~ 1 ~

Mладо момче седеше отвън под едно дърво и белеше портокал. То заби бавно ноктите си в меката външна обвивка на портокала и започна да дърпа кожата.
През лятото се промъкваше навън и намираше хубаво място, където да прекара нощта. Вътре в кухните беше горещо и влажно и няма нищо по-хубаво от това, да спиш навън с птичките, пчеличките и приятния бриз. Момчето седеше и се наслаждаваше на прохладната нощ, когато започна да забелязва, че жабите бавно спират да квакат. Момчето се изправи и излезе изпод дървото. Нещо определено ставаше. Не само жабите бяха замлъкнали. Птиците също спряха да чуруликат и дори щурците спряха своето щракане.
Огледа се, но нощта бе твърде тъмна, за да види нещо.
Погледна безоблачното небе и се оказа зашеметен от страхопочитание. Гигантска синя точка летеше през небето и падаше бързо към хоризонта увеличавайки размера си.
Спомни си, че когато беше малък, бе чувал слухове за падащи звезди, за големи скали идващи от небето. Хората казваха, че небето е като тежко одеяло, което държеше звездите на недостъпно място, но понякога звездите стават толкова тежки, че се сгромолясват върху света.
Момчето винаги мислеше, че историите за падащи звезди и силата, която носеха, за легенди, но синята точка на хоризонта казваше друго.
Не знаеше каква сила притежаваше звездата, но знаеше, че един човек винаги търсеше сила, без значения как я получава.
Той се обърна към имението на господаря си, хвърляйки забравения портокал в храстите.

* * *

Дерек се обърна към чантата си и потърси между инструментите си. Нещо трябваше да свърши работа. Ако не можеше да отсече част от звездата, може би имаше начин да разбие парче от повърхността, или дори малко пясък.
Не искаше да се откаже, не и когато жена му умираше у дума, а това е последната му надежда.
Чу някой да идва зад него, звука на ботуши триещи се в меката пръст го извади от мислите му.
– Ако бях на твое място, нямаше да продължа да опитвам. – Дерек се обърна, за да види по-млад мъж в униформа да стои зад него.
Ако си спомняше правилно, човекът беше облечен в цветовете на градската охрана.
Мъжът прокара рака през потната си прошарена коса, махайки от челото си, след което погледна пазача.
– Няма ли начин? – в гласа му се усещаше страх.
– Сър, виждал съм хора да идват с кирки, чукове, ножове, дори с най-странните инструменти, които човек може да си представи. И никой не беше в състояние да вземе парче от звездата със себе си. Нито камъче или прашинка. По-здраво е от диамант и тежи повече от Земята. – пазачът поклати глава, устата му се изви в скръбна усмивка. – Какъв срам. Много хора се опитаха да впрегнат енергията на звездата, но никой не успя. – мъжът вдигна рамене и се извърна от Дерек тръгвайки към другарите си.
Дерек погледна звездата. Повърхността беше неравна, груба и пълна с кратери. Вероятно щеше да е просто грозна скала, ако го нямаше красивото зловещо сияние.
Понякога светло синият пламък танцуваше нагоре-надолу от някой кратер, преди да изчезне обратно вътре.
Възрастна жена се приближи към звездата бавно. Изглеждаше уплашена от нея и колебливо протегна ръка, за да докосне повърхността. Пламък избухна близо до ръката й и тя бързо я отдръпна. Беше просто суеверна - повърхността на звездата беше студена на докосване и пламъците не бяха опасни. Дерек се обърна към звездата. Коленете му потъваха в земята, стъпи с цялата си тежест.
Мина повече от година, от както съпругата му се разболя. Първоначално мислеха, че е нищо. Лека кашлица, малък обрив, като от бръшлян. След няколко месеца жена му започна да показва признаци, че се влошава, не подобрява. Мъжът си спомни, как доктора се опитваше да бъде учтив около съпругата му казвайки, че нещата ще се оправят, но когато с доктора останаха насаме, той му каза, че няма надежда за нея и да се наслаждава на времето с нея, докато го има. После получи инфекция на дробовете си и скоро ще се разпространи към сърцето ù.
Дерек забрави всякаква надежда. Видя как живота бавно напуска жена му, видя как едвам сядаше да яде или пие и как се бореше да говори. Всеки ден му се късаше сърцето и започна да става трудно да седи с нея, да я вижда болна. Преди четири дни доктора ги посети да провери съпругата му.
- Още се държи - поклати глава лекарят, - Не очаквах да издържи толкова дълго.
Дерек въздъхна.
- Понякога ми се иска да не е. Изглежда изпитва голяма болка. Понякога си мисля, че ще е по-добре да я оставим да си отиде.
Докторът постави ръка върху рамото на мъжа.
- Труден избор нали, но имам новини - каза той, като в същото време стисна рамото на Дерек.
- Новини? - обърна се мъжът към доктора.
Докторът се отдръпна назад
- Има слухове, че звездата, която е паднала може да излекува болните.
- Паднала е звезда? - каза объркан Дерек.
- Точно както в легендите - кимна докторът - Не я ли видя?
- Не - мъжът се изправи, изтръпваше от вълнение и надеждата се връщаше в него. - Може да лекува?
- Само слух е. Не знам колко са истина, но хората пътуват с дни, за да видят звездата, да вземат парче от нея със себе си. На три дни път от тук е. Ще ти трябва кон.
Дерек раздвижи развълнувано крака.
- Мога да намеря кон.
Беше готов да тръгна и се обърна, за да влезе и да приготви неща за пътуването.
Той каза обръщайки на доктора.
- Благодаря, докторе, ще тръгнем веднага към звездата.
- Ние? - докторът въздъхна от страх. - Дерек, не можеш да я вземеш с теб. Няма да оцелее пътуването. Прекалено е слаба.
Мъжът спря на входа. Гласът му беше строг.
- Тогава няма да отида.
- Не, трябва да отидеш. Трябва да отидеш и донесеш парче от звездата, за да я излекуваш. Аз ще стоя с нея. Нямам други пациенти, а и сме приятели от дълго време. Знам какво означава за теб. Това е последната ти надежда.
Дерек се наведе напред и опря глава срещу звездата. Това беше последната му надежда. Да гледаше как жена му умира беше достатъчно трудно и тогава доктора му даде малка искрица надежда, че може би, просто може би, тя ще живее. Трите дни усилена езда бяха за нищо и сега Дерек знаеше, че ще се върне у дома, за да намери жена си изчезнала от този свят. Мускулите го боляха от езда, ръцете му бяха нарязани от опитите да счупи парче от звездата, но единствено усещаше стягащата го болка в гърдите, жилото в гърлото му, ножа в сърцето си. Всичко се сгромоляса на раменете на Дерек и с последен дъх мъжът опря челото си срещу звездата и изплака мъката, която толкова дълго държа в себе си.

* * *

Гаргойлите се завъртяха около звездата. Господарят им, магьосник Прелар, чу за звездата от слуга, момче от кухнята. Лорд Прелар нареди на гаргойла и стотиците, като него да му донесат звездата. Мисията беше лесна, трябва само да грабнат звездата, вдигнат и да пътуват на севера към дома на господаря. Хората можеше да се опитат да ги спрат, но знаеше от минали преживявания, че някой хора бягат от острите нокти и ожесточени зъби на гаргойл.
Когато се приближи, че писък през тълпата. Хората бягаха от звездата и търсеха прикритие сред дърветата. Една жена бързо сграбчи дете във всяка от ръцете си и избяга към най-близката зеленина. Небето започна да потъмнява от тъмните сиви крила на гаргойлите. След минути не остана човек на поляната.
Главният гаргойл се спусна ниско. Когато се приближи разбра, че още имаше човек, който не беше забелязал случващото се и още беше коленичил до звездата. Гаргойлът изрева от ярост. Ако мъжът не беше достатъчно умен да бяга, тогава щеше да стане обяд. Гаргойлът сгъна крилата си и се приготви за атака.
Чувайки вика на съществото мъжът погледна нагоре, очите му бавно се фокусираха върху предстоящата опасност. Той бързо стъпи на краката си, а една от ръцете му здраво стисна на юмрук. Когато гаргойла се приближи, разпери криле и протегна ноктите си. Мъжът падна на земята и залегна едва измъквайки се. Гаргойлът се обърна и отново се спусна. Този път мъжът не беше късметлия и гаргойла изрева триумфално, когато ноктите му се забиха в меката плът. Мъжът замахна назад ръце, опитвайки се да махне гаргойла от рамото му. В юмрука на мъжа имаше нещо, и когато срещна крака на съществото, гаргойла бегло видя това, което мъжът беше притиснал отчаяно. Изглежда беше парче от звездата, малко камъче, колкото око. Слаб блясък избухна от камъчето. Синя светлина премина през ръцете на мъжа и заслепи гаргойла. Шокиран и потресен, гаргойла несъзнателно разхлаби хватката си. Мъжът усещайки възможност махна ноктите на гаргойла от рамото си и падна на земята. Докато гаргойла си върне няколко минути по-късно, мъжът беше изчезнал и всички гаргойли се бореха за откъснато парче от окървавена дреха със зъби и нокти.

* * *

Прелар вдигна края на робата си и избърса кръвта от камата си. После го пъхна обратно в ножницата близо до ботуша си. Истина е, че убиването с магия носи по-голямо удоволствие, но понякога не си струва енергията. Той стъпи встрани о тялото на гаргойл на земята, тъмната му почти черна кръв се просмукваше върху дървения под. Трябва скоро да извика някой да почисти бъркотията.
- Понякога се чудя защо държа такива глупави същества наоколо. - Прелар седна грациозно на стола зад бюрото си.
Беше ядосан, даже разгневен. Безполезният гаргойл се провали на такава лесна мисия. "Отиди ми донеси звездата". Толкова просто. Вместо това му донесе камък с не повече енергия, отколкото зрънце пясък и парче кървава дреха. Какво щеше да прави с гигантския камък седящ на земята зад замъка му? Не му е нужен. И силата му, къде е отишла? Вдигна парчето от голямото дървено бюро. Беше просто парче кожа, носена до избеляване и оцветена с кръв. Кръвта принадлежеше на мъжа, който открадна силата му, мъж, който избяга с парче от звездата му. Поне безполезният гаргойл върна със себе си парче от дреха.
- Дръж - той протегна ръка в нищото. Сенките на стаята се измениха, формата на човек започна да се оформя зад бюрото на Прелар. Бледа ръка покрита с тъмни вени се протегна и бавно вдигна дрехата от захвата на магьосника.
- Това е в твоята зона на знание, Драгос. Очаквам да намериш този мъж. В него е силата ми. В него е звездата ми. Доведи ми човека жив, ако можеш, мъртъв за предпочитане.
Мъжът стоящ зад Пердал вдигна дрехата към лицето си и бавно вдиша. Беше блед, кожата му беше чисто бяла, с тъмни синьо-черни вени по врата му. Бледостта на кожата му се отличаваше дълбоко в плътно червената роба. Очите му бяха леко затворени, устните му притиснати здраво в концентрацията. Изведнъж погледна нагоре, бялото на очите му започна да се изменя с кървавочервено. Бавно плъзна парчето плат в робата си, покланяйки глава към Аргладос.
- Ще направя каквото желаете.

* * *

Слънцето напече гърба на Дерек. От както здравето на жена му се върна, използваше времето си върху градината. Отново започна да изглежда здравословна след дълъг период на липса на грижи. Може дори да имат партида домати, които да продават на пазара, и ябълковото дърво раждаше големи пресни плодове. От както синята звезда беше паднала от небето, животът просто стана по-добър.
Той се обърна към жена си, която стоеше на входната врата, в ръцете си държеше метла. Взираше се в него, очите й бяха нефокусирани.
- Марта? Добре ли си? - Дерек избърса ръцете си срещу бедрата си, размазвайки мръсотията по панталона си. Дали болестта не се е върнала? Почувства как гърдите му се затягат от страх.
- Марта?
Очите ù се фокусираха върху лицето му. В тях имаше блясък, искра, която той осъзна липсваше от години.
- Добре съм. Просто, кой ден сме днес?
- Днес?
- Да, преди колко дни падна звездата?
- Четирийсет и два. Броях ги. - Дерек се усмихна на жена си.
Тя пусна метлата и сложи ръка върху устата си.
- Мили боже.
- Скъпа? - той пристъпи към нея, лицето му излъчваше загриженост.
- Бременна съм.