Пуканки
"Каква само жена, еййй! – и като клекне да пикае, има осанка!"
Този вик на неподправено възхищение се изтръгна от устата на тежката мотриса, по-точно от устата на Мишо Машиниста, и се сля със свистенето на парата, която в този миг изпусна влакът, за да облекчи напрежението.
Силуетът на жената, клекнала сред полето, взе бързо да се смалява и при първия остър завой изчезна. Но усещането в душата на Мишо остана и го държа чак до гара Зверино, откъдето беше жената, че и още малко нататък, додето се виждаше реката, дето се виеше сред пролома.
Като гледаше реката, Мишо Машиниста сякаш виждаше образа ù, забулен сред отраженията на тополките. Едно сладко чувство пронизваше душата му и той настъпваше педала на свирката:
У-УУУУ!
И музиката от ритъма на влака му заприличваше на Искърското хоро, Мишо пускаше ръчките, разперваше ръце и започваше да играе на платформата.
Жената се казваше Уна и беше омъжена за селския пъдар, но мислите ù бягаха все подир влака на Мишо Машиниста. Поне така си ...