Обичаше да разсъждава Мето. За жалост понякога дори и на глас. Та, както ги мъдреше, внезапно го осени, че дори и в старостта има нещо хубаво. При това много хубаво.
Защото не може да умреш млад!
И сякаш дочу през времето гласа на покойната г-жа Драгиева с нейното постоянно повтарящо се вмятане: "И таковата онаковата значи госпожа!" Та онаковата беше, че с напредване на възрастта човек може да хвърля ези-тура, дали той ще надживее зъбите си или те него. Или пък, да речем бъбрекът - той ли ще надживее Мето или Мето него. Защото ако е второто, значи ще пристане имплантиран на друго тяло, докато Метовото се разлага под земята или се възнася към небето над крематориума. Ех, пустата му беззъба старост - по-страшна даже и от смъртта. Ако стигна дотам да се мре - разсъждаваше Мето, ще се кача за последен път на Кончето и ще се метна в Бански Суходол. Или пък зимаска ще седна на някой леден и ветровит връх, за да замръзна неусетно на него. Тя - бялата смърт си има своите предимства. Беше устан ...