17.03.2024 г., 17:30 ч.

Пръст червена като залеза 

  Проза » Разкази
112 3 2
6 мин за четене

 

  Той слезе на гарата понеже пръстта наоколо беше червена като залез, и това му хареса.

Беше задушно, но нямаше да вали, защото облаци нямаше никакви.

  Сега, при случващият се истинският залез всичко беше червено – той, влакът, кондуктора, провесил глава през прозореца, и разтеглил уморена усмивка, стрелочника с палката под мишница, защо ли ги носят винаги там, мина му през ума, и жената.

   Тя стоеше в тъмносинята си рокля на цветя, която сега също беше червена като всичко останало, и гледаше право в него. Почувства се като в уестърн.

        -Пак ли, каза тя като все така продължаваше да гледа втренчено към него, сякаш искаше да го прободе като с бургия.

         -Моля, каза той и се усмихна сконфузено на лудата.

    Защо ли всички луди все на мен ми се лепят, той погледна нагоре и отправи въпроса си в същата посока. Слънцето светеше право в очите му, и той сложи ръка над очите си.

   Свирката изсвири, влакът бавно набра скорост, и на празният обрасъл със суха трева перон, останаха само той и тя.

         -Пак ли забрави всичко?

Тя продължаваше да го гледа. Слънцето светеше зад нея, и силуетът и се очерта като на кино екран.

   Лудата не изглеждаше зле, и това го обърка. Явно сконфузената му физиономия и подейства.

        -Наистина ли нищо не помниш, попита умоляващо тя.

   Как мога да помня нещо, което според тебе съм забравил, жено, помисли си той, но нищо такова не каза.

       -Познаваме ли се, попита той бавно и вежливо, защото с такива хора трябва винаги да сме добри.

         -Вече и аз не знам, отговори тя, и нещо в погледа и угасна, отиде до пейката и седна на протритите дъски.

   Тази е тежък случай, интересно винаги ли седи тука, помисли си той, или и тя като мен – случайно.

Лудата сведе глава между ръцете си, захлупи се, скри се, а раменете и взеха да играят.

Той се почувства неудобно, и я доближи.

      -Мога ли да ти помогна, той бързо мина на „ти“.

      -Не плача, ако това си мислиш, вдигна тя рязко глава, и го погледна с очите си на дива котка.

    Като малък имаше атлас по зоология, зелен със златни букви на корицата.

Рисът на двайсет и пета страница имаше както същата очна линия, така и същият непробиваем поглед.

 Косата на жената беше вързана набързо, и няколко кичура се бяха освободили, а ръцете и бяха изразителни и хубави.

  Възможно ли бе, в сферата на вероятностите всичко беше възможно, но възможно ли беше тази жена действително да чака мен, мина му странната мисъл.

Това чувство му беше познато.

  Спомни си как преди време когато имаше нужда от някой, който и да е той, и все чакаше да се появи той отнякъде, а този някой все го нямаше, и не идваше, и колкото и молби да отправяше той, този някой все така го нямаше чисто физически, като нещо което можеш да пипнеш, да видиш и да му се зарадваш, тогава той, също като тази жена гледаше и търсеше, и чакаше до безкрай, до полуда ако щеш.

После спря, и забрави всичко, а остана само чувството на безвъзвратна загуба.

Всяка твар е родена за нещо.

Едни да летят, други да плуват, трети да ходят, а четвърти като него да търсят нещо, което и те не знаят какво е.

   Той я гледаше, а тя с глава между ръцете седеше и чакаше. Още малко и слънцето щеше да се скрие зад прашният хълм.

 Всички сме луди, помисли си той, лудостта е само въпрос на преценка. Аз самият не знам защо слязох тук.

        -Ти слезе тук заради мен, каза му тя, загледана в пясъчният хълм зад релсите, без да обръща поглед към него.

     -И предният път беше същото. Абсолютно същото.

 Червеното слънце беше замръзнало на хоризонта, а него пак го обхвана онова чувство на безвъзвратна загуба.

Наистина, защо реши да слезе точно на тази малка гара? Какво смяташе, че ще намери тук?

        -Идваш, обичаме се две седмици като луди, после нещо ти става, пясъците ти омръзват, казваш, че трябва да работиш, добре, ще се върна след месец, добре, аз съм винаги тук и ще те чакам, и това добре, отиваш на онова проклето място, пращаш писма в които е всичко е „ все така съм тъжен, Люсиен, мисли странни, светли и нелепи.... тя вдигна глава към него – помниш ли поне любимото си стихотворение, помниш ли го, и недочакала отговора продължи

Пишеш, липсвам ти. Аз, червените залези, и това безкрайно равно поле което според теб приличало на море с плавните си хълмове. Пишеш, че след два дена се прибираш, и аз крещя от радост, като лудите. А после слизаш от влака, и ме гледаш като луд.

И предният път беше така.

Господи, простена жената и пак се зарови в красивите си ръце.

 

В такива места залезът е много изразителен, закъснели птици припяват за последно, а после се стъмва достатъчно бавно, за да можеш да му се насладиш, а с тъмнината идват хладният вечерен въздух, и тишината.

Една добра тишина беше покрила всичко.

 Той седеше на перона, и не можеше да мръдне. После от устата му излезе.. все така ми тегнат ден след ден...за света очите ми са слепи... довърши той бавно стихът и погледите им се срещнаха. Вече не беше сигурен кой е лудият.

- Защо когато си тръгнеш от града винаги забравяш да си вземеш проклетите спомени, Люсиен го гледаше и чакаше някакъв отговор, но не знаеше дали от него, или от себе си.

   Той помнеше, че щеше да тръгва с влака.

Помнеше, че колегите решиха да го изпратят. Помнеше, че пиха по няколко бири в неподдържаният и захабен бар на гарата.

Помнеше, че се качи на влака, и че през цялото време го измъчваше чувството, сякаш си е забравил куфара, но сака беше с него.

И разбра, че там някъде в мръсният бар той беше оставил настрани своите спомени за нея. И там ги беше забравил.

 

Сега седеше и гледаше жената която вече не беше луда и отчаяна, и тя му се усмихваше с крива, детска усмивка.

  Нямаше я вече червената пръст, влакът, гарата, релсите към хоризонта, слънцето, нищо вече нямаше, а нямаше и да има никакво значение в следващите дни.

Имаше само една усмивка през сълзи.

     -Добре, каза той накрая...като ще е така... деца имаме ли?

      -Нямаме, глупак такъв.

       -Може да се поправи. Той се усмихна. Тази жена наистина му харесваше.

Тя стана, и той разбра, че винаги е чакал нея.

        - И сега какво?

         -Не знам откъде, но мисля че имам спомен, че мога да правя много добри омлети.

В същност мисля, че мога да ти направя цели петдесет вида омлета.

А щом имам остатъци от такъв вид спомени, сигурно съм бил готвач.

     -Имаш ли яйца у вас, каза той, и метна сака на рамото си.

 Люсиен се усмихна, и си потърка очите. -Никакъв готвач не си, алкохолик такъв, каза му тя, хвана го, и двамата поеха по посока на светлините.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Svetoslav Vasilev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??