ПЯСЪЧЕН   ЧАСОВНИК

На пробуждане Дона усети, че цялото и тяло се тресе. Стана и загърната в халата, тръгна да търси термометъра. Благодарение на педантичността си по отношение на реда в дома, тя бързо го намери. Мушна го под мишницата си и се върна в топлото легло. Изчака пет минути и го извади. Съдейки по своите усещания, не се учуди от показанията му: 39 градуса по Целзий.

На Дона не й се случваше често да боледува, но този път й се доплака. Първата и мисъл бе, че болестите избират най-малко подходящото време да нападнат човека. Стана и отваряйки аптечката си, започна да търси хапчетата, които смяташе, че е добре да глътне в момента. Наля си чаша вода, взе си един банан и отново се намести под завивките.

Не след дълго Дона усети, че се унася. Тя нямаше сили да се съпротивлява, така че се отпусна и се отдаде на съня.

Дали беше заспала и откога спеше - не знаеше, но видя маса, върху която бяха подредени пясъчни часовници с най-различна големина. Над всеки един от тях кръжеше нещо като светулка, която шептеше:

- Този ли да взема?

- Този ли да взема?

- Този ли да взема?

А около нея самата кръжеше друга, която казваше:

- Харесват ми, но този път само ще ги погледам!

Когато Дона чу това, масата с часовниците мигом изчезна от погледа и. На мястото и се появи табелка с надпис – „Хората с бъдеще носят дрехи с минало”. Рояк светулки кръжаха на около и бръмчаха:

- Минало? Кай го знае това минало? Чие е това минало?

- Бъдеще ли? Зависи кой какво разбира под бъдеще?

- Защо ли просто не са написали „дрехи втора употреба”, което си е самата истина?

- А какво стана с поговорката „По дрехите посрещат, по ума изпращат”?

Дона погледна своето поизтъркано яке, а една светулка мина пред очите й:

- Трябва да си купя ново! - каза тя.

- А какво да направя със старото? - обади се друга.

- Вярно че то има някакво минало... Цели три години! - подхвана трета.   

- Но аз искам да ги забравя - появи се нова светулка. - Би ли могла моята дреха с измъчено минало да даде цветущо бъдеще на някого? - питаше следващата.

Дона разтърси глава и табелката изчезна. А тя се взираше в

една книга и четеше изречението: „Човек нищо не прави безкористно”.

- „Корист”,  това е материална изгода, облага - поясни една светулка.

- А „безкористен”, който е лишен от корист - допълни втора. Тогава се обади трета:

- А съществува ли човек, чиито действия да са лишени от корист?

- Навярно този, който пуска петак на просяка... - предположи друга.

- Не! - сряза я нова. - Защото той си мисли „дай, за да ти се даде!”

- А майката? - попита следваща светулка.

- Майката си е майка. След като е родила деца, ги отглежда, пък и тайно се надява, че когато един ден пораснат, те ще й помагат - отговори друга.

- Днес май човек нищо не може да направи без корист.

- Да, в днешния материален свят в дъното на всяко действие стои облагата.

- И ако не е така, докъде ли би стигнал човек?

- Тази дума си е изживяла времето.

- Но времената се менят!   

- И хората се променят, според времето.

След заключителните думи на последната светулка, Дона вече не виждаше нито изречението, нито книгата. Настъпи странна празнота. Липсваха форми, които да напомнят за предмети от материалния свят, от този, който тя познаваше най-добре. Около нея беше тишина и пустота. Царството на светулките... И прелитайки пред очите и, всяка една от тях казваше по нещо:

- Днес е четвъртък.

- А аз съм болна.

- Трябва да лежа и да спя.

- Лошо е, че съм сама.

- Няма кой да ми направи чай.

- Какво ли си мислят колегите?

- Кога ли ще мога да стана?            

- О, Боже!          

- Има ли Бог?

- А има ли нещо в хладилника ми?

- Трябва да се храня, за да имам сили да се боря с болестта.  Но аз спя, спя, спя...

- Този месец дали платих тока?

- А откога не съм се обаждала на майка си?

- Не искам да идва Нова година.

- Ако можеше да не свършва лятото...

- Явор дали ще ми се обади днес?

- Всъщност... него само за секс го бива.

- Лъжа!

- На мен ми харесва да правя секс с него.

- Той е единственият, който ме е докарвал до оргазъм.

- Французите наричат оргазма "малката смърт". Това е странно.

- Защо точно смърт?

- А значи ли, че смъртта е оргазъм?

- Да можех да умра, за да разбера дали е така...

- Но после пак да се съживя.     

- Не съм поляла цветята.

- Те ще умрат!  

- Е, само ще увехнат.

- Като че ли чух да се звъни на вратата.

- Но къде съм аз?

- Защо не виждам вратата?

- О, забравих, че спя и сънувам.

- Забравих и вестника да прочета.

- Защо трябваше да го чета?      

- Сетих се, да разбера какво са решили в събранието относно смъртната присъда.                                                 

- Какво ли толкова ме интересува?

- Ако смъртта е оргазъм, значи осъждат престъпника да преживее голямо удоволствие.

- Но пък знае ли някой какво е смъртта?

- Само дето французите твърдят, че оргазмът бил малката смърт.

- А източните религии, че се прераждаме, че и доказателства имат.

- Ако осъдят един престъпник на смърт, в какво ли ще се прероди той?

- Защо ли хората си мислят, че смъртта е най-голямото наказание?

- Какво да кажем за СПИН?

- Това е идея!

- Трябва да се обадя в Народното събрание и да им предложа нова, по-страшна и от смъртта присъда... да заразят заслужилия престъпник със СПИН.

- Чудя се, как още никой не се е сетил за това!

- То си е истинско наказание и спасение от него няма.

- А да не би болните ат СПИН днес да са били престъпници в предишния си живот?

- А аз защо ли си губя времето с такива мисли?

- Пак се звъни.

- Сигурно сънувам.

- Светлина!

- Каква е тази светлина?

Светулките като че ли изчезнаха и настъпи мрак. Дона нищо не виждаше, но усещаше, че се носи из някаква бездна. Надолу, надолу, надолу...

Една почти невидима светулка мина покрай нея.

- Къде отивам? - каза съвсем тихичко тя.

А Дона продължи да се носи все по-надолу като листо, падащо от дървото. Надолу, надолу...

За миг проблесна светлинка и изчезна. Отново настъпи мрак, по-зловещ от преди.

- Дона! Дона! Чуй ме! Събуди се! – едва, едва долови тя един мъжки глас, който като че ли идваше от светлинни години разстояние, за да я изведе от тъмната бездна.

- Някой ме вика! - каза мъничка светулка, прелитайки край нея.

- Ах, Дона, защо не ми се обади? Дона! - не спираше мъжът да и говори.

Появи се друга светулчица:

- Това е Явор! - възкликна тя.

Дона се почувства някак неподвижна. Като че ли вече не слизаше надолу, но не сеи изкачваше. Бе застинала на място.

- Силна си, Дона! Бори се! Къде си тръгнала? Ела! Дона! - крещеше Явор през сълзи.

От два часа той и екип от лекари се опитваха да я върнат към живота на Земята. А тя продължаваше да лежи все така безжизнена на леглото.

- Дона, знам, че ме чуваш! Дона, спомни си французите какво казват! Дона! - не спираше да повтаря името й той.

Явор знаеше, че в такъв момент е много важно тя да чува своето име. То би й върнало представата за нейната самоличност във физическия свят.

- Дона! Дона! Дона! - долавяше все по-силно тя мъжкия глас, който я зовеше.

- Явор ме вика - каза една светулчица.

И Дона почувства, че отново се движи, но вече нагоре. Отдалечаваше се от мрака и около нея закръжиха безброй малки светулки.

- Чакай ме, скъпи, идвам!

- Не ме оставяй!

- Аз съм Дона! Дона!

- Ти си Дона! - крещеше Явор. - Отвори очи, Дона! Имаш още толкова неща да преживееш тук, на Земята. Предстои ти да научиш толкова много истини преди тази последната... за смъртта... Върни се, моля те, Дона!

- Толкова много истини... - повтори една светулка.

- Навярно колкото са зрънцата пясък в един пясъчен часовник - предположи друга.

Пред очите на Дона отново се появи масата.

- Този път ще избера! - бръмчеше голяма и ярка светулка.

- Няма да взема най-малкия... - каза друга.

- Нито пък най-големия... - обади се трета.

Тогава Дона видя, че имаше само един, който в този момент отброяваше времето. Протегна ръка да го вземе и се стресна от допира.

- Дона, знаех си, че ще се върнеш! Дона! - чу тя радостния възглас на Явор.

- Пясъчният часовник... - каза Дона.

- Не, миличка, това не е пясъчен часовник! - побърза да поясни той. - Това е система.

- Но аз виждам пясъчните зрънца - тихо и бавно говореше тя, все още не отворила очи.

- Това са капки жива вода, Дона! Ти си жива! Жива си! Жива си! Дона... - повтаряше Явор.

- Къде са светулките? - питаше тя - Те имат ли корист? А носят ли дрехи с минало?

- Бълнува... - заключи един от лекарите. - Но вече е вън от  опасност. Можем да я оставим да се наспи.

- И други съм връщал към живота - започна негов колега - но за първи път чувам за светулки.

- Е... - обади се Явор - аз пък като чуя "корист" и "дрехи", първо за човека се сещам.

- Във всеки случай не е Господ - засмя се сестрата и допълни - Какво ли не съм чувала за Него, но не и това.

- Абе, кой знае - каза посъвзелият се най-сетне студент по медицина. – Ако ние не можем да заприличаме на Него, току виж, Той заприличал на нас.

Когато Дона се събуди, усети, че ръката й държи нещо. Вдигайки я пред лицето си, видя пясъчен часовник. Същият, към който бе посегнала.

- За този ли говореше? - попита я Явор.

- Хм, хм, хм... - усмихвайки се, клатеше глава тя.

- Как си?

- Аз май...

- Защо не мисе обади?

- Но аз имах само температура, пък и се нагълтах с хапчета - обясняваше Дона - Така че...

- Да, да, да... - усмихваше се Явор - само че нищо не си глътнала!

- Но как? - учуди се тя - аз помня...

- Помниш, ама сигурно си го сънувала.

- Сънувала... - замисли се тя - А какво казват французите?

- Като се възстановиш, ще ти покажа! - закани и се Явор.