3.08.2005 г., 7:24 ч.

ПРЪСТ 

  Проза
1119 0 0
3 мин за четене
Гледаше ме с широко отворени очи, когато я захапах за врата. Ах, тези хора!
Никога не се научават. Все пак комерсиализацията си има и положителните страни.
Рядко ми се случваше преди да срещам такава възбуда и нетърпение у жертвите си.
Поне не и без много предварителна подготовка. А сега... сега е различно. Мислят
си, че ни познават.
Мислят си, че знаят какво става ПОСЛЕ.
Мислят....
Въпреки че тази беше млада и съответно сочна и свежа, не усетих очакваната
тръпка. От известно време това започваше да ме безпокои. Отново избих с усилие
от мрачните си мисли спомена за първата ни среща. Не, че беше нещо особено,
просто двама непознати на нагорещеното летище. Въпреки ранния сумрак, долината
беше безжизнена, сякаш планетата никога не беше усещала ласката на вятъра. Нощ,
в която жаждата изплува естествено от дълбините на подсъзнанието.
Дори не ми се наложи да я заговарям- беше жадна за контакти и дойде сама при
мен. Тривиална история, вечните клишета, аз съм, ти си, а закъде, а откъде...
Отдавна вече дори не си правя труда да обмислям версията си. Хората са
толкова лековерни, а и обикновено просто искат да ти разкажат за жалките
проблеми на мизерното си съществуване. Можех да свърша с нея бързо, още тогава,
още зад прашната ограда с увисналите по нея тежки нощни съсиреци от абсолютен
мрак. Но спрях.
Все още се опитвам да залъжа себе си, че го направих, за да изпитам тръпката
от несигурността дали ще дойде отново при мен, както хипнотизираните гризачи се
полюшват бавно към неизбежността, концентрирана в устата на змията, или ще се
опита да удължи играта. Опитвам, но опитите ми стават все по прозрачни дори и за
мен. Знам че всичко това е заради Нея, другата Нея, която гонех преди време...
преди много време. В зората на света, както сега ми се струва.
Тя беше моят шедьовър, тя представляваше последното стъпало преди прага,
който вече бях решен да прекрача. Беше обречена. Но дори когато бягаше през
ниската, натежала от снега гора, а клоните безмилостно прорязваха кървави бразди
в голия сатен на перфектната и кожа... по дяволите... Както и да е, тя викаше,
че ме обича.
Тогава се смеех. Заливах се с дивото, буйно щастие на ловеца, на победителя.
После всичко беше различно, но опиянението на ловуването ме откъсваше от
мрачните спомени за лутането.. за отвращението от себе си... Ловувах отново и
отново, ала тръпката се изхабяваше като стара дреха, протриваше се отвътре,
разкривайки нездравата си същност. И въпреки, че от десетки години не съм
чувствал онова първично, безгранично опиянение, ловувах ефикасно. Със стил.
А сега... сега е различно. Сега сами идват при мен, адреналинът им прогарящ
огнени следи в обонянието ми, перфектният маркер на предстоящото брутално
пиршество. Сега искат, въобразяват си , предлагат се в жертва. Сега не пищят.
Може би единствената истинска реакция е, когато осъзнаят, че никога няма да
получат това, което търсят от мен. Когато наблюдавам внимателно, го виждам в
очите им, точно преди да ги погълне студения мрак на личното им и невъзвратимо
ПОСЛЕ. Понякога е паника и див ужас, но в повечето случаи е кошмарното в
разбирането си примирение. Понякога се чувствам като касапина, надвесил
окървавения си чук над тъпото добиче – с капеща от муцуната розова пяна и със
същото отчаяние в същите ужасени очи.
Изплювам се на земята. Червената течност попива веднага, изчезва
магически в жадната пръст. Нощта не ми пречи да видя как самата почва жадно се
надига, за да попие живите капки. Ние сме еднакви, мисля си, колко кръв си
изпила само. Но може би някой ден от твоята плът тук ще се издигне някоя роза,
.. роза, каквато Тя носеше в една безкрайна нощ на чисто лятно опиянение...
..видях го в очитв и...
Падам на колене. Чак когато острите спазми ме просват по
очи върху локвата повърната кръв, осъзнавам какво става. И от колко време съм се
подготвял несъзнателно за този момент. Колко малко ми е трябвало, за да прекрача
границата...
И макар че болката прорязва алени кръгове пред взора ми,
последното, което виждам са очите и. Не на края, о, Господи, не...
Очите и от онази прекрасна лятна нощ с ухание на меко сено, очите, които ми
обещаваха всичко...

25.08.05 0:50
Shadowin

© Славко Долапчиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??