Прозрението

Докато слушаше песента, най-накрая получи прозрение. В този момент осъзна, че от всичко, което се беше случило досега, единственото, което имаше значение беше тя. Замисли се за всичко преживяно и видя цялата истина. Разбра, че тя винаги е била там за него. При всяко добро и лошо той се обръщаше към нея и тя всеки път му вдъхваше сили да продължи напред. В този миг на прозрение му стана ясно, че всички рани, които му бяха нанесени, цялата болка, която беше изпитал ще бъдат нищо в сравнение с това, което щеше да изпита, ако тя  си заминеше. Ако тя изчезнеше от живота му, той щеше да е нищо и никой. Тя го превръщаше в човека, който е  и той се харесваше такъв, какъвто е с нея. Нямаше никакъв начин да живее без нея. Щеше да е все едно да живее без въздух, без вода, без храна. Ако тя не беше до него, животът му щеше да е потопен в тъмнина. Допуснеше ли тя да си отиде от него, щеше да направи най-голямата грешка в живота си. Той нямаше нужда от време, за да излекува раните си, имаше нужда от нея. Понеже ако я имаше, всичко щеше да се оправи от само себе си. Чудеше се как не го е осъзнал досега, когато всичко е било пред очите му. Нямаше време за губене. Стана и се затича, колкото сили има. Още преди да стигне до офиса и обаче усети, че тя не е там. И за част от секундата, сърцето му спря ритъма си. Съвзе се и си каза, че ако трябва да преобърне земята, за да я намери щеше да го направи. Но не беше нужно да отива далеч, когато стигна изхода на училището, я видя. Тъкмо се качваше в колата си. Отиде при нея, отвори вратата погледна я и каза:

      - Не си отивай! Единственото, което има значение си ти! Винаги си била ти! 

 Не можеше да повярва на очите си. Какво по дяволите правеше той тук. Не го искаше край себе си точно сега. Не и когато си заминаваше. И без това едвам издържаше на болката. Само като си помислеше, че няма да го вижда вече всеки ден. Няма да чува гласа му, няма да може се вглежда в очите му, няма да вижда усмивката му. Умът ù не побираше как щеше да се справи. Можеше да няма обичта му, може друга да лягаше при него всяка вечер, но тя беше съгласна да получава и най-незначителните неща от него. Отдавна се беше примирила с това. А сега трябваше да си замине. Нямаше връщане назад. Беше разбрала, че това нейното не  е живот. Не можеше да продължава по този начин. Все някога щеше да забрави за него. Ще започне наново и ще открие начин да оцелее. И точно когато беше взела твърдо решение да не се поддава на болката, се появява той. Колко ли трябваше да понесе. За последно ще събере сили и ще се изправи пред него. Тъкмо щеше да му каже да си върви и че бърза, когато той изрече това, за което винаги беше копняла. Беше мечтала, беше го сънувала този миг милион пъти и все пак реалността се оказа по-добра. Гледаше го и стоеше като препарирана, умът ù беше спрял да функционира. Единственото, за което можеше да мисли в този момент бе, че той я обичаше. Желаеше я, искаше само нея, точно както и тя него.

В този момент всичко си дойде на мястото. Парчетата на пъзела най накрая бяха подредени. Картината беше цяла. И отсега нататък нищо не можеше да я развали. Нямаше нужда от думи. Просто се хвърли в ръцете му и си каза, че никога повече няма да го пусне. Той никога повече нямаше да ù се изплъзне.