Самуил си събу обувките и с раздразнение хвръли настрани раницата. Не рaзбираше безкрайните опити на това момиче Петя, която все нещо искаше. В какво се беше забъркала тя Самуил можеше само да гадае. Тя винаги си просеше белята, мислеше си Самуил трескаво, с разни мафиоти, с разни богати и опасни в богатското си безразсъдие хора. Колко пъти я гледа той да пада и става, със стиснати зъби да се бори яростно за признание, сякаш животът ѝ зависеше от това хората да знаят името ѝ. Той не разбираше стремежите ѝ за всемирно присъствие, нейното странно самочувствие го объркваше. Петя — вечно недоволната, нацупена, студено-красива и смайващо горяща жена с ярки светли очи... умната, талантливата, но жестоката... А той все се въртеше край нея, не можеше да се измъкне, мине се не мине седмица-две, той пак допърхваше до нея... пък след всяка среща наново си обещаваше: стига толкова!
И днес пак така. По-рано в захлас я гледаше да му се усмихва и да му обяснява жизнерадостно за новите си проекти в мо ...