доста относителен въпрос. Едни считат едно, други – друго. Аз с любопитство следя в интернет различни публикации за лабораторни изследвания по въпроси, свързани с възприятия за времето, защото според мене в най-близките години именно тук може да се постигне стремителен прогрес. За пример: съществуват известни експерименти, в който хората в определен момент предполагаемо са направили някакъв свободен избор, обаче се установи, че всъщност този избор бил направен донякъде по-рано, и собственото им възприятие за време и техние действия в течение на времето се промени след това събитие. Когато наблюдаваме света на нас ни изглежда, че виждаме последователно и цялостно повествование, само че на практика върху мозъка ни се изсипва чувствителна информация от различни органи на възприятие, който той съшива в цялостно платно. Мисловният ни орган го изгражда и го представя като последователен разказ по картина, създавайки чувство за самосъзнание. По такъв начин ни се струва, че владеем себе си и всичко върви равно и гладко. Но в действителност голяма част от възприетото от нас е повествование, пресъздадено вече след случилите се събития.

     Особенно това се забелязва в ситуации, когато хора реагират много по-бързо от скоростта на мисълта. Струва си само да се споменат виртуозни пианисти или тенисисти, за да се разбере, че те не могат за части от секундата да приложат осъзнати решения от типа: “...тази нота е правилната, тук трябва да натисна диез, а тук бемол, а тук пък трябва да има синкоп...” или “...тази топка се движи тук, значи следва да се преместя ето тук и така, за да я отбия”. За такъв кратък миг сигналът не ще успее да достигне мозга и после двигателната система. Това е по-скоро рефлекс, реакция. А рефлексът доста трудно се тренира, да не кажа почти никак – или го притежаваш, или не. Макар че у такива хора се съхранява убедително усещане, сякаш те възприемат света в реално време и владеят себе си. Намирам всичкото това за доста заинтригуващо...

     Имало ли е някакви пробиви в изучаване на времето в областта на фундаменталната физика?..

     По-скоро мисля, че не... Появиха се нови идеи. Никъде не са се дянали фундаменталните въпроси; дори вече споменах за един от тях: дали се явява времето първично или производно свойство? Досега малко спорен остава произхода на “времевата ос”, представляваща себе си като асиметрия на времето. Знаем, че тя следва да се проследява неотклонно до Голения взрив, тъй като с нея все още са свързани редица загадъчни въпроси, на които все още не сме намерили окончателен отговор. Въпреки че всичко това са по-скоро призрачни философски и теоретически проблеми, отколкото нещо, пръскащо светлина върху измерението на времето или неговата природа.

     Освен това, следим за публикации в СМИ (къде от любопитство, къде на шега) на различни учени и ентусиасти, занимаващи се с експериментална физика и техните разработки върху усъвършенстването на измеренията за време. Иска ми се да вярвам, че на някакъв етап то ще стане дотолкова точно, че вероятно ще разкрие множество любопитни факти и резултати.

     Все още стои недокрай изяснен един фундаментален проблем – макар болшинството физически закони да се отнасят симетрично относно времето, съществуват редица други, свързани със слаби ядерни взаимодействащи процеси, в които вероятно е налице фундаментално нарушение на тази симетрия. В субатомния свят времето не съществува (по точно в обичайните ни представи за минало-настояще-бъдеще). Tук достатъчно е да споменем за феномена “квантово заплитане” – дотолкова загадъчен и странен, че обърква и самия Айнщайн, който го нарича “призрачно влияние от разстояние”. Очевидно е, че това играе ключова роля в общата картина на битието. Но си мисля, че тук има потенциал за изследване.

     Така че във физиката с елементарните частици (кватновата физика) още могат да се проведат експерименти, които ще ни дадат нови знания за тази времева асиметрия при слабо взаимодействие и мистерията на времевата ос.

     Ще настъпи ли някога края на времето?..

     Действително не мога да дам някакъв категоричен отговор, тъй като не зная със сигурност какво точно представлява времето. Моите скромни представи за него стигат до там, че то е сравнителна характеристика на състоянията на системата на обективната реалност, която включава в себе си всички възможни физически процеси в момент на фиксиране на тези процеси от наблюдателя и бих се осмелила да отговоря ето така: времето ще спре, когато в цялата вселена се преустанови движението, в това число и на квантово ниво. Не ще има движение – няма да има събития, няма да има събития – не ще има промежутъци между тях, а значи и време няма да има.

     В края на краищата – какво е това “време”?..

     Представете си, че към вас се приближи човек, който не е запознат със законите и величините на нашия свят и ви зададе един простичък въпрос: Какво е това “време”? Най-откровено бихте му отговорили с думите на Блажени Августин: “ …Когато не ме питат – знам. Когато ме попитат, не мога да кажа”.

     Времето навярно е най-уникалният и, възможно, най-главният незаменим “ресурс”, който човечеството притежава. Стремително бягащите секунди плавно се вливат в дни, седмици и години, създавайки нашето минало, настояще и бъдеще. При това няма нищо по-субективно от понятието за време, тъй като всеки човек го усеща посвоему: жителите на мегаполисите непрестанно преобръщат листата на календара, удивлявайки се на неговата изумителна скоротечност, докато за представителите на едно то “съвременните” племена може въобще да се каже, че живеят извън времевите рамки.

     Прогресията на времето се въплъщава в нашия опит и бъдещето ства настояще, а настоящто – минало. Фактически невъзможно е да се говори за движение и динамика без концепция за времето и неговото прогресиране. Това прилича на нашето възприятие за пространството. Говорейки за някакво събитие, съвсем реалистично е да попитаме къде се е случило и кога. Времето, също както и пространствените координати – това е маркер за определяне на събитията. Същевременно напълно е ясно, че времето се различава от пространството по това как ние го възприемаме в ежедневието. Ако по пространствените координати можем да ходим свободно във всяка посока (наляво-надясно, нагоре-надолу, напред-назад), то в случая с времето сме принудени да се движим напред и винаги с едно и също темпо. Колкото и да се стараем, часовниците всякога ще тиктакат с един темп. Бъдещето ще идва за смяна на настоящето, което на свой ред ще се превръща в минало. Това схващане за време като странно следване по едно направление не се подтвърждава от фундаментално описание на природата и този въпрос остава един от най-сложните загадки на теоретичната физика.

     Ако се даде най-опростено философско определение, то времето е някакво необратимо течение от миналото през настоящето в бъдещето. Именно вътре в него произтичат всички събития и процеси, които въобще ги има в съществуващото битие. Същевременно дори такова елементарно описание е твърде мъгливо и неясно.

     Времето – за неговата природа хората са се замисляли през всички времена, откакто свят светува. И никога не са могли да намерят точен отговор. Времето са изучавали естествознанието, философията, физиката, биологията, историята и редица други науки. В резултат се е отдало само да се отделят някои негови свойства и признаци. Но да се даде изчерпателна характеристика на свъзващото звено на вселената едва ли е по силата на човешкият разум... Поне засега.

=========

© Tyto ALBA