Прозрачен затвор - 22, 23 и 24-та част

Прозрачен затвор

Част 22

  Кольо хвана през кръста Чарлолета и я хвърли нагоре после тръгна да се катери по свличащите се към него трупове. Бързо качи купчината и труса спря, когато очите спряха да светят. Какво се бе случило? Явно така се отърваваха от труповете. Но къде падаха?

 - Какво беше това? – попита Чарлолета.  – Ти ли го направи?

 - Мисля, че да. – отговори Кольо. – Изглежда, че аз го направих.

Кольо беше върнал очите в боксерките си. Сега ги извади и се загледа в тях и каза:

 - Трябва да внимаваме как ги ползваме, за малко да се затрием!

 - Ти трябва да внимаваш, те са твоя отговорност! – тросна се момичето.

 - Защо си такава? – поде сериозен разговор Кольо.  – Защо все някой трябва да ти е длъжен? Аз не съм ти длъжен с нищо!

 - А, не вие мъжете сте длъжни да ни спасявате, да ни издържате, на ни правите щастливи. – Чарлолета размаха показалец.

 - И защо аз да съм ти длъжен на теб? – Кольо прибра очите на Съществата обратно в боксерките.

 - Защото си мъж!

 - Аз съм мъж, но съм длъжен да се прибера при моята жена, а ти се оправяй сама! – каза Кольо и тръгна да върви през купчините с трупове.

 - Чакай бе отворко... – Чарлолета тръгна по него.  – Ще престанеш ли да се държиш все едно си глътнал бастуна на дядо си?

 - Ако ти почнеш да се държиш като нормално момиче! – отговори не спирайки да върви Кольо.

 - Добре, само ме изчакай и кажи какво си намислил? – каза задъхано момичето. Той спря и, ѝ подаде ръка. Тя кимна загледана в косматите му гърди.

 - Да твоето поколение са по обезкосмени! – каза Кольо забелязал къде гледа Чарлолета.

 - Нали не си ме взел на сериозно, лигавех се одеве! – каза Момичето.

 - Това няма значение, защото съм зает! – Кольо се ухили.

 - Хайде сега кажи сериозно! – скръсти ръце Чарлолета. – Какво си намислил?

 - Виж онзи хълм от трупове... – посочи Кольо. – Аз отивам там. 

Той е най-високата точка, която виждам тогава мисля да опитам с очите пак.

 - Да не стане същото? – попита недоверчиво Чарлолета, и пъхна пръст в устата си. Едната ѝ презрамка, се беше смъкнала.

 - Надявам се, но в обратен ред! – ухили се Кольо, поглеждайки към тавана.

 - Ох, дано се получи! – оправи смъкнатата си презрамка Чарлолета.  – Вече умирам от глад и жажда. Скоро ще почна да ръфам от онзи там. Тя тръгна към хълма от трупове посочвайки едно огромно тяло, на починал изключително дебел господин, а Кольо се загледа в дупето ѝ, което се поклащаше секси пред него. После се усмихна и поклати глава...

Част 23

Когато изкачиха хълма от трупове, на Кольо му прималя от глад и жажда и седна. Чарлолета го погледна с въздишка и седна до него.

 - От кога не си ял и пил вода? – попита тя.

 - Не знам! – отговори Кольо. – Даже не знам от кога съм тук при труповете. В прозрачната стая бях на вода и хляб последната вечер.

 - Аз бях в съзнание когато ме изхвърлиха преди, хм даже не знам преди колко време беше. – Чарлолета се загледа в тавана, който можеше да се пипне от мястото им. Усмихна се и се изправи. Вдигна ръце и го пипна. Поклати глава и се засмя.

Кольо я погледна, след което се изправи и докосна и той тавана. Смехът на двамата отекна в огромното помещение.

 - Това е нашия шанс. – каза Кольо когато се успокоиха. Той бързо извади две очи от боксерките си и почна да си ги подхвърля. В тавана се отвори отвор и ги освети силна ярка светлина. Кольо хвана момичето за кръста и подхвърли вътре през отвора. После се набра за ръба и с много усилия успя да се качи горе. Веднага след това отвора се затвори. Попаднаха в огромно осветено помещение с ярка бяла светлина. От която в началото очите им се насълзиха. Но когато свикнаха забелязаха, че то представляваше нещо като склад. Имаше стекове с вода, огромни витрини с храни и напитки. В единия ъгъл имаше готварска печка и маса. Чарлолета директно се нахвърли на храната и водата. Кольо първо се огледа, но и той не чака дълго. Двамата се наядоха толкова добре, както бе бяха се хранили никога. Накрая си отвориха бутилка уиски и Чарлолета почна да я надига доста сериозно. Кольо и той пийна няколко глътки но после и каза:

 - Трябва да внимаваме, че може да са в стаята и да чакат да се напием.

 - Мислиш ли? – каза вече заваляща думите Чарлолета, след което глътна още една сериозна глътка и извика: - Не ми пукааааа... Елате ми повече.

Тя се изправи и размаха ръце в опит да се боксира с невидим противник. Кольо се засмя.

 - Не се смей, и теб ще набия... – закани му се момичето, размахващо юмруци срещу него. Той отпи от уискито и каза:

 - Чарлолета трябва опитаме отново! – той извади две от очите, а нейните светнаха под влияние на алкохола.

 - Давай...

Част 24

  Кольо подхвърли двете очи на едно от съществата, което бе убил и срещу него се показа дръжка на врата. След още миг се очерта и врата с цвета на помещението. Чарлолета почна да подскача от радост.

 - Отвори я, отвори я... – каза пияното момиче. Кольо примижа за миг и протегна ръка. Дръжката изщрака зловещо, когато врата се отвори се чу ужасяващ скърцащ звук. Мрак! Студ! От отворената врата навлезе ужасен студ, а в помещението беше тъмно като в рог. Кольо погледна момичето, което веднага тръгна към отвора, но той я спря:

 - Хей не бързай. – Чарлолета се спря и го погледна уплашено алкохола я караше да взима прибързани решения. Кольо освети със очите в ръката му, които още светеха както малки пламтящи огънчета. Той бавно тръгна напред, а Чарлолета се вкопчи в лявата му ръка и вървеше с него бавно. Въпреки светлината от огнените очи и от отворената врата в помещението нищо не се виждаше. Сякаш тъмнината поглъщаше всичко. Тогава двамата чуха изскърцването на вратата зад тях и после трясък от затварянето ѝ. Момичето подскочи още повече се скопчи в него, след, което прошепна зъзнейки от студ:

 - Къде може да сме? – а от устата и издиша пара, която не можеха да видят.

 - Не знам, но се чудя дали да не се върнем? – отговори Кольо, който почна да се оглежда притеснително, когато усети парата излизаща и от неговата уста. Мрака пред тях ставаше още по-тъмен, а студа в помещението още по леден. Кольо усещаше ледения под и пристъпваше на пръсти. Пред тях нещо огромно се размърда. Две огромни зелени очи светнаха в мрака.

 - Кольоооо... – извика Чарлолета. Двамата побягнаха на обратно. Зеленоокото същество изтропа силно, може би с огромна опашка, която имаше. Тогава чуха нежен глас:

 - И вие ли идвате да ме тормозите? -гласа сякаш се вряза в главата на Кольо. Но той видя, че Чарлолета е почувствала същото.

 - Не! – спря и се обърна Кольо. - Ние бягаме от тези, които те тормозят.

 - Ще ми помогнете ли? – попита нежния глас.

 - Добре, но ти коя си? – Чарлолета също реши да се включи в разговора.

 - Аз нямам определен пол... – поде нежния глас, след което гласа стана по-груб: - Аз мога да говоря и така. Но знам, че ще се изплашите. – съществото в мрачното помещение отново смени гласа си на по-нежен и женствен.

 - А, ти какво си? – Кольо попита директно.

 - Аз съм от расата  „кло“! – отговори съществото, но разбра, че не го разбират и реши да поясни: - Вие сте хора, нали? – те кимнаха. – Хората сте от Земята или Чърт, както и казваме ние. Аз съм от Плутон, на който ние викаме „Началото“.

 - „Началото“? – повтори Кольо. Той не видя но огромното същество кимна. – Едно момиче ми каза, че тук е „Края“! Къде сме всъщност?

 - Още ли не сте разбрали? – гласът на съществото се преобрази на детски подигравателен.  – Ние всички сме в космоса. Космоса е и „Края“, а Началото са живото-творящите планети.

 - Не разбирам, аз докато бях в прозрачната стая бях над градове и местности в България, страна от Земята? – озадачи се Кольо, който скръсти ръце от студа в помещението.

 - Защото ви ги проектират, за това. – отговори съществото със зелени очи.

 - Ти си част от тях нали? – Кольо започна да отстъпва бавно, придърпвайки и Чарлолета към стената, където очакваше да е врата, през която минаха.

 - Не, не съм! – каза съществото с възможно най-невинния глас, който някой беше чувал Кольо. Той обаче извади две очи и ги подхвърли, те пламнаха, а зад тях се освети очертанието на врата:

 - Неее...почакайте... -  кресна съществото. Но Кольо и Чарлолета преминах през вратата и я затвориха след себе си...

Следва...